Никола Юн
Всичко, всичко (84)

Отново заедно

На следващия ден Карла нахлува със суетене. Суетенето й е по-енергично от всякога и тя се преструва, че не е минало никакво време.

Начаса ме прегръща.

— Съжалявам — казва. — Аз съм виновна за всичко.

Притискам се в нея, мъчейки се да не заплача. Направя ли го, всичко ще стане истинско. Наистина ще трябва да водя този живот. Наистина никога вече няма да видя Оли.

Опитвам се да не заплача, ала не успявам. Карла е меката възглавница, в която криеш сълзите си. Започнала веднъж, не спирам цял час, докато тя цялата подгизва, а на мен не ми остават сълзи. Възможно ли е да стигнеш до края на сълзите си, питам се?

Отговарям си сама, като отново се разплаквам.

— Как е майка ти? — пита Карла, когато най-сетне спирам.

— Не ме мрази.

— Майките не знаят как да мразят децата си. Твърде много ги обичат.

— Ала тя би трябвало да ме мрази. Аз съм отвратителна дъщеря. Направих нещо ужасно.

Още сълзи избликват от очите ми и Карла ги избърсва с опакото на ръката си.

— Ами твоят Оли?

Поклащам глава. Бих й казала всичко, но не и това. Сърцето ми е твърде наранено и аз искам да запазя болката като напомняне. Не искам да го огрява светлина. Не искам да зарасне. Защото, ако това се случи, мога да се изкуша отново да го направя.

 

 

Отново се връщаме към предишното ни ежедневие. Всеки ден е като отминалия и не особено различен от следващия. Мадам Адам. Работя над модел на библиотека с вътрешни стълби, напомнящи за Ешер^[1], които свършват насред стъпалото и не водят никъде. Някъде Отвън долита бучене, последвано от бибипкане. Този път начаса го разпознавам.

В началото не отивам на прозореца. Карла обаче го прави и описва какво вижда. Камион за преместване — „Двамата братя“. Братята слизат от ремаркето и започват да разтоварват платформени колички, празни кутии и тиксо за опаковане. Говорят с майката. Кара и Оли също са там. Бащата никакъв не се вижда, казва Карла.

Любопитството надделява и ето че аз също съм на прозореца и надничам иззад пердето. Карла е права. Бащата на Оли не се вижда никъде. Оли, Кара и майка им се движат трескаво. Влизат и излизат забързано от къщата, оставяйки кашони и издути торби за боклук на верандата, за да могат хамалите да ги натоварят в камиона. Никой не говори. Дори оттук виждам, че майката е неспокойна. На всеки няколко минути Оли спира и я прегръща. Тя се вкопчва в него и той я потупва по гърба. Кара не се присъединява към тях. Сега тя пуши, без да се крие, и тръска пепелта направо на верандата.

Опитвам се да не гледам само Оли, но това е невъзможно. Сърцето ми изобщо не го е грижа какво мисли умът ми. Виждам точния миг, в който той усеща погледа ми върху себе си. Прекъсва онова, което прави, и се обръща. Очите ни се срещат. Този път е различно от първия. Тогава ставаше дума за възможности. Дори и тогава част от мен знаеше, че ще го обикна.

Сега става дума за сигурност. Вече знам, че го обичам, знам и че никога няма да престана да го обичам.

Той вдига ръка, за да ми помаха. Аз пускам пердето, извръщам се и облягам гръб на стената, задъхана.

Ще ми се да можех да изтрия последните няколко месеца, в които го познавах. Щях да си бъда в стаята. Щях да чуя шума от камион пред съседната къща и щях да остана на белия си диван, в бялата си стая, четейки чисто новите си книги. Щях да си спомня миналото, така че да не го повторя.