Никола Юн
Всичко, всичко (80)

Повторен прием

Мама е превърнала спалнята ми в болнично отделение. Подпряна с възглавници, аз съм в леглото си, закачена за интравенозна система. Заобиколена от уреди, които следят жизнените ми показатели. Не ям нищо друго освен желе.

Всеки път щом се събудя, тя е до мен. Докосва челото ми и ми говори. Понякога опитвам да се съсредоточа, да разбера какво ми казва, но до ушите ми не достига звук.

Отново се събуждам (часове? дни?) по-късно и откривам, че тя се е надвесила над мен и се мръщи на клипборда. Затварям очи и правя оглед на тялото си. Нищо не ме боли, или по-точно, нищо не ме боли прекалено силно. Проверявам главата си, гърлото, краката. Те са добре. Отварям повторно очи и откривам, че тя отново се кани да ме приспи.

— Не! — Сядам прекалено рязко, при което начаса ми се завива свят и започва да ми се гади. Искам да кажа, че съм добре, но от устните ми не излиза никакъв звук.

Прокашлям се и опитвам отново.

— Моля те, не ме карай пак да спя.

След като съм жива, нека поне бъда будна.

— Добре ли съм? — питам я.

— Добре си. Всичко ще бъде наред. — Гласът й трепери и се прекършва.

Издърпвам се, за да седна, и я поглеждам. Кожата й е бледа, почти прозрачна и обтегната върху лицето. Болезнена на вид синя вена се спуска от линията на косата до клепача й. Сини вени прозират и под кожата на ръцете и китките й. Очите й са уплашените невярващи очи на човек, станал свидетел на нещо ужасяващо и очакващ всеки миг отгоре му да се стоварят нови ужаси.

— Как можа да си го причиниш? Можеше да умреш — прошепва тя.

Идва малко по-близо, притиснала един клипборд до гърдите си.

— Как можа да ми го причиниш? След всичко?

Искам да кажа нещо. Отварям уста, за да го изрека, но не излиза нито дума.

Моята вина е океан, в който да се удавя.

 

 

Оставам в леглото, след като тя си тръгва. Не ставам, за да се раздвижа. Извръщам лице от прозореца. За какво съжалявам? За това, че изобщо излязох навън. За това, че видях и се влюбих в света. За това, че се влюбих в Оли. Как бих могла да прекарам остатъка от живота си в този балон, когато знам от какво съм лишена?

Затварям очи и се опитвам да заспя. Ала споменът за лицето на мама, за отчаяната обич в очите й не ме напуска. И тогава решавам, че любовта е ужасно, ужасно нещо. Да обичаш някого толкова яростно, колкото мама обича мен, е като да носиш сърцето си навън, без кожа, без кости, без нищо, което да го защити.

Любовта е ужасно нещо, а още по-страшно е да я изгубиш.

Любовта е нещо ужасно и аз не искам да имам нищо общо с нея.