Никола Юн
Всичко, всичко (72)

Леглото „Мърфи“

Докато се приберем в хотела, следобедът доста е напреднал. Оли включва всички лампи и вентилатора на тавана, а после се хвърля върху леглото.

Опитва първо едната, а после и другата половина.

— Аз съм от тук — заплюва си той лявата страна, която е по-близо до вратата. — Винаги спя отляво. За твое сведение. За в бъдеще. — Сяда в леглото и се опира с длани на матрака. — Помниш ли как по-рано казах, че леглата „Мърфи“ били въплъщение на удобството? Връщам си думите назад.

— Притесняваш ли се? — избъбрям аз. Запалвам лампата на нощното шкафче от дясната страна.

— Не — отвръща той прекалено бързо. След това се претъркулва, тупва на пода и остава там.

Аз сядам от моята страна и подскачам за проба. Матракът изскърцва негодуващо.

— Защо винаги си отляво, когато спиш сам? — Вдигам крака и се изтягам на леглото. Има право. Неописуемо неудобно е.

— Може би съм в очакване — отвръща той.

— На какво?

Не отговаря, така че аз се претъркулвам, за да го погледна. Лежи по гръб, закрил очите си с ръка.

— На компания.

Изчервявам се и отдръпвам глава.

— Ти си безнадежден романтик — казвам.

— Да бе.

Умълчаваме се. Над нас вентилаторът бръмчи тихичко и върти горещия въздух из стаята. През вратата долитат звън на асансьори и приглушени гласове.

Само преди няколко дена дори един-единствен ден навън ми се струваше достатъчно, ала сега, когато го получих, искам още. Не съм сигурна дали ще ми стигне дори вечността.

— Да — обажда се Оли след известно време. — Притеснен съм.

— Защо?

Поема си въздух, който не чувам да изпуска.

— Към никого не съм изпитвал това, което изпитвам към теб. — Не го казва тихичко. Всъщност казва го може би дори прекалено силно и забързано, сякаш думите от доста време са напирали да се излеят навън.

Надигам се на лакти, отново се отпускам и пак сядам. За любов ли говорим?

— Аз също никога не съм изпитвала нищо такова — прошепвам.

— Но при теб е различно. — В гласа му се долавя раздразнение.

— Защо? Как?

— При теб всичко е за първи път, Мади, но с мен не е така.

Не разбирам. Само защото е за първи път не го прави по-малко истинско, нали? Дори Вселената има начало.

Той се умълчава. Колкото повече се замислям над думите му, толкова повече се разстройвам. Ала после си давам сметка, че не се опитва да пренебрегне или омаловажи чувствата ми. Просто се страхува. Ами ако с моята липса на каквито и да било възможности съм го избрала като единствения възможен вариант?

Поема си дъх.

— С разума си знам, че и преди съм се влюбвал, и все пак ми се струва, че не е така. Да съм влюбен в теб, е различно от първия път. То е едновременно като първи, последен и единствен път.

— Оли — отвръщам аз. — Уверявам те, че познавам собственото си сърце. То е едно от малкото неща, които не са напълно нови за мен.

Той се покатерва на леглото и протяга ръка. Аз се сгушвам в него и слагам глава в местенцето с формата на Мади между шията и рамото му.

— Обичам те, Мади.

— Обичам те, Оли. Обичах те още преди да те познавам.

Унасяме се в сън, сгушени един в друг, без да говорим, оставили света да шумоли тихичко около нас, защото в този миг всички думи са излишни.