Никола Юн
Всичко, всичко (7)

Комитет по посрещането

— Карла — казвам аз, — този път няма да бъде като предишния.

Вече не съм на осем години.

— Искам да ми обещаеш… — започва тя, но аз вече съм на прозореца и дърпам пердетата.

Не съм подготвена за яркото калифорнийско слънце. Не съм подготвена да го видя високо в небето и изпепеляващо горещо, и бяло на фона на избелялото небе. За миг ослепявам. А после бялата мъгла, спуснала се пред очите ми, започва да се разсейва. Всичко е обвито в ореол.

Виждам камиона и силуета на жена, която се върти край него — майката. В задната част на камиона виждам мъж — бащата. Виждам момиче, навярно малко по-малко от мен — дъщерята.

А после виждам него. Той е висок, строен и облечен изцяло в черно: черна тениска, черни дънки, черни гуменки и черна плетена шапка, която изцяло покрива косата му. Самият той е бял, със загар с цвета на светъл мед, а лицето му има остри, ъгловати линии. Скача от камиона и се плъзга по алеята пред къщата, движейки се така, сякаш земното притегляне не му действа като на нас. Спира, накланя глава на една страна и вдига очи към новата си къща, сякаш пред себе си има някаква загадка.

След няколко секунди започва да пружинира лекичко върху стъпалата си. Неочаквано се впуска в спринт и буквално пробягва близо два метра по стената на къщата. Сграбчва един перваз, полюшва се от него в продължение на две-три секунди и се приземява, приклекнал, на земята.

— Много добре, Оли — обажда се майка му.

— Не ти ли казах да престанеш с това? — изръмжава баща му.

Без да им обръща внимание, той си остава приклекнал.

Долепям длан до стъклото, останала без дъх, сякаш аз съм тази, която току-що е направила този акробатичен номер. Поглеждам от него към стената и към перваза, а после отново към него. Той вече не е приклекнал. Вдигнал е поглед към мен. Очите ни се срещат. За миг се чудя какво ли вижда на прозореца ми — непознато момиче в бяло, с широко отворени странни очи. Той ми се усмихва сърдечно и ето че лицето му вече не е така сурово, така строго. Опитвам се да отвърна на усмивката му, но съм толкова смутена, че вместо това се смръщвам насреща му.