Никола Юн
Всичко, всичко (68)

По следите на намереното време

След като хапваме нещо, се чувствам много по-добре. Трябват ни плажни принадлежности, а според Оли — и сувенири, така че се отбиваме в място, удобно наречено „Сувенирен и общ магазин на Мауи“. Не мисля, че някога съм виждала толкова много неща. Чувствам се замаяна от това изобилие. Огромни купчини тениски и шапки, на които пише „Мауи“ или „Aloha“ или някаква разновидност на двете. Дълги редици със закачалки, от които висят рокли на цветя в почти всички багри. Безброй въртящи се стойки с дреболии: ключодържатели, малки чашки, магнити. Цяла една от тях е посветена само на ключодържатели с формата на дъски за сърф, върху които са написани най-различни имена, подредени по азбучен ред. Опитвам се да намеря „Оливър“ или „Маделин“, или пък „Оли и Мади“, но няма такива.

Оли се приближава зад мен и обвива ръка около кръста ми. Застанала съм пред цяла стена календари с голи до кръста сърфисти. Не бих казала, че са непривлекателни.

— Започвам да ревнувам — прошепва в ухото ми и аз се разсмивам и го погалвам по ръката.

— И с основание. — Посягам към един от календарите.

— Не възнамеряваш…

— За Карла — обяснявам.

— Да бе, да.

— Ти какво си взе? — Облягам глава на гърдите му.

— Гердан от мидени черупки за мама. Пепелник от ананас за Кара.

— Защо хората купуват всички тези неща?

Той ме притиска малко по-плътно до себе си.

— Не е кой знае каква загадка. Правим го, за да не забравим да си спомняме.

Обръщам се в прегръдките му, мислейки си колко бързо започват да се превръщат в любимото ми място на света. Познато, непознато, успокояващо и вълнуващо едновременно.

— Ще го взема за Карла — заявявам и размахвам календара. — Както и ядки от макадамия, покрити с шоколад. И една от тези рокли за мен.

— А за майка ти?

Какъв сувенир да избереш за майката, която те е обичала цял живот, която се е отказала от света заради теб? Която може би никога вече няма да видиш? Нищо не е достатъчно добро.

Мислите ми се връщат към старата фотография на семейството ни на Хаваите. Нямам никакви спомени за това време, никакъв спомен, че съм била на онзи плаж заедно с нея, с татко и с брат ми, но тя има. Има спомени за мен, спомени за един живот, които аз нямам.

Отдръпвам се от Оли и продължавам да се разхождам из магазина. На осемнайсет години много тийнейджъри вече са се отделили от родителите си. Напускат дома, имат свой живот, създават си свои спомени. Но не и аз. С мама делим едно и също затворено пространство и дишаме един и същи пречистен въздух от толкова отдавна, че ми се струва странно да съм тук без нея. Странно е да си създавам спомени, от които тя няма да е част.

Какво ли ще стори, ако не се прибера у дома? Дали ще скъта всичките си спомени за мен? Дали ще ги вади един по един, ще ги разглежда и ще ги преживява отново и отново?

Искам да й дам нещо от това време, моето време без нея. Нещо, което да й напомня за мен. Намирам стойката с традиционни пощенски картички и й казвам истината.