Никола Юн
Всичко, всичко (60)

Вече съм щастлива

— Мад, бъди сериозна. Не можем да отидем на Хаваите.

— Защо не? Вече купих билети. Резервирах хотел.

Седим в колата на Оли на алеята пред тях. Той пъха ключовете в стартера, но не пали.

— Шегуваш ли се? — пита и се вглежда изпитателно в лицето ми, търсейки признаци, че се шегувам. Не намира такива и бавно поклаща глава. — Хаваите са на пет хиляди километра от тук.

— Поради което ще летим.

Той не обръща никакво внимание на опита ми да разведря атмосферата.

— Ти сериозно ли говориш? Кога го направи? Как? Защо?

— Още един въпрос и ще се получи Пет любими.

Той се привежда напред и опира чело във волана.

— Снощи, с кредитна карта, защото искам да видя света.

— Имаш кредитна карта?

— Извадих си я преди няколко седмици. Има си и плюсове да излизаш с по-възрастна жена.

Той вдига чело от кормилото, ала продължава да се взира право напред с невиждащи очи.

— Ами ако ти се случи нещо?

— Нищо няма да ми се случи.

— Но ако все пак се случи?

— Нали имам хапчетата, Оли. Те ще помогнат.

Стиска очи и слага ръка на ключа.

— Нали знаеш, че има предостатъчно свят и тук, в Калифорния?

— Но не и хумухумунукунукуапуа’а.

Мъничка полуусмивка подръпва крайчетата на устните му. Трябва да я накарам да се разлее по цялото му лице.

Обръща се, за да ме погледне.

— За какво говориш?

— За хумухумунукунукуапуа’а.

— Какво е хуму-каквото-беше-там?

— Официалната риба на Хаваите.

Усмивката му става по-широка.

— Естествено. — Завърта ключа в стартера. Очите му се спират върху къщата им и усмивката му избледнява едва забележимо.

— За колко време?

— Две нощи.

— Окей. — Грабва ръката ми и я целува лекичко. — Да вървим да видим тази риба.

 

 

Настроението на Оли става все по-добро, някак по-леко, колкото повече се отдалечаваме от къщата им. Това пътуване му дава съвършеното оправдание да се отърве от товара на семейството си поне за малко. Освен това негов стар приятел от Ню Йорк, Зак, живее в Мауи.

— Страшно ще ти хареса — уверява ме.

— Всичко страшно ще ми хареса — отвръщам.

Полетът ни е чак в седем сутринта и аз искам първо да се отбием на едно място.

Да бъда в колата му е, като да бъда в много шумен, много бързодвижещ се балон. Той отказва да отвори прозорците. Вместо това натиска един бутон на таблото, който не позволява на въздуха да циркулира. Звукът от гумите по асфалта е като ниско, непрекъснато съскане в ушите ми. Потискам порива да ги запуша.

Оли казва, че не се движим много бързо, но на мен ми се струва, че летим през пространството. Чела съм пътници във високоскоростните влакове да разказват как светът навън се превръща в размазано петно от скоростта. Знам, че ние не се движим толкова шеметно, и въпреки това пейзажът се сменя прекалено бързо, за да могат моите бавни очи да се задържат на каквото и да било. Едва успявам да зърна къщи по кафявите хълмове в далечината. Над главите ни прелитат табели с неразбираеми символи и думи и изчезват, преди да мога да ги разтълкувам. Лепенки и регистрационни номера се появяват и изчезват само за миг.

Макар да разбирам физичните закони, действащи тук, струва ми се странно, че тялото ми може да се движи, докато аз си седя неподвижно. Е, не съвсем неподвижно. Нещо ме тласка назад всеки път когато Оли ускорява, а всеки път щом той натисне спирачката, политам напред.

От време на време забавяме достатъчно, че да видя пътниците в другите коли.

Задминаваме жена, която поклаща глава и пляска волана с ръце. Едва когато тя остава зад нас, си давам сметка, че вероятно е танцувала на музиката в колата си. Две деца на задната седалка на друг автомобил ми се изплезват и се разсмиват. Аз не правя нищо, защото не съм сигурна какъв е етикетът в този случай.

Постепенно намаляваме до по-нормална скорост и слизаме от магистралата.

— Къде сме? — питам.

— Тя живее в Корейския квартал.

Главата ми забръмчава от усилието да гледам навсякъде едновременно. Има ярко осветени знаци и крайпътни табели, написани единствено на корейски. Тъй като не разбирам корейски, в моите очи знаците изглеждат като произведения на изкуството с красиви, загадъчни форми. Естествено, на тях вероятно пише най-банални неща, като „Ресторант“, „Аптека“ или „Отворено 24 часа“.

Рано е, ала въпреки това има толкова много хора, които вършат толкова много неща — вървят или говорят, седят или стоят, тичат или пък карат колела. Почти не ми се вярва, че са истински. Досущ като мъничките фигурки, които разполагам в архитектурните ми модели, те сякаш са тук, за да придадат на Корейския квартал „усещане за живот“.

А може би аз съм тази, която не е съвсем истинска, която всъщност изобщо не е тук.

Караме още няколко минути, преди да спрем пред двуетажна сграда с шадраван във вътрешния двор.

Оли разкопчава колана си, но не слиза от колата.

— Нищо не бива да ти се случи — казва той.

Пресягам се и улавям ръката му.

— Благодаря ти.

Това е всичко, което се сещам да кажа. Иска ми се да му кажа, че той е причината да съм тук. Че любовта те отваря за света.

Бях щастлива, преди да го срещна. Ала сега съм жива, а това не е същото.