Никола Юн
Всичко, всичко (51)

Aloha означава „здравей“ и „довиждане“, част първа

Отменила съм още една вечер с мама, така че тя се отбива в стаята ми.

— Е — казва.

— Извинявай, че я отмених, мамо. Не ми е съвсем добре.

Тя начаса долепя опакото на дланта си до челото ми.

— Умствено, не физически — уточнявам. Не мога да си изкарам от главата образа на ръката на Мистериозното момиче върху рамото на Оли.

Мама кима, ала не сваля длан, докато не се увери, че нямам температура.

— Е — подканвам я на свой ред.

Наистина искам да бъда сама.

— И аз някога съм била тийнейджърка. Както и единствено дете. Бях много самотна. За мен да бъда тийнейджърка бе мъчително.

Затова ли е тук? Защото мисли, че съм самотна? Защото смята, че преживявам някакви тийнейджърски драми?

— Не съм самотна, мамо — сопвам се. — Аз съм сама. Това са две различни неща.

Тя потръпва, но не се отказва. Пуска онова, което държи в ръка, и ме погалва по бузата, докато не вдигам очи към нея.

— Знам, момичето ми. — Ръцете й отново са зад гърба й. — Може би сега не е най-подходящият момент. Искаш ли да си вървя?

Винаги е толкова търпелива, така изпълнена с разбиране. Трудно е да й бъдеш сърдит.

— Не, няма нищо. Съжалявам. Остани. — Вдигам крака и й правя място. — Какво криеш?

— Донесох ти подарък. Помислих си, че ще ти помогне да не се чувстваш толкова самотна, но сега не съм сигурна.

И тя изважда иззад гърба си фотография в рамка. Сърцето ми се свива. Стара снимка на нас четиримата — аз, мама, татко и брат ми — застанали на някакъв тропически плаж. Слънцето е залязло зад нас и фотографът е използвал светкавица, така че лицата ни са светли, почти греят на фона на притъмняващото небе.

Брат ми държи татко с едната си ръка, а с другата стиска кафяво плюшено зайче. Общо взето, той е миниатюрно копие на мама — има същата права черна коса и тъмни очи. Единствената разлика е, че е взел по-тъмната кожа на татко. Татко носи риза и шорти с еднакъв хавайски десен. Щур е единственото прилагателно, което подхожда на външния му вид. Въпреки това е толкова красив. Обвил е ръка около раменете на мама и като че ли я придърпва към себе си. Взира се право в камерата. Ако някога е имало човек, който има всичко, което иска, това е татко.

Мама носи червена лятна рокля без ръкави, с десен на цветя. Влажната й коса се вие около лицето й. Няма грим, нито бижута. В действителност прилича на алтернативна версия на жената, която седи до мен сега. Мястото й като че ли е на онзи плаж, с онези хора повече отколкото тук, хваната като капан в тази стая с мен. Държи ме на ръце и е единствената, която не гледа към обектива. Вместо това се смее срещу мен. Аз се усмихвам широко, с онази глуповата, беззъба усмивка, която имат единствено бебетата.

Никога досега не съм виждала свои снимки Навън. Не знаех, че съществуват такива.

— Къде е това? — питам я.

— Хаваите. Мауи^[1] беше любимото място на баща ти. — Гласът й се понижава почти до шепот. — Ти си само на четири месеца, преди да разберем защо непрекъснато си болна. Един месец преди катастрофата.

Притискам снимката до гърдите си. Сълзи изпълват очите на мама, но не се изливат.

— Обичам те — казва тя. — Повече, отколкото знаеш.

Ала аз наистина знам. Винаги съм усещала как сърцето й иска единствено да защити моето. В гласа й чувам приспивни песни. Все още усещам ръцете, които ме полюшват, за да заспя, и целувките й върху бузите ми сутрин. И аз я обичам също толкова силно. Не мога дори да си представя света, от който се е отказала заради мен.

Не знам какво да кажа, затова й казвам, че аз също я обичам. Не е достатъчно, но ще трябва да стигне.

 

 

След като тя си тръгва, заставам пред огледалото, вдигнала снимката до лицето си. Местя поглед между своето Аз на снимката и това в огледалото.

Фотографията е като машина на времето. Стаята ми избледнява и изчезва и аз се озовавам на онзи плаж, заобиколена от обич и солен въздух, от погасващата светлина и удължаващите се сенки на залеза.

Напълвам малките си дробове с толкова въздух, колкото могат да поемат, и задържам дъха си. Задържам го и досега.

 

 

По-късно, 21:08 часът

Оли вече ме чака, когато отивам на прозореца. С големи черни букви пише:

ПАРТНЬОРКА В ЛАБОРАТОРИЯТА

Аз показвам с жестове пълната ми липса на ревност.