Никола Юн
Всичко, всичко (50)

Висше образование

Сега, когато Оли отново ходи на училище, чатенето ни е още по-ограничено. Той ми пише, когато може — между часовете, а понякога и по време на тях. През първата си седмица на училище прави всичко по силите си да ме накара да се чувствам така, сякаш съм там, заедно с него. Изпраща ми снимки на шкафчето си (№23), програмата си, библиотеката и библиотекарката, която изглежда точно така, както си представям, че изглежда една гимназиална библиотекарка, с други думи — влюбена в книгите и прекрасна. Изпраща ми снимки на математически доказателства от часовете си по висша математика, списъка със задължителни книги за часовете си по английски, снимки на мензури и петриеви панички от часовете си по биология и химия.

Аз изпълвам тази първа седмица (буквално, сякаш това че не го виждам оставя дупка в живота ми) с обичайните си занимания — чета, уча, не умирам. Измислям нови заглавия на книгите в списъка му за четене. „Повест за две целувки“. „Да целунеш присмехулник“. „Целувки и безумство“.

Със сестра Зло неохотно си създаваме ежедневна рутина, в която аз се преструвам, че тя не съществува, а тя ми оставя все по-противни бележки, за да ми напомни, че не е така.

Ала не е само това, че Оли ми липсва. Завиждам му за живота му, за света му, който не свършва до входната врата.

Той ме уверява, че гимназията не е никаква утопия, но аз не съм убедена. Как иначе да наречеш място, което съществува единствено за да те учи за света? Как иначе да наречеш място, в което има приятели и учители, и библиотека, и литературен клуб, и математически клуб, и клуб за дебати, и всякакви други клубове, и следучилищни занимания, и безброй възможности?

На третата седмица започва да става още по-трудно да поддържаме връзката си в тази нова форма. Липсват ми разговорите с него. Не можеш да кажеш кой знае какво с жестове. Липсва ми да бъда в една и съща стая с него, липсва ми физическото му присъствие. Липсва ми начинът, по който тялото ми усеща неговото. Липсва ми това да го опознавам. Липсва ми да опознавам онази Мади, която съм, когато сме заедно.

Продължаваме по този начин, докато най-сетне неизбежното се случва.

Стоя на прозореца, когато виждам колата му да се приближава и да спира. Чакам го да слезе и да ми махне, както прави винаги, ала не той излиза пръв.

От задната врата на колата слиза момиче и то не е Кара.

Може би е нейна приятелка.

Ала после Кара изскача от колата и потъва в къщата, оставяйки Оли и Мистериозното момиче сами. Мистериозното момиче се смее на нещо, което Оли казва. Обръща се, слага ръка на рамото му и му се усмихва по същия начин, по който му се усмихвах и аз.

В първия миг съм шокирана, неспособна да повярвам на очите си. Наистина ли докосва моя Оли? Стомахът ми се свива. Струва ми се, че някаква огромна ръка ме стиска през средата. Органите ми се разместват, докато накрая се чувствам не на място в собствената си кожа.

Пускам пердето и се отдръпвам от прозореца. Чувствам се като воайор.

Думите на мама отекват в главата ми. „Не искам да останеш с разбито сърце.“ Знаела е, че това ще се случи. Неизбежно е да има друга. Друга, която не е болна. Която може да излиза от дома си. С която Оли е в състояние да разговаря, да докосва, да целува и всичко останало.

Потискам порива да се върна на прозореца и да преценя съперничката си. Ала за какво съперничество може да става въпрос, когато едната от участничките не може дори да се включи в надпреварата. Така че няма значение как изглежда тя. Дали има къси, или дълги крака. Дали е бледа, или загоряла, дали косата й е черна, или кестенява, червена или руса. Няма значение дали е хубава, или не.

Има значение само това, че усеща слънцето върху кожата си. Диша въздух, непречистен от филтриращи машини. Има значение това, че живее в същия свят, в който и Оли, а аз — не. И никога няма да живея в него.

Отново надзъртам навън. Все още не е свалила ръка от рамото му и все още се смее. Той се мръщи срещу прозореца ми, но съм сигурна, че не може да ме види. Въпреки това ми помахва, ала аз бързо се отдръпвам, преструвайки се и пред двама ни, че не съм там.