Навън
Вселената и подсъзнанието ми явно заговорничат против мен. В работната стая съм и играя „Фонетичен скрабъл“ с мама. Досега съм изтеглила плочки, с които да напиша „навън“, „тайни“ и „свобода“ (последната дума ми спечелва бонус, защото използвам и седемте си букви). Мама се мръщи срещу дъската и аз си помислям, че ще се опита да оспори думата, но тя не го прави. Вместо това изчислява резултата и за първи път аз съм на път да спечеля. Водя й със седем точки.
Поглеждам към резултата и отново към нея.
— Сигурна ли си, че не бъркаш? — Не искам на всичкото отгоре да я победя.
Пресмятам точките и установявам, че е права.
Приковала е поглед в лицето ми, но аз не вдигам очи от резултата. Цяла вечер е такава, нащрек, сякаш съм главоблъсканица, която трябва да бъде разгадана. Или пък започвам да ставам параноична? Може би е заради вината, която изпитвам, задето съм толкова себична и мечтая да бъда с Оли дори и в този миг. Всяка секунда, прекарана с него, научавам нещо ново. Превръщам се в нещо ново.
Мама взема листа с резултата от ръката ми и повдига брадичката ми, така че съм принудена да срещна очите й.
— Какво става, миличка?
Тъкмо се каня да я излъжа, когато отвън долита пронизителен писък, последван от още един, а после от неразбираеми викове и силен трясък. Двете с мама се обръщаме към прозореца. Понечвам да се изправя, но тя слага ръка върху рамото ми и ме натиска надолу, клатейки глава. Позволявам й да ме задържи, но поредният писък („ПРЕСТАНИ!“) ни кара да се втурнем към прозореца.
Оли, майка му и баща му са на верандата, телата им — триъгълник от нещастие, страх и гняв. Оли е заел бойна позиция, стиснал юмруци, стъпил здраво на земята. Дори от тук виждам как изпъкват вените по ръцете и лицето му. Майка му прави крачка към него, но той й казва нещо, което я кара да отстъпи.
Оли и баща му се изправят един срещу друг. Баща му държи питие в дясната си ръка. Без да сваля очи от сина си, той вдига чашата и я пресушава на големи глътки. След това я протяга към майката на Оли. Тя понечва да я вземе, но Оли отново казва нещо, което я кара да спре. Баща му се обръща, за да го погледне, все така с чашата в ръка. За миг си помислям, че майката на Оли няма да отиде при него.
Ала неподчинението й не трае дълго. Тя прави стъпка напред. Той посяга да я сграбчи, гневен и застрашителен. Но ето че Оли изведнъж се озовава между тях. Отблъсква ръката на баща си и бута майка си настрани.
Още по-разгневен, баща му замахва отново. Оли го блъска назад. Той се удря в стената, но не пада.
Оли започва да подскача лекичко на едно място, разтръсквайки ръце и китки като боксьор, подготвящ се за схватка. Опитва се да отклони вниманието на баща си от майка си. И успява. Баща му замахва с юмрук към него. Оли се дръпва първо наляво, а после надясно. Отскача заднешком по стъпалата на верандата, точно когато баща му замахва повторно. Пропуска и инерцията го повлича по стъпалата. Просва се на циментовата алея и не помръдва.
Оли се вкаменява. Майка му закрива устата си с две ръце. Мама ме прегръща през рамото. Аз долепям чело до стъклото и се вкопчвам в перваза. Всички сме приковали очи в бащата. Секундите се проточват. Всеки миг, в който той не помръдва, е облекчение.
Майката е първата, която се прекършва. Забързва по стъпалата, прикляка до него, плъзва ръка по гърба му. Оли й дава знак да се дръпне, но тя не му обръща внимание. Навежда се по-близо тъкмо когато бащата се обръща по гръб. Той сграбчва китката й в едрите си жестоки ръце. С триумфиращо лице вдига ръката й във въздуха, сякаш е някакъв трофей, който току-що е спечелил. Изправя се и я издърпва със себе си.
Оли отново се хвърля между тях, но този път баща му е готов. С бързина, каквато не съм виждала у него досега, той пуска майката на Оли, сграбчва го за яката и забива един юмрук в корема му.
Майката на Оли започва да пищи. Аз също се разпищявам. Той отново го удря.
Не виждам какво се случва след това, защото се отскубвам от мама и се втурвам да бягам. Не мисля, просто го правя. Изхвърчам от стаята и надолу по коридора. Прекосявам херметизираното преддверие и излизам през входната врата за броени секунди.
Не знам къде отивам, но трябва да стигна до него.
Не знам какво правя, но трябва да го защитя.
Спринтирам през тревата на моравата, граничеща с двора на Оли. Баща му отново замахва да го удари, когато аз изпищявам:
— Престани!
Те всички се вкаменяват и ме поглеждат с изумление. Алкохолът, който бащата е изпил, си казва думата. Препъвайки се, той изкачва стъпалата и потъва в къщата. Майката на Оли го последва.
Оли се превива, стиснал корема си.
— Добре ли си? — питам го.
Той вдига очи към мен и болката върху лицето му отстъпва място на объркване, а после — на страх.
— Върви си. Прибирай се — казва той.
Мама ме сграбчва за ръката и се опитва да ме издърпа. Смътно си давам сметка, че е изпаднала в истерия. По-силна е, отколкото бих предположила, ала нуждата ми да видя Оли е още по-силна.
— Добре ли си? — проплаквам отново, без да помръдна.
Той се изправя, бавно и предпазливо, сякаш нещо го боли, ала болката не се изписва върху лицето му.
— Мади. Прибирай се. Моля те. — Цялата тежест на онова, което изпитваме един към друг, увисва между нас. — Кълна ти се, че съм добре — казва той и аз се оставям да бъда отведена.
Вече сме в преддверието, когато започвам да осъзнавам какво съм направила. Наистина ли току-що излязох Навън? Стиснала ръката ми като в менгеме, мама ме принуждава да се обърна към нея.
— Не разбирам — казва. Гласът й е изтънял и объркан. — Защо го направи?
— Добре съм — отвръщам на неизречения й въпрос. — Беше само за минутка. По-малко от минута.
Тя ме пуска и повдига брадичката ми.
— Защо би рискувала живота си за един непознат?
Не съм достатъчно опитна лъжкиня, за да скрия чувствата си от нея. Кожата ми е пропита с Оли.
Тя вижда истината.
— Не ти е непознат, нали?
— Ние сме просто приятели. Онлайн — обяснявам и млъквам за миг. — Съжалявам. Не помислих. Просто исках да се уверя, че е добре.
Плъзвам длани по ръцете си. Сърцето ми бие толкова учестено, че ми причинява болка. Поразена съм от мащабите на онова, което направих току-що, и се разтрепервам.
Това начаса отвлича вниманието на майка ми от разпита и я кара да премине на режим лекар.
— Докосна ли нещо? — пита ме отново и отново.
Отвръщам й, че не съм, отново и отново.
— Трябваше да изхвърля дрехите ти — казва тя, след като по нейно настояване вземам душ. Не ме поглежда, докато говори. — През следващите няколко дни трябва да сме особено внимателни, за да сме сигурни, че нищо…
Не довършва, неспособна да изрече думите.
— Беше по-малко от минута — казвам, за да успокоя и двете ни.
— Понякога и една минута е достатъчна. — Гласът й едва се чува.
— Мамо, съжалявам…
Тя вдига ръка и поклаща глава.
— Как можа? — пита и най-сетне среща погледа ми.
Не съм сигурна дали говори за това, че излязох Навън, или задето я излъгах. Нямам отговор нито на единия, нито на другия въпрос.
В мига, в който си тръгва, аз отивам на прозореца, търсейки Оли, но той не се вижда никъде. Вероятно е на покрива. Пъхам се в леглото.
Наистина ли току-що бях Навън? Как миришеше въздухът? Имаше ли вятър? Краката ми допряха ли се изобщо до земята? Докосвам кожата на ръцете, на лицето си. Различна ли е? Ами аз?
Откакто се помня, мечтая да бъда част от света. И сега, когато го направих, не си спомням нищичко. Нищо, освен Оли, превит от болка. Нищо, освен гласа му, който ми казва да се прибирам.
