Никола Юн
Всичко, всичко (40)

Живот и смърт

Оли не е на стената. Дори не е в далечния край на дивана. Вместо това седи по средата, подпрял лакти върху коленете си, и ту опъва, ту освобождава ластичето около китката си.

Аз се поколебавам на вратата. Очите му не се откъсват от лицето ми. Дали и той изпитва същата настойчива нужда да заема същото пространство, да диша същия въздух, който и аз?

Оставам още мъничко на прага, несигурна. Бих могла да отида на неговото място до стената. Бих могла да си остана тук, на вратата. Бих могла да му кажа, че не бива да си играем със съдбата, но не съм в състояние. И най-вече — не искам да го правя.

— Мисля, че оранжевото е твоят цвят — проговаря той най-сетне.

Облякла съм една от новите ми тениски. Тя е впита, с V-образно деколте и сега е най-любимата ми дреха. Като нищо ще си купя още десет досущ като нея.

— Благодаря. — Слагам ръка на стомаха си. Пеперудите са се завърнали и са неспокойни.

— Да се преместя ли? — Той опъва ластичето между палеца и показалеца си.

— Не знам — отвръщам.

Той кима и понечва да стане.

— Не, почакай. — Слагам другата си ръка на корема и се приближавам до него. Сядам, оставяйки около една стъпка разстояние между нас.

Той пуска ластичето и то изплющява върху китката му. Раменете му се освобождават от напрежението, което до този миг не бях забелязала.

Седя до него с плътно стиснати колене и приведени рамене. Опитвам се да стана възможно най-малка, сякаш размерът ми по някакъв начин неутрализира близостта ни.

Той вдига ръка от коляното си, разперва пръсти и ги размърдва.

Цялото ми колебание се изпарява и аз плъзвам ръка в неговата. Пръстите ни си пасват така, сякаш цял живот сме се държали за ръце по този начин. Без да разбера как, разстоянието между нас се стопява.

Той ли се премести? Аз ли го направих?

Ето че седим един до друг, бедрата ни се докосват, ръцете ни — топли една до друга, рамото ми се притиска над лакътя му. Той прокарва палец по моя, очертавайки пътечка от кокалчето до китката. Кожата ми, всяка една клетка от нея, лумва. Нормалните, не-болните хора могат да го правят когато си поискат? Как успяват да преживеят това усещане? Как съумяват да не се докосват непрекъснато?

Оли подръпва ръката ми съвсем лекичко. Това е въпрос, знам го и вдигам поглед от чудото на ръцете ни към чудото на лицето и очите, и устните му, които се доближават до моите. Аз ли се преместих? Той ли го направи?

Усещам топлия му дъх, а после устните му докосват моите пеперудено леко. Очите ми се затварят от само себе си. Романтичните комедии са прави. Трябва да затвориш очи. Той се отдръпва и на устните ми им става студено. Да не би да го правя не както трябва? Очите ми се отварят и се сблъскват с потъмняващата синева на неговите. Целува ме така, сякаш се бои да продължи, но се бои и да спре. Сграбчвам предницата на тениската му и се вкопчвам в нея.

Пеперудите в стомаха ми се бунтуват.

Той стисва ръката ми, устните ми се разтварят и ето че се вкусваме един друг. Има вкус на солен карамел и слънчева светлина. Или поне както си представям вкуса им. Вкусът му не прилича на нищо, което съм опитвала до този миг, като надежда и възможности, и бъдеще.

Този път аз се отдръпвам първа, ала само защото се нуждая от въздух. Стига да можех, бих го целувала всяка секунда от всеки ден до края на дните.

Той опира чело в моето. Топлият му дъх гали носа и бузата ми. Топъл и мъничко сладък. От онази сладост, която те кара да искаш още.

— Винаги ли е така? — питам, останала без дъх.

— Не — отвръща той. — Никога не е така. — Чувам удивлението в гласа му.

И просто така всичко се променя.