Никола Юн
Всичко, всичко (33)

Оли казва

Когато го виждам на следващия ден, той не е на стената. Заел е онова, което, започвам да си мисля, е позата му за мислене: пружинира леко върху пръстите на краката си, пъхнал ръце в джобовете.

— Здравей — обаждам се от прага, докато чакам стомаха ми да приключи шантавия си танц, който подхваща винаги когато съм в присъствието на Оли.

— Здравей и на теб. — Гласът му е нисък и мъничко прегракнал, недоспал. — Благодаря ти за разговора снощи — казва, следвайки ме с очи, докато отивам до дивана.

— За теб — винаги. — Моят глас също е прегракнал и нисък.

Изглежда по-блед от обикновено, а раменете му са увиснали лекичко, но въпреки това не престава да се движи.

— Понякога ми се иска да можех просто да изчезна и да ги оставя — признава си засрамено.

Иска ми се да кажа нещо, не какво да е, а съвършените думи, с които да го утеша, да го накарам да забрави семейството си за няколко минути, но не се сещам за нищо. Ето защо хората се докосват. Понякога думите не са достатъчни.

Погледите ни се срещат и тъй като не мога да го прегърна, аз обвивам здраво ръце около кръста си.

Очите му се плъзгат по лицето ми, сякаш се опитва да си спомни нещо.

— Защо имам чувството, че винаги съм те познавал? — пита той.

Не знам, но и аз изпитвам същото. Той престава да се движи, взел някакво решение, каквото и да е то.

Казва, че светът ти може да се промени в един-единствен миг.

Казва, че никой не е невинен, „освен може би ти, Маделин Уитиър“.

Казва, че баща му не е бил винаги такъв.