Никола Юн
Всичко, всичко (29)

Прогноза

Когато влизам в стаята, Оли отново е на стената. Този път се е покатерил чак догоре.

— Върховете на пръстите ти никога ли не се уморяват? — питам го.

— Подложил съм ги на строг тренировъчен режим — отвръща той и ми се усмихва широко.

Стомахът ми прави мъничко салто, с което ще се наложи да свикна, тъй като очевидно е страничен ефект от това да го виждам.

Вчера бях в тази стая, за да си напиша домашното. Знам, че е съвсем същата, каквато я оставих, ала въпреки това днес ми се струва различна. Когато Оли е в нея, стаята е изпълнена с живота. Не бих се учудила, ако изкуствените растения и дървета се полюшнат като живи в този миг.

Отивам до дивана и се настанявам в най-далечния от него край.

Той слиза от стената, сяда по турски на пода и опира гръб в нея.

Аз подвивам крака под себе си, оправям гъстата си коса, обвивам ръце около кръста си. Защо когато съм в една стая с него, толкова отчетливо си давам сметка за тялото ми и всяка негова част? Заради него усещам дори кожата си.

— Днес си с обувки — забелязва той.

Определено е наблюдателен, от онези, които биха разбрали, ако разместиш някоя картина или добавиш нова ваза в стаята.

Свеждам поглед към обувките ми.

— Имам девет чифта точно като тях.

— А се оплакваш от моя избор на дрехи?

— Ти носиш само черно! То придава гробовен, горестен вид.

— Трябва ми речник, за да разговарям с теб.

— Който предизвиква горест.

— Не бих казал, че това беше особено полезно определение.

— Казано просто, ти си ангелът на смъртта.

Той ми се усмихва широко.

— Косата ме издаде, нали? А мислех, че добре съм я скрил.

Променя позата си и сега лежи по гръб, със свити колене и ръце, сплетени на тила.

Аз отново се размърдвам без никаква причина; повдигам колене към гърдите си и обвивам ръце около тях. Телата ни водят свой собствен разговор, независимо и отделно от нас двамата. Това ли е разликата между приятелство и нещо друго? Това инстинктивно усещане, което имам за него?

Машините, филтриращи въздуха, не спират, бръмчейки едва доловимо под звука на духалката.

— Как действа това? — Очите му оглеждат тавана.

— Много е мощно. Прозорците са херметически затворени, така че въздухът влиза единствено през филтрите на покрива. Не може да проникне нищо по-голямо от 0,3 микрона. Освен това на всеки четири часа циркулационната система напълно сменя въздуха в къщата.

— Леле. — Той обръща глава, за да ме погледне, и аз виждам как се опитва да свикне с мисълта колко съм болна.

Извръщам очи.

— Платихме с парите от обезщетението. — И преди да е успял да попита, добавям: — Шофьорът на камион, който уби баща ми и брат ми, заспал зад волана. Бил изкарал три смени без почивка. Компанията изплати обезщетение на майка ми.

Той отново вдига глава към тавана.

— Съжалявам.

— Странно е, защото аз всъщност не ги помня. Искам да кажа, изобщо не ги помня. — Опитвам се да не обръщам внимание на чувствата, които се надигат, когато мисля за тях. Тъга, която не е съвсем тъга, както и вина. — Странно е да ти липсва нещо, което никога не си имал или поне не си спомняш, че си имал.

— Не е толкова странно — казва Оли, а после се умълчаваме. Той затваря очи.

— Понякога питаш ли се какъв би бил животът ти, ако можеше да промениш едно-единствено нещо?

Обикновено не, но напоследък започвам да го правя. Ами ако не бях болна? Ами ако татко и брат ми не бяха загинали? Това, че не се чудя за невъзможни неща, е причината да имам такъв дзен мироглед.

— Всички си мислят, че са специални — казва той. — Всеки е като снежинка, нали? Уникален и многостранен? Никога не можем да разберем човешкото сърце и така нататък?

Кимам бавно, сигурна, че съм съгласна с това, което казва сега, и също толкова сигурна, че няма да се съглася с онова, което ще последва.

— Аз мисля, че това е глупост. Не сме снежинки. Ние сме просто резултатът от множество зададени изходни данни.

Преставам да кимам.

— Като формула?

— Точно като формула. — Той се надига на лакти и ме поглежда. — Мисля, че има една-две изходни данни, които играят най-важна роля. Откриеш ли кои са те, и човекът ти е ясен. Можеш да предвидиш всичко за него.

— Наистина? Какво ще кажа сега?

Той ми намига.

— Мислиш, че съм звяр, еретик…

— Смахнат — довършвам вместо него. — Не вярваш наистина, че сме просто математически уравнения?

— Може би. — Той отново се отпуска по гръб.

— Ала откъде знаеш кои изходни данни да промениш? — питам.

Той въздъхва, дълго и многострадално.

— Да, там е проблемът. Дори ако можеше да разбереш коя да промениш, възниква въпросът точно колко да я промениш. Ами ако не можеш да я промениш с достатъчно голяма точност? Тогава няма да можеш да изчислиш новия резултат. Може още повече да влошиш нещата.

Отново се надига и сяда.

— Представи си обаче, ако само можехме да променим правилните данни, бихме могли да поправим нещата, преди да са се объркали. — Последните думи изрича тихо, ала в тях се долавя раздразнението на човек, който от много време насам се опитва да разреши някаква нерешима задача.

Погледите ни се срещат и той придобива смутено изражение, сякаш е разкрил повече, отколкото е искал. Отпуска се назад и закрива очите си с ръка.

— Проблемът е теорията на хаоса. Във формулата са въведени твърде много изходни данни и дори най-малките имат по-голямо значение, отколкото би предположил човек. И никога не можеш да ги измериш достатъчно точно. Но само ако можеше, само ако можеше да изведеш формула, която предсказва времето, бъдещето, хората.

— Ала теорията на хаоса казва, че не можеш?

— Да.

— Необходим ти беше цял раздел от математиката, за да осъзнаеш, че хората са непредсказуеми?

— А ти вече го знаеше, нали?

— Книгите, Оли! Научих го от книгите.

Той се разсмива, обръща се настрани и продължава да се смее. Смехът му е заразителен и ето че аз също се смея, цялото ми тяло реагира на него. Опитвам се да зърна трапчинката, която вече не бива да търся. Искам да я докосна и да направя така, че той никога да не престане да се усмихва.

Навярно не можем да предвидим всичко, но има неща, които можем. Например сигурно е, че ще се влюбя в Оли.

И е почти сигурно, че това ще бъде катастрофа.