Никола Юн
Всичко, всичко (25)

Те прави по-силен

Нямам писмо от Оли. Нито едно. Проверявам дори папката за спам. Това не бива да ме притеснява и действително не ме притеснява. Не ме притеснява особено. За да съм напълно сигурна, аз презареждам страницата три пъти в рамките на две секунди. Може би просто се крие някъде, скрит зад някой друг имейл.

Карла влиза тъкмо когато се каня да го направя за четвърти път.

— Не мислех, че ще си в състояние да го изровиш — казва тя.

— Добро утро и на теб — отвръщам, присвила очи срещу монитора.

Тя се усмихва и започва ежедневния ритуал по разопаковането на медицинската си чанта. Истинска загадка е защо просто не я оставя тук за през нощта.

— Защо се мръщиш? Още един клип с мъртва котка? — Усмивката й е широка и бяла, напомня ми на Чешърския котарак^[1]. Всеки миг тялото й ще изчезне, оставяйки след себе си само една рееща се във въздуха ухилена глава.

— Оли не ми е изпратил нито един имейл.

Мисля, че правилното описание на изражението й е слисано.

— Целия уикенд — пояснявам.

— Разбирам. — Тя слага слушалките на стетоскопа в ушите си и пъхва термометъра под езика ми. — Ти писа ли му?

— Да — отвръщам, говорейки през термометъра в устата.

— Не говори, просто кимай.

— Съ’а’я’ам.

Карла върти очи и двете изчакваме пиукането на термометъра.

— Трийсет и седем и шест — казвам и й го подавам. — Всъщност му казах да не ми пише. Глупаво ли се държа?

Тя ми дава знак да се обърна, за да може да преслуша дробовете ми, но не отговаря.

— Колко глупаво? — настоявам аз. — От едно до десет, където едно е напълно разумно и рационално, а десет — абсурдно и направо за освидетелстване.

— Около осем — отвръща тя без колебание.

Очаквала бях да каже дванайсет или нещо такова, така че осем ми се струва истинска победа. Споделям го с нея и тя се разсмива.

— Значи си го помолила да не ти пише и той не ти е писал. Така ли да те разбирам?

— Е, не му казах НЕ ПИШИ с големи, черни букви или нещо такова. Просто му обясних, че съм заета. — Очаквам да ми се присмее, но тя не го прави.

— Защо не му писа?

— Заради онова, за което си говорихме. Харесвам го, Карла. Много. Прекалено много.

Изражението й сякаш казва: И това е всичко?

— Наистина ли искаш да изгубиш единствения приятел, когото някога си имала, заради малко сърдечна болка?

Изчела съм цял куп книги, в които се разказва за сърдечни болки. В нито една от тях не я описват като нещо малко. Разтърсващо душата и разрушаващо света ти — да. Малко — не.

Карла се обляга в дивана.

— Все още не го знаеш, но това ще отмине. То е просто заради хормоните и защото е нещо ново.

Може би е права. Искам да е права, за да мога отново да говоря с него.

Тя се привежда напред и ми намига.

— Пък и той е сладък.

— Наистина е сладък, нали? — изкисквам се аз.

— Миличка, мислех, че вече не правят такива като него.

Разсмивам се и си представям фабрика, в която цяла върволица малки Олиевци минават по поточна линия. Как ще успеят да ги накарат да останат достатъчно неподвижни, за да ги опаковат и пуснат по пощата?

— Хайде! — Карла ме плясва по коляното. — Имаш си достатъчно неща, от които да се страхуваш. Любовта не може да те убие.