Никола Юн
Всичко, всичко (103)

Този живот

Дори и в девет сутринта, Ню Йорк е точно толкова шумен и претъпкан с хора, колкото му се носи славата. Улиците са пълни с бавнодвижещи се, надули клаксони коли. Тротоарите гъмжат от хора, които се разминават на милиметри, сякаш движенията им са хореографирани. От задната седалка на таксито аз оставям шумовете и миризмите на града да ме залеят. Отворила съм широко очи, за да попия целия свят наоколо.

Не казах на Оли какво съм намислила, казах му само, че го очаква подарък в една антикварна книжарница близо до тях. Почти през целия полет си представях срещата ни. Всички възможни сценарии включваха как се целуваме още през първите трийсет секунди.

Таксито ме оставя пред „Старата книжарничка“. Прекрачвам прага и начаса разбирам, че ще прекарвам много време тук.

Магазинчето представлява една-единствена малка стаичка, пълна с етажерки от пода до тавана, които преливат от книги. Приглушеното осветление идва от малки ръчни фенерчета, прикрепени към всеки рафт, така че не виждаш почти нищо друго освен книгите. Въздухът е наситен с миризма, каквато дори не съм си представяла, че може да съществува. Миризма на старост. Сякаш е тук от много, много отдавна.

Разполагам с петнайсет минути, преди Оли да се появи. Разхождам се между полиците и зяпам книгите. Искам да докосна всичките наведнъж. Искам да добавя името си към хората, които са ги чели преди мен. Прокарвам пръсти по гръбчетата им. Някои са толкова овехтели, толкова изтъркани от четене, че едва успявам да различа заглавията.

Проверявам часа на телефона си. Почти е време. Отивам до края на пътеката със заглавия от С до Ю и се скривам. Пеперудите в стомаха ми се завръщат.

Минута по-късно го виждам да се задава бавно по пътеката, разглеждайки книгите. Косата му е пораснала. Около лицето му падат големи къдрици, които омекотяват ъглите на лицето му. Освен това не е облечен изцяло в черно. Е, дънките и гуменките му са черни, но тениската му е сива. И ми се струва някак по-висок.

Повече от всичко друго, което преживях през последните няколко седмици (това, че се сбогувах с Карла; това, че напуснах дома си и тръгнах против препоръките на доктор Чейс; това, че оставих мама сама в мъката й), да го видя толкова различен, предизвиква най-силна паника в мен.

Не знам защо съм очаквала да си бъде същият. Та нали аз не съм същата.

Той изважда телефона си и отново прочита инструкциите ми.

Прибира телефона в джоба си и отново поглежда към рафтовете. Сложих книгата пред всички други с корицата напред, така че няма как да не я забележи. И той наистина я забелязва. Ала вместо да я вземе, пъха ръце в джобовете си и се взира в нея.

Преди няколко дни, докато стоях пред планетария, аз се опитвах да открия повратния миг, в който животът ми бе поел по този път. Мига, в който се съдържаше отговорът на въпроса: Как се озовах тук?

Само че никога не е просто един миг. А цяла поредица. И във всеки от тях животът ви може да поеме по съвършено различен път. Може би има версия на живота ви с всеки направен избор, както и с всеки ненаправен.

Може би има и версия на живота ми, в който наистина съм болна.

Версия, в която умирам на Хаваите.

Друга, в която баща ми и брат ми все още са живи, а майка ми не е прекършена.

Има дори и версия на живота ми без Оли в него.

Но не и тази.

Оли вади ръце от джобовете си, сваля книгата от рафта и чете. Усмихва се широко и лекичко пружинира на пръсти.

Аз излизам от прикритието си и поемам по пътеката към него.

Заради усмивката, с която ме дарява, си заслужава да живееш.

— Намерих книгата ти — казва той.