Никола Юн
Всичко, всичко (99)

Подаръкът

Седмица по-късно мама чука на вратата ми. Аз си оставам на дивана. Тя почуква отново, малко по-настоятелно, и в мен се надига негодувание. Не съм сигурна, че отношенията ни изобщо ще се оправят някога. Трудно ми е да й простя, когато тя дори не осъзнава напълно своето престъпление.

Отварям вратата тъкмо когато тя се кани да почука за трети път.

— Сега не е удобно — казвам.

Тя потрепва, но мен не ме е грижа. Искам да я нараня, отново и отново. Гневът ми винаги е наблизо. Очаквах, че с времето ще отслабне, но той е тук, досами повърхността.

Тя си поема дъх.

— Донесох ти нещо. — Гласът й е слаб и объркан.

Аз правя физиономия.

— Мислиш ли, че подаръците ще помогнат?

Знам, че отново съм я наранила. Подаръкът потреперва в ръката й. Вземам го, защото искам този разговор да свърши. Искам да се заключа далеч от нея и да не трябва да изпитвам нито съжаление, нито емпатия, нито съчувствие, нито каквото и да било.

Тя се обръща да си върви, но спира.

— Все още те обичам, Маделин. И ти все още ме обичаш. Целият ти живот е пред теб. Не го пропилявай. Прости ми.