Никола Юн
Всичко, всичко (98)

Цветя за Алджърнън

Седмица по-късно двете с Карда гледаме как господин Уотърман прекосява моравата, за да отиде при колата си. Преди да си тръгне, аз го прегърнах. Той се учуди, но не попита нищо, просто ме прегърна в отговор, сякаш това е съвършено нормално.

Оставам навън в продължение на няколко минути след като си е тръгнал, и Карла чака заедно с мен. Опитва се да открие начин нежно да разбие бездруго разбитото ми сърце.

— Ами… — започва.

Знам какво ще каже. Цял ден събира сили да го направи.

— Моля те, Карла, не ме изоставяй. Все още се нуждая от теб.

Очите й са върху мен, но аз не съм в състояние да я погледна.

Без да отрича каквото и да било, тя взема ръката ми в своята.

— Ако наистина, наистина имаш нужда да остана, ще остана. — Стиска пръстите ми. — Ала ти нямаш нужда от мен.

— Винаги ще имам нужда от теб. — Дори не се опитвам да спра сълзите си.

— Но не както преди — нежно казва тя.

Естествено, че има право. Нямам нужда да бъде до мен по осем часа на ден. Не се нуждая от постоянни грижи. Но какво ще правя без нея?

Сълзите ми се превръщат в разтърсващи хлипове и тя ме взема в прегръдките си и ме оставя да се наплача.

— Какво ще правиш?

Тя бърше лицето ми с опакото на дланите си.

— Може отново да отида да работя в някоя болница.

— Каза ли на мама?

— Тази сутрин.

— Тя какво отговори?

— Благодари ми, че съм се грижила за теб.

Дори не се опитвам да скрия смръщването си.

Карла улавя брадичката ми.

— Кога ще ти даде сърце да й простиш?

— Онова, което тя направи, е непростимо.

— Била е болна, миличка. Все още е болна.

Поклащам глава.

— Отне ми целия живот.

Дори и сега, когато си помисля за всички години, които изгубих, ме обзема чувството, че стоя на ръба на огромна пропаст, в която мога да пропадна и никога да не се върна.

Карла ме връща в настоящето.

— Не е целият ти живот. Все още ти остава толкова много.

Прибираме се вътре. Аз вървя след нея и я гледам как си събира нещата за последен път.

— Прочете ли „Цветя за Алджърнън“? — питам я.

— Да.

— Хареса ли ти?

— Не. Не е моят тип книга. В нея няма достатъчно надежда.

— Разплака те, нали?

Тя поклаща отрицателно глава, но после си признава:

— Е, добре де. Да, плаках като бебе.

И двете се разсмиваме.