Никола Юн
Всичко, всичко (89)

Закрила

Прочитам имейла шест пъти, преди буквите да оформят думи, а думите — изречения, които да успея да разбера, но дори тогава смисълът на всички думи, събрани заедно, продължава да ми убягва. Прехвърлям се на приложението, в което са резултатите от лабораторните изследвания. Всички цифри са неумолимо нормални — нито прекалено високи, нито прекалено ниски.

Естествено, че има някаква грешка. Естествено, че това не е вярно. Доктор Франсис е объркала картона ми с този на някой друг. Има друга Маделин Уитиър. Тя е неопитен лекар. Светът се мъчи да си изиграе особено жестока шега с мен.

Вярвам всичко това и все пак. Разпечатвам имейла заедно с резултатите от изследванията. Не се движа като на забавен ход. Времето нито се ускорява, нито се забавя.

Думите върху белия лист изобщо не се различават от онези на монитора, но ми се струват по-тежки, по-убедителни. Ала не може да бъдат верни. Не съществува никаква възможност да са верни.

Прекарвам цял час, търсейки в интернет всеки от тестовете, мъчейки се да разбера какво означават. Естествено, интернет не може да потвърди дали тези резултати са верни, не може да ми каже дали съм едно съвършено обикновено момиче със съвършено обикновено здраве.

А аз знам. Знам, че е грешка. Въпреки това краката ми ме отнасят надолу по стълбите, през трапезарията и в домашния кабинет на мама. Тя не е там, няма я и в работната стая. Отправям се към спалнята й и почуквам лекичко с разтреперени ръце. Тя не отговаря. Долавям звук на течаща вода. Сигурно е в банята и се приготвя за лягане. Почуквам отново, този път по-силно.

— Мамо — повиквам я и натискам бравата.

Тя тъкмо излиза от банята, гасейки лампата, когато аз прекрачвам прага.

Все още изпитото й лице грейва в широка усмивка, когато ме вижда. Острите й скули изпъкват повече от обикновено на тясното й лице. Тъмните кръгове, които сложих под очите й, като че ли завинаги ще си останат там. Не носи никакъв грим и косата й пада свободно по раменете. Черна копринена пижама виси около крехката й фигура.

— Здравей, миличка. Искаш да спиш при мен ли? — По лицето й се чете такава надежда, че ми се ще да кажа „да“.

Пристъпвам в стаята и размахвам листовете.

— От лекарката в Мауи. — Отново поглеждам името, макар че го помня. — Доктор Мелиса Франсис. Срещна ли се с нея?

Ако не я гледах толкова внимателно, сигурно нямаше да забележа, ала тя замръзва.

— Срещнах много лекари в Мауи, Маделин. — Гласът й е обтегнат.

— Мамо, съжалявам…

Тя вдига ръка, за да ме накара да замълча.

— Какво има, Маделин?

Аз правя още една стъпка напред.

— Това писмо. Тя, доктор Франсис, мисли, че не съм болна.

Мама се взира в мен така, сякаш не съм проговорила. Толкова дълго не казва нищо, че започвам да се съмнявам дали наистина съм го направила.

— За какво говориш?

— Казва, че според нея нямам ТКИД. Не мисли, че някога съм била болна от него.

Мама бавно се отпуска на ръба на леглото.

— О, не. Затова ли дойде да ме видиш?

Гласът й е мек, пълен със съжаление.

— Тя ти вдъхна надежда, нали?

Дава ми знак да седна до нея. Взема писмото от ръцете ми и ме прегръща.

— Съжалявам, но не е вярно — казва.

Отпускам се безсилно в прегръдките й. Права е. За миг у мен бе припламнала надежда. В прегръдките й е прекрасно. Чувствам се на топло, сигурна и закриляна.

— Всичко е наред — казвам до рамото й. — Знаех, че е грешка. Не го повярвах.

Тя се отдръпва, за да надникне в очите ми.

— Разбира се, че е грешка, миличка.

Сълзи изпълват очите й и тя отново ме притиска до себе си.

— ТКИД е много рядко и много сложно заболяване, миличка. Не всеки го разбира. Има прекалено много разновидности и всеки човек реагира по различен начин.

Отново се отдръпва и ме поглежда в очите, за да се увери, че я слушам и разбирам. Речта й се забавя и става по-съчувствена — използва лекарския си глас.

— Ти и сама го видя, нали? За мъничко беше добре, а после едва не умря в Спешното отделение. Имунната система е нещо много сложно.

Намръщва се на листовете в ръката си.

— А и тази доктор Франсис не познава цялата ти медицинска история. Вижда само една малка част от нея. Не е била с теб през цялото това време.

Намръщва се още повече. Тази грешка я разстройва по-силно, отколкото мен.

— Мамо, всичко е наред — повтарям. — Бездруго не го повярвах.

Не мисля, че ме чува.

— Трябваше да те защитя — казва тя.

— Знам, мамо. — Наистина не искам да говоря повече за това. Отново се сгушвам в прегръдките й.

— Трябваше да те защитя — повтаря тя в косата ми.

И именно това последно „Трябваше да те защитя“ кара една част от мен да притихне.

В гласа й има някаква несигурност, която не очаквам, нито съм в състояние да обясня.

Опитвам да се отдръпна, да погледна лицето й, но тя ме държи здраво.

— Мамо — казвам и се дръпвам малко по-силно.

Тя ме пуска и ме погалва по лицето със свободната си ръка.

Намръщвам се срещу нея.

— Може ли да си ги взема? — питам, имайки предвид листовете в ръката й.

Тя свежда очи надолу и за миг изглежда объркана — как са се появили там?

— Не ти трябват — казва, но ми ги подава.

— Искаш ли да спиш при мен? — пита отново и потупва леглото. — Ще се почувствам по-добре, ако си тук.

Но не и аз.