Никола Юн
Всичко, всичко (76)

Този път

Оли се усмихва. Не престава да се усмихва. Дарява ме с всяка разновидност на усмивка, която съществува, и аз просто трябва да целуна тези усмихващи се устни. Една целувка води до още десет, докато целуването ни не е прекъснато от къркоренето на стомаха му.

Откъсвам се от него.

— Май трябва да сложим нещо в уста.

— Освен теб. — Той целува долната ми устна, а после я ухапва нежно. — Ти си вкусна, но не ставаш за ядене.

Сядам, притиснала одеялото до гърдите си. Не съм напълно готова отново да бъда гола, въпреки интимността ни. За разлика от мен, Оли изобщо не се срамува. Става с едно движение и тръгва из стаята чисто гол. Облягам се на таблата на леглото и го гледам как се движи, изтъкан от изящество и светлина. Вече не е ангел на смъртта.

Всичко е различно и едновременно с това — същото. Все още съм си Мади. Оли все още си е Оли. Ала и двамата сме нещо повече. Познавам го по един нов начин. И се чувствам позната.

 

 

Ресторантът е на самия плаж и масата ни гледа към океана. Късно е (девет часът), така че не можем да видим синята вода, единствено белите гребени на вълните, когато се разбиват в брега. Чуваме ги през музиката и бъбренето около нас.

— Мислиш ли, че има хумухуму в това менюменю? — закача ме Оли. Шегува се, че иска да опита от всички риби, които видяхме, докато се гмуркахме.

— Имам чувството, че едва ли предлагат официалната риба на щата — отвръщам.

И двамата умираме от глад след всичко, което правихме този ден, затова си поръчваме от всички предястия в менюто: поке (риба тон, маринована в соев сос), крокети с морски рак, скариди с кокос, кнедли с омар и свинско калуа. През цялото време не спираме да се докосваме. Докосваме се между хапките храна и глътките ананасов сок. Той ме докосва по шията, по бузата, по устните. Аз докосвам пръстите му, ръцете му, гърдите му. Сега, след като сме се докосвали толкова интимно, не сме в състояние да престанем.

Преместваме столовете си, за да седим един до друг. Той държи ръцете ми в скута си или пък аз държа неговите в моя. Споглеждаме се и се смеем без причина. А всъщност не, не е без причина, а защото точно в този миг светът ни се струва невероятен. Това, че се срещнахме, че се влюбихме, че сме заедно, безкрайно надминава всичко, което сме вярвали, че е възможно.

Оли ни поръчва втора порция кнедли с омари.

— Страшно огладнявам от теб — изтананиква той и повдига вежди.

Докосва бузата ми и аз се изчервявам под ръцете му. Тази порция изяждаме по-бавно. Тя ни е последната. Може би ако просто си седим тук, ако не си признаваме, че времето минава, този прекалено съвършен ден никога няма да свърши.

Когато си тръгваме, сервитьорката ни поканва скоро отново да дойдем и Оли й обещава, че ще го направим.

Оставяме светлините на ресторанта зад гърба си и се отправяме към притъмнелия плаж. Над нас облаци са скрили луната. Събуваме сандалите си, приближаваме се до ръба на водата и заравяме пръстите на краката си в изстиващия пясък. Нощните вълни се разбиват по-яростно и по-оглушително от дневните. Колкото по-надалеч отиваме, толкова по-малко хора виждаме, докато не започва да ни се струва, че сме оставили цивилизацията зад себе си. Оли ни повежда към по-сухата част на пясъка и си намираме местенце, където да седнем.

Взема ръката ми и целува дланта й.

— Татко ни се извини първия път, когато я удари. — Изрича го на един дъх. Отнема ми миг, докато разбера за какво говори. — Плачеше.

Нощта е толкова тъмна, че по-скоро усещам, отколкото виждам, че поклаща глава.

— Събрахме се и четиримата и той каза, че съжалява. Каза, че никога няма да се повтори. Помня как Кара му беше толкова ядосана, че не искаше дори да го погледне. Тя знаеше, че е лъжец, но аз му повярвах. Мама — също. Помоли ни да забравим за случилото се. Каза: „На баща ви му се струпа твърде много“. Каза, че му прощава и че ние трябва да сторим същото.

Оли ми връща ръката.

— Цяла година не я удари отново. Пиеше твърде много. Крещеше й. Крещеше по всички ни. Ала дълго време не й посегна отново.

Задържам дъх за миг и задавам въпроса, който отдавна искам да задам.

— Защо не го напусне?

Той изсумтява и гласът му става суров.

— Не си мисли, че не съм я питал. — Изляга се в пясъка и сключва ръце зад главата си. — Мисля, че ако я удряше по-често, тя щеше да го напусне. Ако беше само малко по-гаден, навярно най-сетне щяхме да си отидем. Ала той винаги се разкайва и тя винаги му вярва.

Слагам ръка на корема му, нуждая се от този допир. Мисля, че и той се нуждае от него, ала когато се надига, присвива колене до гърдите си и обляга лакти на тях. Тялото му се превръща в клетка, в която не мога да проникна.

— Какво ти отговаря тя, когато я попиташ?

— Нищо. Вече не иска да говори за това. Някога твърдеше, че ще разберем, когато пораснем и на свой ред създадем връзки.

Изненадвам се от гнева в гласа му. Никога не бих предположила, че изпитва гняв към майка си. Към баща си — да, но не и към нея.

Отново изсумтява.

— Казва, че любовта кара хората да полудеят.

— Вярваш ли го?

— Да. Не. Може би.

— Не мисля, че се очаква да използваш всичките отговори.

Той се усмихва в мрака.

— Да, вярвам го.

— Защо?

— Дойдох чак в Хаваите заедно с теб. Никак не ми е лесно да ги оставя сами с него.

Потискам вината, преди да е успяла да се надигне.

— Ами ти, ти вярваш ли го?

— Да. Определено.

— Защо.

— Дойдох чак в Хаваите — отвръщам, повтаряйки неговите думи. — Никога не бих напуснала къщата си, ако не беше ти.

— И така. — Той изпъва крака и улавя ръката ми. — Какво ще правим сега?

Не знам отговора на този въпрос. Единственото, което знам със сигурност, е, че да бъда тук заедно с Оли, да мога да го обичам и да бъда обичана от него е всичко.

— Трябва да се махнеш от тях. Не си в безопасност там.

Казвам го, защото той не го знае. Уловен е в капана на същия спомен за обич и по-добри времена, в който е хваната и майка му, а то не е достатъчно.

Облягам глава на рамото му и заедно съзерцаваме тънещия в мрак океан. Гледаме как водата се оттегля, как се надига и връхлита върху пясъка, опитвайки се да го отмие. И въпреки че не успява, тя се връща и връхлита върху брега, отново и отново, сякаш няма нито предишен, нито следващ път и този сблъсък е единственият, който има значение.