Никола Юн
Всичко, всичко (67)

Възнаграждение, ако бъде намерена

Хотелът ни е на самия бряг и от малкото открито фоайе можем да видим и да помиришем океана. Посрещат ни с aloha и още гирлянди. Оли ми дава и своята, така че сега около врата ми са преметнати цели три. Пиколо в ярка жълто-бяла хавайска риза предлага да се погрижи за несъществуващия ни багаж. Оли подхвърля нещо за това, как багажът ни ще пристигне по-късно, и ние го заобикаляме, преди да е успял да ни попита още нещо.

Аз побутвам Оли към рецепцията и му давам документите ни.

— Добре дошли в Мауи, господин и госпожа Уитиър — поздравява ни жената зад рецепцията.

Оли не я поправя. Вместо това ме притегля към себе си и ме целува звучно по устните.

— Mahalo nui loa — отвръща, широко ухилен.

— Ще останете при нас за… две нощи.

Оли ме поглежда за потвърждение и аз кимвам.

Няколко натискания по клавиатурата и жената ни уведомява, че макар все още да е рано, стаята ни е готова. Подава ни ключа и карта на мястото и ни обяснява за безплатната континентална закуска на шведска маса.

— Приятно изкарване на медения месец! — Тя ни намига и ни отпраща.

* * *

Стаята е малка, съвсем малка и е украсена в същия стил, както и фоайето — с мебели от тиково дърво и големи картини на тропически цветя. Балконът ни (наричан lanai) гледа към малка градинка и паркинг.

Застанала в средата на стаята, аз се завъртам на триста и шейсет градуса и виждам всичко необходимо за един временен дом — телевизор, малък хладилник, огромен дрешник, бюро и стол. Отново се завъртам на триста и шейсет градуса, опитвайки се да разбера какво липсва.

— Оли, къде са леглата ни? Къде ще спим?

За миг той изглежда объркан, но после забелязва нещо.

— О, имаш предвид това? — Приближава се до онова, което аз сметнах за огромен дрешник, стисва две дръжки близо до върха и дръпва, разкривайки леглото. — Voilà. Истинско олицетворение на съвременна, спестяваща място ефективност. Връх на стила и комфорта, на удобството и практичността. Представям ти леглото „Мърфи“.

— Кой е Мърфи? — питам, все още изненадана, че от стената изскочи легло.

— Изобретателят на това легло — отвръща той и ми намига.

Сега, когато леглото е спуснато, стаята ми се струва още по-малка. И двамата се взираме в него по-дълго, отколкото е необходимо. Най-сетне Оли се обръща към мен. Аз се изчервявам още преди да е проговорил:

— Само едно легло. — Гласът му е неутрален, но не и очите. Погледът им ме кара да се изчервя още повече.

— Е — казваме и двамата едновременно и се разсмиваме неловко и смутено, а после се смеем на себе си, задето се чувстваме неловко и смутено.

— Къде е онзи пътеводител? — Той най-сетне откъсва очи от моите и демонстративно се оглежда из стаята. Взема раницата ми и започва да рови в нея, но вместо пътеводителя изважда „Малкият принц“.

— Мислех, че си взела само най-важното — закача ме и размахва книгата във въздуха. След това се покатерва на леглото и започва да подскача в средата му. Пружините на „Мърфи“ шумно се възпротивяват. — Това не беше ли най-най-любимата ти книга? — Обръща я в ръцете си. — Четохме я през втората година в гимназията. Почти съм сигурен, че не я разбрах.

— Трябва да опиташ отново. Смисълът се променя с всяко ново четене.

Той свежда поглед към мен.

— И колко пъти си…

— Няколко.

— Повече или по-малко от двайсет?

— Е, добре, повече от няколко.

Усмихва се широко и отгръща корицата.

— „Собственост на Маделин Уитиър“. — Прелиства заглавната страница и продължава да чете. — „Възнаграждение, ако бъде намерена. Гмуркане с шнорхел заедно с мен (Маделин) край Молокини, за да видим официалната риба на Хаваите — хумухумунукунукуапуа’а. Посещение заедно с мен (Маделин) в антикварна книжарница.“

Престава да чете на глас и продължава наум.

— Кога си го написала? — пита най-сетне.

Опитвам да се покатеря на леглото, но спирам, когато стаята се завърта около мен. Опитвам отново и ново завиване на свят ме кара да изгубя равновесие.

Обръщам се и сядам с гръб към него. Сърцето ми се свива толкова болезнено в гърдите, че дъхът ми спира.

Оли начаса се озовава до мен.

— Мад, какво има? Какво не е наред?

О, не. Още не. Не съм готова.

— Зави ми се свят — отвръщам. — И стомахът ми…

— Трябва ли да отидем в болницата?

В отговор стомахът ми се обажда силно и продължително.

Вдигам очи към Оли.

— Мисля, че съм…

— Гладна — казваме и двамата едновременно.

Глад.

Ето какво изпитвам. Не се разболявам. Просто съм гладна.

— Умирам от глад — казвам. През последните двайсет и четири часа не съм сложила в уста нищо друго, освен залък чилакилес и шепа от ябълковите парчета на сестра Зло.

Оли започва да се смее и се строполява по гръб на леглото.

— Толкова се страхувах, че нещо във въздуха ще те убие. — Притиска очи с длани. — А вместо това ти ще умреш от глад.

Никога досега не съм била толкова гладна. Обикновено всеки ден чинно си изяждам трите яденета и двете закуски в определеното време. Карла твърдо вярва в доброто хранене. „Празен корем, празна глава“, казва тя.

Отпускам се назад и се присъединявам към смеха му.

Сърцето ми отново се свива, но аз не му обръщам внимание.