Никола Юн
Всичко, всичко (61)

Заразена

Карла изпищява и закрива лицето си, когато ме вижда.

— Призрак ли си?

Сграбчва ме за раменете, притиска ме към гърдите си, залюлява ме, а после отново ме стиска. Когато ме пуска, в дробовете ми не е останал никакъв въздух.

— Какво правиш тук? Не бива да си тук — казва тя, като продължава да ме стиска.

— И аз се радвам да те видя — изписквам.

Тя се отдръпва, поклаща глава, сякаш съм някакво чудо, и отново ме притегля към себе си.

— О, момичето ми. Как само ми липсваше. — Взема лицето ми в ръцете си.

— Ти също ми липсваше. Толкова съжалявам за…

— Недей. Няма за какво да съжаляваш.

— Изгуби си работата заради мен.

Тя свива рамене.

— Намерих си друга. Ти си тази, която ми липсва.

— Ти също ми липсваш.

— Майка ти направи онова, което трябваше да направи.

Не искам да мисля за мама. Затова се оглеждам за Оли, който е останал назад.

— Нали помниш Оли — казвам.

— Как бих могла да забравя това лице? И това тяло — отвръща тя, определено достатъчно силно, че той да я чуе. Приближава се до него и го прегръща почти толкова силно, колкото и мен.

— Грижиш ли се за нашето момиче? — Отдръпва се и го потупва силничко по бузата.

Оли разтърква мястото.

— Правя всичко по силите ми. Не знам дали сте забелязали, но тя може да бъде малко упорита.

Карла мести поглед между двама ни и долавя напрежението между нас.

Все още стоим на прага й.

— Влизайте. Влизайте — подканва ни тя.

— Не мислехме, че ще си будна толкова рано — казвам, когато прекрачваме вътре.

— Преставаш да спиш, когато остарееш. Ще видите.

Ще ми се да я попитам: „Аз ще остарея ли някога?“. Ала вместо това казвам:

— Роза тук ли е?

— На горния етаж. Спи. Да я събудя ли?

— Нямаме време. Просто исках да те видя.

Тя отново взема лицето ми в шепи и се вглежда в мен, този път — с очите на медицинска сестра.

— Трябва да съм пропуснала доста неща. Какво правиш тук? Как се чувстваш?

Оли се приближава, за да чуе отговора ми. Аз обвивам ръце около себе си.

— Страхотно съм — отвръщам прекалено ведро.

— Кажи й за хапчетата — подканва ме Оли.

— Какви хапчета? — Карла не откъсва очи от мен.

— Имаме хапчета. Експериментални.

— Знам, че майка ти не ти дава нищо експериментално.

— Сама си ги купих. Мама не знае.

Тя кима.

— Откъде?

Казвам й същото, което казах и на Оли, но тя не ми повярва нито за миг. Захлупва устата си с ръка, а очите й стават огромни като в анимационен филм.

Влагам цялото си сърце в погледа си и я умолявам безмълвно: Моля те, Карла. Моля те, разбери. Моля те, не ме издавай. Нали каза, че животът е дар.

Тя извръща очи и разтърква едно местенце над гърдите си.

— Сигурно сте гладни. Ще ви направя нещо за закуска.

Поканва ни да се настаним на мек яркожълт диван и потъва в кухнята.

— Точно така си представях къщата й — казвам на Оли, когато тя изчезва. Не искам да ми задава въпроси за хапчетата.

Никой от нас не сяда. Аз се отдръпвам мъничко от него. Стените са боядисани в ярки цветове. Почти всяка повърхност е заета от дреболии и снимки.

— Тя като че ли е съгласна за хапчетата — казва Оли най-сетне и идва малко по-близо, но аз се напрягам. Имам чувството, че ще усети лъжата върху кожата ми.

Разхождам се из дневната, разглеждайки снимките на поколения жени, които до една изглеждат като Карла. Огромна фотография, на която тя държи Роза като бебе, виси над едно кресло. Нещо в тази снимка ми напомня за мама. Начинът, по който Карла гледа Роза — не само с любов, но и с някаква свирепост, сякаш е готова на всичко, за да я защити. Никога няма да мога да й се отплатя за всичко, което е направила за мен.

* * *

Карла ни приготвя закуска от чилакилес — царевична тортиля със салса и сирене, и crema Mexicana, който прилича на заквасена сметана. То е вкусно и ново, но аз хапвам съвсем малко. Прекалено съм нервна, за да ям.

— Е, Карла, какво е мнението ти на специалист — наистина ли мислиш, че хапчетата действат? — пита Оли, а гласът му прелива от оптимизъм.

— Може би — отвръща тя, ала поклаща глава, докато го казва. — Не искам да ви давам напразни надежди.

— Кажи ми — настоявам аз. Искам да я попитам защо още не съм се разболяла, но не мога. Уловена съм в капана на лъжите си.

— Може би хапчетата забавят болестта ти. Дори и без никакви хапчета е възможно все още да не си била изложена на никой от агентите, които предизвикват пристъп.

— А може би хапчетата наистина действат — казва Оли. Той вече е стигнал отвъд надеждата. За него тези хапчета са чудо.

Карла го потупва по ръката през масата.

— Добро момче си ти.

А после, избягвайки погледа ми, взема чиниите и отива в кухнята.

Аз я последвам.

— Благодаря ти.

Тя подсушава ръцете си с една кърпа.

— Разбирам те. Разбирам защо си тук.

— Може би ще умра, Карла.

Тя навлажнява някакъв парцал и избърсва едно съвсем чисто място на плота.

— Напуснах Мексико посред нощ само с дрехите на гърба си. Не мислех, че ще оцелея. Мнозина не успяваха, но въпреки това тръгнах. Оставих баща ми и майка ми, сестра ми и брат ми.

Изплаква парцала и продължава:

— Те се опитаха да ме спрат. Казаха, че не си заслужавало да рискувам живота си, но аз казах, че това е моят живот и че аз решавам дали си заслужава, или не. Казах им, че ще тръгна и или ще загина, или ще си създам по-добър живот.

Отново изплаква парцала и го изстисква.

— Едно ще ти кажа — никога не съм се чувствала по-свободна от нощта, в която напуснах дома си. Дори и сега, след всички години, които прекарах тук, никога не съм се чувствала толкова свободна, колкото в онази нощ.

— И не съжаляваш, че го направи?

— Естествено, че съжалявам. Много лоши неща се случиха по време на онова пътуване. А когато родителите ми умряха, не можах да отида на погребенията им. Роза не знае нищичко за мястото, откъдето е дошла. — Тя въздъхва. — Не си жив, ако не съжаляваш за нищо.

За какво ще съжалявам аз? През главата ми преминават различни образи: мама сама в бялата ми стая, чудейки се къде са изчезнали всички, които е обичала някога. Мама сама насред една зелена поляна, взирайки се в гроба ми, в гроба на татко и на брат ми. Мама, която умира сам-самичка в онази къща.

Карла докосва ръката ми и аз безмилостно прогонвам всички тези образи от ума си. Не мога да понеса да мисля за това. Направя ли го, няма да съм в състояние да живея.

— Може би няма да се разболея — прошепвам.

— Точно така — отвръща тя и надеждата се разлива по тялото ми като вирус.