Никола Юн
Всичко, всичко (58)

Други светове

Идваме на себе си.

Е, Оли идва на себе си. Отдръпва се и ме улавя за раменете с две ръце.

— Какво правиш тук? Добре ли си? Какво не е наред? Майка ти добре ли е?

Аз преливам от самонадеяност.

— Добре съм. Мама е добре. Реших да избягам от вкъщи.

Лампата, запалена в стаята му над нас, хвърля достатъчно светлина, за да видя объркването, което се разлива по лицето му.

— Не разбирам — казва той.

Поемам си дълбоко дъх, но замръзвам по средата.

Нощният въздух е студен и влажен, и тежък, и напълно различен от онзи, който съм дишала цял живот.

Опитвам се да го от-дишам, да го изкарам от дробовете си. Устните ми изтръпват, завива ми се свят. Дали е просто страх, или има още нещо?

— Мади, Мади — прошепва той в ухото ми. — Какво си направила?

Не съм в състояние да отговоря. Гърлото ми е свито, сякаш съм глътнала камък.

— Опитай се да не дишаш — казва той и ме повежда към нас.

Оставям да ме дърпа със себе си в продължение на една-две секунди, но после спирам.

— Какво има? Можеш ли да ходиш? Искаш ли да те занеса?

Поклащам глава и измъквам ръката си от неговата.

Поемам глътка от нощния въздух.

— Казах ти, че бягам от вкъщи.

Той издава звук, който прилича на ръмжене.

— За какво говориш? Да не ти е омръзнал животът?

— Всъщност тъкмо обратното — отвръщам. — Ще ми помогнеш ли?

— С какво?

— Нямам кола. Не мога да шофирам. Не знам нищо за света.

Той издава някаква смесица между ръмжене и смях. Ще ми се да можех да видя очите му в тъмното.

Нещо се удря. Врата? Сграбчвам ръцете му и го издърпвам, така че и двамата се притискаме плътно до къщата.

— Какво беше това?

— Исусе. Врата. У нас — отвръща той.

Притискам се още по-плътно до стената, мъчейки се да изчезна. Надзъртам към пътеката, която тръгва от нашата къща, като почти очаквам да видя мама да се задава по нея. Ала тя не е там.

Затварям очи.

— Заведи ме на покрива.

— Мади…

— Ще ти обясня всичко.

Целият ми план зависи от неговата помощ. Дори не съм помислила какво ще стане, ако ми откаже.

В продължение на един дълъг миг между нас се възцарява тишина. После още един. И още един.

Най-сетне той улавя ръката ми и ме повежда към онази страна на къщата им, която е най-далеч от нашата. Там има висока стълба, която отвежда до покрива.

— Страх ли те е от високото? — пита ме.

— Не знам — отвръщам и започвам да се катеря.

Щом се озовавам горе, бързам да се наведа, но Оли казва, че няма нужда.

— Повечето хора и бездруго не поглеждат нагоре — казва той.

Нужни са ми няколко минути, докато сърцето ми отново забие нормално.

Оли сяда на покрива с обичайното си необичайно изящество. Аз съм щастлива, че мога да се наслаждавам на движенията му.

— Е, а сега какво? — пита той след известно време.

Оглеждам се наоколо. Винаги съм искала да разбера какво прави тук. Покривът е полегат, но ние се намираме върху един равен участък в задната част. Виждам различни очертания: малка дървена масичка с чаша, лампа и смачкани листове. Може би пише тук, съчинява калпава поезия. Лимерици.

— Лампата работи ли? — питам.

Оли я включва безмълвно и тя хвърля обръч светлина около нас. Почти се боя да го погледна.

Смачканите хартии на масата са опаковки от бързи закуски. Значи не е таен поет. До масата има прашен сив брезент, който покрива нещо или няколко неща. Земята е осеяна с инструменти — гаечни ключове, клещи с най-различна големина, чукове и някакви други, които не познавам. Има дори поялник.

Най-сетне поглеждам към Оли.

Облегнал е лакти на коленете си и се взира в постепенно изсветляващото небе.

— Какво всъщност правиш тук? — питам го.

— Какво значение би могло да има това точно сега? — Гласът му е твърд и той не ме поглежда. Няма и помен от момчето, което само преди няколко минути ме целуваше така отчаяно. Страхът му за мен е заглушил всичко друго.

Понякога правим нещо поради правилната причина, друг път — поради грешната, а понякога е невъзможно да видим разликата между двете.

— Имам хапчета — отвръщам.

Той и така е почти неподвижен, ала сега буквално се вкаменява.

— Какви хапчета?

— Експериментални, още не са официално одобрени. Поръчах си ги по интернет. От Канада. — Лъжата излиза от устата ми лесно, без усилие.

— По интернет? Откъде си сигурна, че са безопасни?

— Проучих ги.

— И все пак не можеш да си сигурна…

— Не проявявам безразсъдство. — Задържам очите му. Лъжа го, за да го защитя. Ето че вече изглежда малко по-спокоен.

Аз продължавам:

— Те ще ми осигурят няколко дни навън. Не казах на мама, защото тя няма да се съгласи да поемем този риск, но аз…

— Защото наистина е рисковано. Току-що каза, че не са официално одобрени…

— Достатъчно безопасни са за няколко дни. — В гласа ми няма и капчица съмнение. Чакам, надявайки се да се хване на лъжата ми.

— Исусе. — Отпуска лице в ръцете си и остава така. Когато най-сетне вдига очи, виждам, че ме гледа един не толкова упорит Оли. Дори гласът му омеква. — Можеше да ми го кажеш пет минути по-рано.

Правя опит да разведря атмосферата.

— Нали се целувахме! А после ти ми се ядоса. — Изчервявам се от това, че говоря за целувките ни, и от лекотата, с която лъжа. — Щях да ти кажа. Казвам ти сега. Направих го.

Той е прекалено умен, за да се хване, но иска то да е вярно. Иска да е вярно повече, отколкото иска истината. Усмивката, която се разлива по лицето му, е предпазлива, ала толкова красива, че не мога да откъсна очи. Бих го излъгала отново, само за да я видя пак.

— А сега — казвам, — какво има отдолу?

Той ми подава единия край на брезента и аз го отмятам настрани.

В началото не съм сигурна какво виждам. То е, като да прочетеш привидно несвързани думи, преди изречението да придобие смисъл.

— Красиво е — казвам.

— Нарича се планетарий^[1].

— Това ли правиш тук горе? Създаваш вселени?

Той свива рамене.

Надига се лек ветрец и планетите бавно се завъртат. И двамата съзерцаваме движението им, без да продумваме.

— Сигурна ли си наистина? — В гласа му отново се прокрадва съмнение.

— Моля те, Оли, помогни ми. Моля те. — Посочвам планетария. — Аз също имам нужда да избягам, поне за малко.

Той кима.

— Къде искаш да отидеш?