Никола Юн
Всичко, всичко (47)

Повече от това

Мама коленичи безмълвно, за да събере листовете с рисунките ни, и ги подрежда в спретната купчинка. Винаги запазва най-хубавите (което в този случай означава или наистина добри, или наистина лоши) от всяка игра. Понякога разглеждаме колекцията с носталгия, както други семейства разглеждат албуми със стари снимки. Пръстите й се задържат над особено лоша рисунка на някакво рогато създание, което се рее над кръг с дупки в него.

Вдига я, за да мога и аз да я видя.

— Как успя да отгатнеш детска песничка по това? — засмива се с усилие, мъчейки се да разтопи леда.

— Не знам — казвам и също се засмивам, защото искам и аз да помогна. — Ужасен художник си.

Създанието представлява крава, а кръгът — луната^[1]. Предположението ми действително е плод на истинско вдъхновение, като се има предвид колко ужасна е нейната рисунка.

Тя спира да събира листовете за миг и присяда на пети.

— Тази седмица наистина си прекарах чудесно с теб.

Аз кимам, но не казвам нищо. Усмивката й угасва. Сега, когато с Оли не можем нито да се виждаме, нито да говорим, двете с мама прекарваме повече време заедно. Това е единственото хубаво, произлязло от тази бъркотия.

Пресягам се и улавям ръката й.

— Аз също.

Тя отново се усмихва, но не толкова широко като преди.

— Наех една от сестрите.

Аз кимам. По-рано ми предложи да интервюирам кандидатките за мястото на Карла, но аз отказах. Няма значение кого ще наеме. Никой никога не би могъл да замени Карла.

— Утре трябва да се връщам на работа.

— Знам.

— Ще ми се да не се налагаше да те оставям.

— С мен всичко ще бъде наред.

Тя оправя бездруго съвършено подредената купчинка рисунки.

— Нали разбираш защо съм принудена да правя нещата, които правя?

Освен че уволни Карла, тя ми забрани да използвам интернет и отмени урока на живо с господин Уотърман.

Цяла седмица избягваме да говорим за това. За моите лъжи. За Карла. За Оли. Мама си взе една седмица отпуск и се грижи за мен в отсъствието на Карла. Проверяваше жизнените ми показатели на всеки час, вместо на всеки два и раменете й се отпускаха облекчено всеки път когато резултатите бяха нормални.

На четвъртия ден заяви, че сме вън от опасност. „Извадихме късмет“, така каза.

— За какво си мислиш? — пита сега.

— Карла ми липсва.

— И на мен, но бих била лоша майка, ако допуснех да остане. Нали разбираш? Тя изложи живота ти на опасност.

— Тя ми беше приятелка — казвам тихо.

Гневът, който цяла седмица очаквах от нея, най-сетне изригва.

— Ала тя не беше само твоя приятелка. Беше твоята медицинска сестра. Трябваше да се грижи да бъдеш в безопасност. Не биваше да допусне да рискуваш живота си, нито да те запознава с момчета, които ще разбият сърцето ти. Приятелите не дават фалшиви надежди.

Вероятно изглеждам точно толкова съкрушена, колкото се чувствам, защото тя изведнъж млъква и изтрива длани в бедрата си.

— О, миличка. Толкова съжалявам.

И тогава то най-сетне ме връхлита, всичко едновременно. Карла наистина си е отишла. Няма да бъде тук, когато утре мама отиде на работа. Вместо нея ще дойде някой друг. Карла я няма и вината е моя. Оли също го няма. Никога няма да получа целувка номер две. Задъхвам се от болка при тази мисъл, при мисълта за края на нещо, което едва бе започнало.

Сигурна съм, че рано или късно, мама ще ми върне достъпа до интернет и двамата отново ще можем да си говорим, но то няма да бъде достатъчно. Ако съм откровена със себе си, трябва да призная, че то никога няма да бъде достатъчно.

Никога няма да бъда с него по всички начини, които искам.

Мама притиска сърцето си с ръка. Знам, че изпитваме една и съща болка.

— Разкажи ми за него.

Толкова отдавна искам да й разкажа, ала сега не съм сигурна откъде да започна. Сърцето ми е така пълно с него. Така че започвам от началото. Казвам й как го видях за първи път, за това как се движи, леко и плавно, и уверено. Разказвам й за очите му с цвят на океан и мазолестите пръсти. Разказвам й как всъщност не е такъв циник, за какъвто се мисли. За ужасния му баща, за съмнителния му избор на дрехи.

Казвам й, че според него аз съм забавна и умна, и красива, точно в този ред, и че редът има значение. Всички неща, които от седмици искам да й кажа. Тя слуша, държи ръката ми и плаче заедно с мен.

— Изглежда прекрасно момче. Разбирам защо мислиш така.

— Наистина е прекрасен.

— Съжалявам, че си болна, миличка.

— Вината не е твоя.

— Знам, но ми се ще да можех да ти дам повече от това.

— Мога ли отново да имам достъп до интернет? — Длъжна съм да опитам.

Тя поклаща глава.

— Поискай нещо друго, миличка.

— Моля те, мамо.

— Така е по-добре. Не искам да останеш с разбито сърце.

— Любовта не може да ме убие — повтарям аз думите на Карла.

— Това не е вярно — отвръща тя. — Кой ти го каза?