Никола Юн
Всичко, всичко (36)

Надолу с главата

Нормалните хора крачат напред-назад, когато са нервни. Оли върви наперено.

— Оли! Това е просто стойка на ръце. До стената. Нищо няма да ми стане. — Отнело ми е цял час, докато го убедя да ми покаже как се прави.

— Не притежаваш достатъчно сила в китките и в горната част на тялото си — мърмори той.

— Това вече ми го каза. Пък и аз съм силна — казвам и напрягам единия си бицепс. — Мога да вдигна собственото си тегло в книги.

Той се усмихва за миг, а после, слава богу, престава да ходи напред-назад. Подръпва ластичето около китката си, докато очите му обхождат тялото ми, критикувайки наум липсата ми на физическа сила.

Аз извъртам очи възможно най-драматично.

— Е, добре — въздъхва той, също толкова драматично. — Клекни — казва и демонстрира.

— Знам как…

— Съсредоточи се.

Аз клякам.

От другия край на стаята той преценява стойката ми и ми казва какво да поправя: дланите — на трийсет сантиметра разстояние, ръцете — изпънати, лактите — притиснати в коленете ми, пръстите на ръцете — разперени, докато всичко стане както трябва.

— А сега премести тежестта си напред, съвсем малко, докато не усетиш как пръстите на краката ти се отделят от пода.

Навеждам се прекалено много и се премятам през глава, озовавайки се по гръб на пода.

— Хм — казва той, стискайки устни. Опитва се да не се разсмее, но трапчинката го издава.

Отново заемам позиция.

— Повече изместване на тежестта, по-малко накланяне.

— Мислех си, че точно това правя.

— Не особено. Окей, гледай внимателно. — Той прикляка. — Дланите — на трийсет сантиметра разстояние, лактите — опрени в коленете, пръстите — разперени. След това бавно, бавно преместваш тежестта си напред, върху раменете… отделяш пръстите на краката си от пода… и просто се оттласкваш нагоре. — Той застава на ръце с обичайното си изящество, което сякаш не му коства никакво усилие.

За пореден път съм поразена от това колко е спокоен, когато се движи. За него то сякаш е медитация. Неговото тяло е бягството му от света, докато аз съм уловена в капан от своето.

— Искаш ли да го видиш отново? — пита той и плавно се изправя на крака.

— Не.

Изгаряща от нетърпение, аз премествам тежестта си напред, върху раменете, но не се случва нищо. Не се случва нищо в продължение на около час. Долната половина на тялото ми си остава прикована към земята, докато ръцете ми горят от усилието. На няколко пъти отново се премятам без да искам. Накрая единственото, което съм научила, е как да не изскимтявам, когато се претърколя.

— Почивка? — пита той, все така мъчейки се да не се усмихне.

Аз се намръщвам, навеждам глава и политам напред в поредното салто. Сега той определено се смее.

Оставам по гръб, докато си поема дъх, и се присъединявам към смеха му. Няколко секунди по-късно отново приклякам.

Той поклаща глава.

— Кой да предположи, че си толкова упорита?

Не и аз. Нямах представа, че съм толкова упорита.

Той пляска с ръце.

— Окей, да опитаме нещо друго. Затвори очи.

Затварям ги.

— Добре. Сега си представи, че си в Космоса.

Със затворени очи, той ми се струва много по-близо, сякаш е до мен, а не в другия край на стаята. Гласът му се плъзга по шията ми, шепне в ухото ми. Виждаш ли звездите? И онзи астероиден пояс? И самотния сателит, който минава наблизо? Тук няма земно притегляне. Ти си безтегловна. Можеш да правиш каквото поискаш с тялото си. Достатъчно е само да си го представиш.

Накланям се напред и неочаквано се озовавам надолу с главата. В началото не съм сигурна, че съм го направила. Отварям и затварям очи няколко пъти, но светът си остава преобърнат. Кръвта нахлува в главата ми и ме кара да се чувствам едновременно натежала и олекнала. Гравитацията притегля устните ми в усмивка и отваря очите ми. Чувствам се прекрасно чужда в собственото си тяло. Горната част на ръцете ми започва да трепери. Накланям се още повече и краката ми докосват стената. Оттласквам се, за да променя посоката, и отново се оказвам приклекнала.

— Страхотно — казва Оли и пляска. — Дори успя да се задържиш няколко секунди. Много скоро изобщо няма да се нуждаеш от стената.

— Защо не сега? — Искам още, искам да видя света така, както го вижда той.

Той се поколебава, сякаш се кани да възрази, но после очите му срещат моите. Кима и прикляква, за да гледа.

Аз присвивам колене, измествам тежестта си и се оттласквам. Губя равновесие почти незабавно и политам назад. Изведнъж Оди се озовава до мен, ръцете му са върху голата кожа на глезените ми и ме държат сигурно. Всичките ми нервни окончания се концентрират там, където ме е докоснал. Кожата ми под ръката му пламва за живот, всяка клетка гори от чувство. Струва ми се, че никога преди не са ме докосвали.

— Долу — казвам и той нежно сваля краката ми, докато не се озовават на земята.

Изчаквам го да се върне в своя ъгъл, но той не го прави. Преди да успея да размисля, ставам и се обръщам към него. Делят ни само три крачки. Ако поискам, мога да се протегна и да го докосна. Бавно вдигам очи към неговите.

— Добре ли си? — пита ме.

Искам да кажа „да“, ала вместо това поклащам глава. Трябва да се отдръпна. Той трябва да се отдръпне. Трябва да се върне в неговата част на света, но не го прави и в очите му виждам, че няма да го стори. Сърцето ми бие толкова оглушително, че съм сигурна, че той може да го чуе.

— Мади? — Името ми е въпрос и очите ми се спускат към устните му.

Протяга дясната си ръка и улавя левия ми показалец. Дланта му е корава, мазолеста и толкова топла. Прокарва палец по кокалчето ми, а после взема пръста ми на сигурно в шепата си.

Свеждам поглед към ръката си.

На приятелите им е разрешено да се докосват, нали?

Освобождавам пръста си, за да преплета и останалите в неговите, така че дланите ни се притискат една в друга.

Отново вдигам поглед към очите му и съзирам своето отражение в тях.

— Какво виждаш? — питам го.

— Ами първо луничките ти.

— Ти си обсебен.

— Мъничко. Изглежда така, сякаш някой е поръсил шоколад по носа и бузите ти. — Погледът му се плъзга по устните и обратно към очите ми. — Устните ти са розови и стават още по-розови, когато ги хапеш. Правиш го по-често, когато се каниш да не се съгласиш с мен. Трябва да го правиш по-рядко. Да не се съгласяваш с мен, имам предвид, не да не си хапеш устните. То е очарователно.

Би трябвало да кажа нещо, да го спра, ала не съм в състояние да проговоря.

— Никога не съм виждал човек с толкова дълга и гъста, и къдрава коса. Прилича на облак.

— Стига облаците да бяха кафяви. — Гласът ми най-сетне се е върнал и аз се опитвам да разваля магията.

— Да, къдрави кафяви облаци. А после — очите ти. Кълна се, че си променят цвета. Понякога са почти черни. Понякога са кафяви. Опитвам се да открия корелацията между цвета им и твоето настроение, но досега не съм успял. Ще те държа в течение.

— Корелацията не означава причинно-следствена връзка — отвръщам просто за да кажа нещо.

Той се усмихва широко и стиска ръката ми.

— Какво виждаш ти?

Искам да му отговоря, ала откривам, че не мога. Поклащам глава и отново свеждам поглед към ръцете ни.

Оставаме така, плъзгащи се между сигурност и несигурност, докато не чуваме Карла да се приближава и сме принудени да се разделим.

Аз съм сътворена наново. Аз съм унищожена.