Никола Юн
Всичко, всичко (35)

Повест за две Мади

— Майка ти иска да знае дали съм забелязала нещо различно у теб напоследък — казва Карла от другия край на дневната.

Аз гледам първия филм от поредицата „Мисията невъзможна“ с Том Круз. Той играе супершпионина Итън Хънт, който води двоен, троен, а понякога и четворен живот. Наближава краят и Итън току-що си е свалил маската, буквално, за да залови лошите.

Карла повтаря думите си, този път — по-силно.

— И забелязала ли си? — питам и спирам филма за малко, тъкмо когато Итън сваля невероятно реалистичната си маска, за да разкрие истинското си лице. Накланям глава на една страна, за да виждам по-добре.

Карла взема дистанционното от ръката ми и слага на пауза. След това го хвърля в другия край на дивана.

— Какво има? — питам, чувствайки се гузна, задето я пренебрегнах.

— Ти. И онова момче.

— Какво искаш да кажеш?

Тя въздъхва и сяда.

— Знам, че беше грешка да ви позволя да се виждате.

Сега вече й отдавам цялото си внимание.

— Какво казва мама?

— Ти отмени ли една от филмовите ви вечери?

Знаех си, че не бива да го правя. Тя изглеждаше толкова наранена и разочарована, но не искам да чакам до девет часа, за да говоря с Оли. Не мога да се наситя на разговорите ни. Преливам от думи. Нещата, които искам да му кажа, нямат край.

— Освен това казва, че непрекъснато си разсеяна. И че си си поръчала цял куп дрехи. И обувки. И че почти е успяла да те победи на някаква игра, която ти винаги печелиш.

О.

— Подозира ли?

— Само за това ли се тревожиш? Чуй какво ти казвам. Липсваш й. Тя е самотна без теб. Да беше видяла лицето й, когато ми задаваше тези въпроси.

— Аз просто…

— Не — казва Карла и вдига ръка. — Повече няма да се виждаш с него. — Взема падналото дистанционно и го стиска с две ръце, като упорито избягва да ме погледне.

Сърцето ми започва да препуска панически.

— Карла, моля те! Моля те, не ми го отнемай!

— Той не е твой!

— Знам…

— Не, не знаеш. Той не е твой. Може би сега има време за теб, но скоро отново ще тръгне на училище. Ще срещне някое момиче и ще бъде нейният Оли. Разбираш ли ме?

Знам, че просто се опитва да ме предпази, точно както и аз се опитвах да се предпазя преди няколко седмици, ала думите й ми напомнят, че сърцето в гърдите ми е мускул като всички други. Може да боли.

— Разбирам — казвам тихичко.

— Прекарвай повече време с майка си. Момчетата идват и си отиват, но майките са завинаги.

Сигурна съм, че е казала съвсем същите думи и на своята Роза.

— Добре. — Подава ми дистанционното. Заедно, двете се взираме в непомръдващия екран.

Тя натиска коленете си с длани и се изправя.

— Наистина ли го мислеше? — питам я, когато вече е стигнала до средата на стаята.

— Кое?

— Когато каза, че любовта не може да ме убие.

— Да. Но може да убие майка ти. — Успява дори да се усмихне за мъничко.

Аз чакам, затаила дъх.

— Е, добре. Можеш да се виждаш с него, но искам да бъдеш по-разумна. Разбираш ли?

Кимвам и изключвам телевизора. Итън Хънт изчезва.

 

 

Прекарвам остатъка от деня в слънчевата стая, далеч от Карла. Не съм й сърдита, но не съм и не-сърдита. Всичките ми съмнения за това, че пазя Оли в тайна от мама, се изпаряват. Не мога да повярвам, че една-единствена отменена среща с нея за малко не стана причина повече да не мога да виждам Оли. Преди се тревожех, че имам тайни от нея. Сега се тревожа, че няма да имам никакви тайни. Знам, че не е огорчена, защото съм си купила нови дрехи. Огорчена е, че не поисках мнението й и че съм си избрала цветове, които тя не е очаквала. Огорчена е от промяната, която я е хванала неподготвена. Аз едновременно негодувам и я разбирам. Толкова много неща е трябвало да държи под контрол, за да бъда в безопасност в моя въздушен балон.

Пък и не греши. Наистина съм разсеяна, когато съм с нея, мозъкът ми — непрестанно настроен на честотата на Радио „Оли“. Знам, че мама не греши. Ала въпреки това негодувам. Нима подобно отдръпване не е част от израстването? Не заслужавам ли поне това зрънце нормалност?

И все пак продължавам да се чувствам виновна. Посветила е целия си живот на мен. Коя съм аз, че да захвърля това при първите признаци на влюбване?

Най-сетне Карла ме открива за прегледа ни в четири часа.

— Съществува ли такова нещо като късно проявила се шизофрения? — питам я.

— Защо? Да не страдаш от нея?

— Може би.

— С добрата Мади ли говоря сега, или с лошата?

— Не е ясно.

Тя ме потупва по ръката.

— Бъди добра с майка си. Ти си всичко, което тя има.