Никола Юн
Всичко, всичко (3)

Пожелание за рождения ден

— Филмова вечер, „Pictionary“^[1] или „Литературен клуб“? — попита мама, докато напомпва маншета на апарата за кръвно около ръката ми. Не споменава най-любимата си от всичките игри, които играем след вечеря — „Фонетичен скрабъл“. Вдигам глава и виждам, че очите й вече се смеят.

— „Фонетичен скрабъл“ — казвам аз.

Тя спира да надува маншета. Обикновено Карла, целодневната ми медицинска сестра, мери кръвното ми и попълва здравния дневник, ала днес мама й е дала почивка. Имам рожден ден, а двете винаги го прекарваме заедно, само тя и аз.

Намества стетоскопа, за да преслуша сърцето ми. Усмивката й избледнява, изместена от сериозното й докторско изражение. Това е лицето, което пациентите й виждат най-често — мъничко дистанцирано, професионално и загрижено. Чудя се дали им действа успокояващо.

Импулсивно я целувам по челото, за да й напомня, че това съм аз, любимата й пациентка, нейната дъщеря.

Мама отваря очи, усмихва се и ме погалва по бузата. Предполагам, че ако трябва да се родиш със заболяване, което изисква постоянни грижи, не е зле майка ти да е лекар.

Няколко секунди по-късно тя ми излиза със съвършено отработено изражение, казващо: „Аз съм лекарят и се боя, че имам лоша новина“.

— Днес е твоят ден. Защо не поиграем на нещо, в което имаш шанс да победиш? „Pictionary“?

Тъй като „Pictionary“ не може да се играе само с двама души, ние измислихме наша версия. Единият участник рисува, а другият е задължен от честта си наистина да се опита да отгатне. Отговориш ли правилно, другият играч печели точка.

Аз присвивам очи насреща й.

— Ще играем на „Фонетичен скрабъл“ и този път ще те бия — заявявам уверено, макар че нямам никакъв шанс да спечеля.

През всичките години, откакто играем „Фонетичен скрабъл“, никога не съм я побеждавала. Последния път почти успях, но после тя ме срази с едно финално ДЖИНСИ, поставено върху квадратче за утрояване на думата.

— Окей. — Тя поклаща глава с престорено съжаление. — Както кажеш.

А после затваря своите смеещи се очи и отново се заслушва в стетоскопа.

 

 

Прекарваме остатъка от сутринта, приготвяйки традиционната торта за рождения ми ден — ванилов пандишпан с глазура от ванилов крем. След като тортата изстине, аз я покривам с нелепо тънък пласт глазура само колкото да покрие блата. И аз, и мама обичаме тортата, не глазурата. Украсявам я, като рисувам отгоре осемнайсет маргаритки от захарна смес с бели цветчета и бял център. Отстрани правя надиплени бели завеси.

— Съвършено. — Мама наднича над рамото ми, докато я завършвам. — Точно като теб.

Обръщам се, за да я погледна. Тя ме съзерцава с широка горда усмивка, ала в очите й искрят сълзи.

— Ти. Си. Трагична — казвам и пръскам малко глазура върху носа й, от което тя отново се разсмива и още повече се просълзява.

Обикновено не е толкова емоционална, ала рожденият ми ден винаги я прави едновременно плачлива и радостна. А когато тя се смее и плаче, и аз изпитвам същото.

— Знам — отвръща и безпомощно вдига ръце във въздуха. — Направо съм жалка.

След това ме взема в прегръдките си и киха. По косата ми полепва глазура.

 

 

Рожденият ми ден е денят, в който и двете най-силно си даваме сметка за болестта ми. То е заради отминаването на времето. Поредната година на болест, без никаква надежда за лек на хоризонта. Поредната година, в която съм пропуснала всички нормални за един тийнейджър неща — ученическа шофьорска книжка, първа целувка, абитуриентски бал, първото разбито сърце, първото чукване на колата. Поредната година, в която мама не прави нищо друго, освен да ходи на работа и да се грижи за мен. Всеки друг ден е лесно (или поне — по-лесно) да не мислим за всички тези пропуснати неща.

Тази година е малко по-трудно от предишните. Може би защото днес ставам на осемнайсет години. Официално вече съм възрастен човек. Би трябвало да напусна дома си, да отида в колеж. Мама би трябвало да се бои от синдрома на празното гнездо. Ала заради ТКИД няма да ходя никъде.

 

 

По-късно, след вечеря, мама ми подарява прекрасен комплект акварелни моливи, за които си мечтая от месеци. Отиваме в дневната и се настаняваме по турски пред малката масичка. Това също е част от ритуала за рождения ми ден — тя запалва една-единствена свещичка в средата на тортата. Аз затварям очи и си намислям желание. След това духам свещичката.

— Какво си пожела? — пита мама в мига, в който отварям очи.

В действителност има само едно нещо, което бих могла да си пожелая — магически лек, благодарение на който да мога да тичам навън като диво животно, ала никога не си намислям това желание, защото е невъзможно. То е, като да си пожелаеш русалките, драконите и еднорозите да са истински. Вместо това си пожелавам нещо по-вероятно от лек за мен. Нещо, което е по-малко вероятно да ни натъжи.

— Край на всички войни — отвръщам.

 

 

Три парчета торта по-късно, започваме игра на „Фонетичен скрабъл“^[2]. Губя. И то катастрофално.

Тя използва и седемте си букви, за да сложи ПОКАЛИП до едно СИС.

— Какво е това? — питам аз.

— „Апокалипсис“ — отвръща тя, а очите й танцуват.

— Не, мамо. Забрави. Не мога да го приема.

— Да — е всичко, което тя казва.

— Мамо, липсва едно А. Не може.

— „Покалипсис“ — натъртва тя и подчертава буквите с жест. — Със сигурност става.

Аз поклащам глава.

— ПОКАЛИПСИС — настоява тя, провлачвайки думата.

— О, господи, ама че си непреклонна — вдигам отчаяно ръце. — Е, добре, ще я призная.

— Да! — Тя забива тържествуващо юмрук във въздуха, след което ми се усмихва и записва резултата си, който вече е прекалено голям, за да успея да го настигна. — Така и не можа да разбереш тази игра. Това е игра на убеждаване.

Отрязвам си ново парче торта.

— Това не беше убеждаване — отвръщам. — Това си беше мамене.

— То е едно и също — казва тя и двете се разсмиваме.

— Утре можеш да ме биеш на „Pictionary“ — добавя тя.

След като падам на „Скрабъл“, отиваме на дивана, за да изгледаме любимия ми филм — „Младият Франкенщайн“. Това също е част от ритуала за рождения ми ден. Слагам глава в скута на мама, тя ме милва по косата и двете се смеем на същите шеги, по същия начин, по който го правим от години. Общо взето, съвсем нелош начин да прекарам осемнайсетия си рожден ден.