Никола Юн
Всичко, всичко (28)

Огледалце, огледалце

След цяла една епоха седмицата най-сетне свършва. Замаяна съм от щастие, но се опитвам да не бъда. По-трудно е, отколкото може да предположи човек.

Карла гледа как се мъча да избера какво да облека. Това не е нещо, за което някога съм отделяла много време. Всъщност никога не съм мислила за него. Гардеробът ми се състои изцяло от бели тениски и сини дънки. Дънките са подредени по вид — прави, впити, за ботуши, с широк крачол, нелепо наречените „дънки на гаджето“. Обувките ми (до една гуменки, до една бели) са струпани на купчина в дъното. Почти никога не нося обувки вкъщи и не съм сигурна дали ще намеря чифт, който да ми става. Докато тършувам из купчината, откривам една лява и една дясна с еднакъв номер. Стават ми, макар и едва-едва. Изправям се пред огледалото. Трябва ли тениската да подхожда на обувките ти, или това се отнасяше за чантата? Дали бялото е най-добрият цвят за тъмната ми кожа? Отбелязвам си наум по-късно да понапазарувам. Ще си купя тениски във всички цветове, докато открия кой ми отива най-много.

За петдесети път питам Карла дали мама вече е излязла.

— Нали познаваш майка си — отвръща тя. — Някога закъснявала ли е за нещо?

Майка ми вярва в точността така, както други хора вярват в Бог. Времето е ценно, твърди тя, и е невъзпитано да хабиш времето на другите. Дори не ми е позволено да закъснявам за Петъчните вечери.

Поглеждам се в огледалото и без никаква причина свалям тениската с V-образно деколте и си обличам такава с овално деколте. А може би не е без причина. А просто за да имам какво да правя, докато чакам Оли.

Отново ми се приисква да можех да говоря с мама за това. Ще ми се да я попитам защо оставам без дъх, когато мисля за него. Ще ми се да й доверя замайването си от щастие с нея. Ще ми се да споделя с нея всички забавни неща, които Оли казва. Ще ми се да й обясня как не мога да престана да мисля за него, въпреки че се опитвам. Ще ми се да я попитам дали и тя е изпитвала същото с татко в началото.

Казвам си, че всичко е наред. Миналия път когато го видях, не се разболях, а той знае правилата — никакво докосване, пълна деконтаминация, никакво гостуване, ако дори само подозира, че е на път да се разболее.

Казвам си, че на никого не вреди това, че лъжа мама. Казвам си, че няма да се разболея. Казвам си, че няма нищо опасно в приятелството.

Че Карла е права и любовта не може да ме убие.