Никола Юн
Всичко, всичко (23)

Перспективи

Преди Карла да се появи на следващата сутрин, прекарвам точно трийсет минути в леглото, убедена, че се разболявам. На нея й отнема точно шест минути, за да ме разубеди. Премерва ми температурата, кръвното налягане, сърдечния ритъм и пулса, преди да обяви, че очевидно съм се поболяла от любов.

— Класически симптоми — отсича.

— Не съм влюбена. Не мога да бъда влюбена.

— И защо не?

— Какъв смисъл би имало? — казвам и вдигам отчаяно ръце. — Аз влюбена би било същото като кулинарен критик без вкусови рецептори. Би било като художник далтонист. Би било като…

— Като да се гмуркаш гол сам.

Не мога да не се разсмея.

— Именно — съгласявам се. — Би било безсмислено.

— Не е безсмислено — казва тя и ме поглежда сериозно. — Само защото не можеш да преживееш всичко, не означава, че не бива да преживееш нищо. Освен това обречената любов е част от живота.

— Не съм влюбена — повтарям аз.

— Не си и болна. Така че няма причина за тревога.

През остатъка от предобеда съм прекалено разсеяна, за да чета или да си пиша домашните. Въпреки уверенията на Карла, че не се разболявам, установявам, че обръщам прекалено голямо внимание на тялото си и какво изпитва то. Пръстите ми изтръпнали ли са? Изтръпват ли обикновено? Защо не мога да си поема дъх? Колко салта може да понесе един стомах, преди да се върже непоправимо на възел? Моля Карла отново да провери жизнените ми показатели и резултатите са съвсем нормални.

Докато настъпи следобедът, признавам пред себе си, че Карла може и да има известно основание. Може и да не съм влюбена, но съм увлечена. Сериозно съм увлечена. Шляя се безцелно из къщата и навсякъде виждам Оли. Виждам го да приготвя препечени филийки за вечеря в кухнята ми. Виждам го да изтърпява мъченически „Гордост и предразсъдъци“ заедно с мен в дневната ми. Виждам го в стаята ми, тялото му, облечено изцяло в черно — заспало на белия ми диван.

И виждам не само Оли. Непрекъснато си представям как се рея високо над земята. От ръба на Космоса виждам целия свят едновременно. Няма стена или прозорец, които да спират погледа ми. Виждам началото и края на времето. От там виждам безкрайността.

За първи път от много време насам искам повече, отколкото мога да имам.