Никола Юн
Всичко, всичко (19)

При онези, които умеят да чакат

Карла не казва нищо повече по този въпрос чак до обяда два дни по-късно.

— Сега. Чуй ме добре. Никакво докосване. Ти ще си стоиш в твоята половина на стаята, а той — в неговата. Вече му обясних същото.

Разбирам думите, които казва, но не разбирам какво казва.

— Какво искаш да кажеш? Да не искаш да кажеш, че той вече е тук? Вече е тук?

— Ти ще си стоиш в твоята половина на стаята, той — в неговата. Никакво докосване. Разбра ли ме?

Не разбирам, но въпреки това кимвам утвърдително.

— Той те очаква в слънчевата стая.

— Минал през деконтаминация?

Изражението й казва „за каква ме вземаш?“.

Изправям се, отново сядам и пак се изправям.

— О, господи — казва тя. — Върви да се нагласиш. Имаш само двайсет минути.

Стомахът ми не просто се премята, а прави салта като въжеиграч, без осигурителна мрежа.

— Какво те накара да размислиш?

Тя се приближава, улавя брадичката ми в ръка и се взира в очите ми толкова дълго, че се размърдвам неспокойно. Виждам я как се опитва да подреди всичко, което иска да каже.

В крайна сметка казва просто:

— Заслужаваш поне нещичко.

Ето как Роза получава всичко, което иска. Просто моли за него майка си, която има прекалено голямо сърце.

 

 

Отправям се към огледалото, за да се „наглася“. Почти съм забравила как изглеждам. Не прекарвам кой знае колко време пред огледалото. Не е необходимо, когато няма кой да те види. Харесва ми да си мисля, че съм съвсем равна смесица от мама и татко. Топлата ми кафява кожа е онова, което се получава, когато смесиш нейната бледомаслинена кожа с неговата тъмнокафява. Косата ми е буйна, дълга и вълниста, не толкова къдрава, колкото неговата, но не и толкова права, колкото нейната. Дори очите ми са съвършена смесица — нито азиатски, нито африкански, а някъде по средата.

Извръщам поглед, а после отново поглеждам бързо към огледалото, за да се хвана неподготвена и да придобия по-точна представа, мъчейки се да видя онова, което ще види Оли. Засмивам се, а после се усмихвам, със и без зъби. Изпробвам дори една гримаса, макар че се надявам да не се наложи да я използвам.

Карла наблюдава странното ми поведение пред огледалото едновременно развеселена и объркана.

— Почти мога да си спомня, когато аз бях на твоите години — казва тя.

Не се обръщам и вместо това отговарям на отражението й.

— Сигурна ли си? Вече не смяташ, че е прекалено рисковано?

— Да ме разубедиш ли се опитваш? — Приближава се до мен и слага ръка на рамото ми. — Всичко е риск. Да не правиш нищо, е риск. От теб зависи.

Плъзвам поглед по бялата си стая с белия ми диван и бели етажерки, белите ми стени, всичко това така безопасно, познато и непроменливо.

Мисълта ми се насочва към Оли, на когото му е студено след деконтаминацията и който ме чака. Той е пълната противоположност на всички тези неща. Не е безопасен. Не е познат. Непрекъснато е в движение.

Той е най-големият риск, който съм поемала някога.