Никола Юн
Всичко, всичко (18)

Всичко е риск

Карла ми се усмихва, сякаш знае нещо, което аз не знам. Цял ден го прави, когато си мисли, че не я гледам. Освен това си тананика „Дай ми шанс“ на АББА, най-най-любимата й група. Пее невероятно фалшиво. Трябва да попитам Оли каква е вероятността да не улучи нито една нота. Не би ли трябвало да уцели поне една по случайност?

Дванайсет и половина е и разполагам с половин час за обяд, преди учителят ми по история да се появи онлайн. Не съм гладна. Вече изобщо не огладнявам. Очевидно тялото може да живее единствено от чатене.

Карла не гледа, така че отварям прозореца с пощата ми. Тринайсет съобщения от Оли от миналата нощ насам. Всичките са изпратени около три часа сутринта и естествено, нямат тема. Засмивам се и поклащам глава.

Искам да ги прочета, умирам си да ги прочета, но трябва да внимавам, когато Карла е в стаята. Поглеждам към нея и виждам, че се взира в мен с вдигнати вежди. Да не би да знае нещо?

— Какво толкова интересно има в този лаптоп? — пита тя.

Господи. Определено знае.

Придърпвам стола си по-близо до масата и слагам сандвича върху лаптопа.

— Нищо. — Отхапвам от сандвича. Днес е пуешки вторник.

— Не е нищо. Нещо там те кара да се смееш.

Тя идва малко по-близо, като ми се усмихва. В крайчетата на кафявите й очи се появяват бръчици, усмивката се разлива по цялото й лице.

— Видео с котки — отвръщам, дъвчейки залък с пуешко. Да му се не види. Не трябваше да го казвам. Карла обожава клипчетата с котки. Смята, че интернет не става за нищо друго.

Тя се приближава, застава зад мен и посяга към компютъра.

Аз изпускам сандвича и притискам лаптопа към гърдите си. Не съм добра лъжкиня и казвам първото, което ми хрумва.

— Това не искаш да го видиш, Карла. Гадно е. Котката умира.

В продължение на няколко секунди се взираме една в друга в нещо като шокирано патово положение. Аз съм шокирана, защото съм идиотка и не мога да повярвам, че го казах. Карла е шокирана, защото съм идиотка и не може да повярва, че го казах. Устата й се отваря комично, като в анимационен филм, големите й кръгли очи стават още по-големи и по-кръгли. След това се превива надве, пляска коляното си и се разсмива така, както никога не съм я чувала да се смее. Кой се пляска по коляното, докато се смее?

— Искаш да ми кажеш, че единственото, което успя да измислиш, е, че има умряла котка? — Тя продължава да се смее.

— За да знаеш.

— Е, ако преди не знаех, сега вече съм сигурна.

Смее се още малко и отново се пляска по коляното.

— О, да си беше видяла лицето.

— Не е чак толкова смешно — измърморвам аз, подразнена, че съм се издала.

— Забравяш, че си имам една такава като теб вкъщи. Винаги разбирам кога Роза е намислила нещо. Освен това, госпожичке, никак не те бива да криеш каквото и да било. Нали те виждам как си проверяваш имейла и се опитваш да го видиш през прозореца.

Оставям лаптопа на масата.

— Значи не си ми ядосана? — питам, облекчена.

Тя ми подава сандвича.

— Зависи. Защо го криеше от мен?

— Не исках да се тревожиш, че отново ще се натъжа.

Тя ме поглежда продължително.

— Трябва ли да се тревожа?

— Не.

— Значи, не се тревожа. — Тя отмахва косата от раменете ми. — Яж.

 

 

Петнайсет минути по-късно

— Дали не може да ми погостува?

Учудвам се на въпроса си, но Карла изобщо не изглежда изненадана. Дори не престава да бърше несъществуващия прах от етажерката ми с книги.

— Тийнейджърите навсякъде са едни и същи. Подай им пръст и ще ти отхапят ръката до лакътя.

— Това „не“ ли е? — питам аз.

Тя се засмива.

 

 

Два часа по-късно

Опитвам отново.

— Може да е само за половин час. Ще мине през деконтаминация като господин Уотърман, а после…

— Полудя ли?

 

 

Десет минути по-късно

— Петнайсет минути?

— Не.

 

 

Още по-късно

— Моля те, Карла…

Тя ме прекъсва.

— А аз си мислех, че си добре.

— Така е. Добре съм. Просто искам да се срещна с него…

— Не може винаги да получаваме онова, което искаме — казва тя. От начина, по който го изрича, разбирам, че е нещо, което непрекъснато казва на Роза. Усещам, че се разкайва, задето го е казала на мен, но въпреки това не добавя нищо повече.

Работният й ден е приключил и тя вече излиза от стаята ми, когато спира.

— Знаеш, че не обичам да ти отказвам. Ти си добро момиче.

Начаса се възползвам от отворилата се възможност.

— Ще премине през деконтаминация и ще седи в другата част на стаята, далеч, далеч от мен и само за петнайсет минути. Най-много трийсет.

Тя поклаща глава, но това не е категорично поклащане.

— Прекалено е рисковано. И майка ти никога няма да разреши.

— Няма да й казваме — отвръщам незабавно.

Тя ме поглежда пронизващо и разочаровано.

— Наистина ли за вас, момичета, е толкова лесно да лъжете майките си?