Никола Юн
Всичко, всичко (17)

Астронавтски сладолед

— Господин Уотърман се качва насам — казва Карла откъм входната врата.

Аз тъкмо довършвам модела си за часа по архитектура. Трябваше да пожертвам два чата с Оли, за да успея. Не искам мама отново да се разтревожи. Домашното ми бе да проектирам открит център за пазаруване и хранене в любимия си стил. Избрах си арт деко, защото сградите изглеждат така, сякаш летят, въпреки че са неподвижни.

Перлата на комплекса е затревена площ за сядане на открито, осеяна с огромни столове с причудливи форми, боядисани в ярки зигзагообразни десени. Вече съм „посадила“ миниатюрни пластмасови палми в тревата и сега разполагам стратегически миниатюрни пластмасови хора, понесли миниатюрни пластмасови торби, за да му придам „усещане за живот“, както би се изразил господин Уотърман.

През двете години, откакто уча с господин Уотърман, само два пъти съм се срещала с него на живо. Обикновено всичките ми уроци, включително и тези по архитектура, се провеждат по скайп. Тази седмица обаче мама реши да направи изключение. Мисля, че все още й е гадно заради посещението на Кара и Оли преди няколко седмици. Казах й, че няма защо да й е гадно, но тя настоя. Да имам посетител, си е голяма работа, защото той трябва да се съгласи да бъде проверена медицинската му история, както и да бъде подложен на щателен преглед. Освен това трябва да премине през деконтаминация, което, казано най-просто, означава да изтърпи нещо като баня с въздух под налягане в продължение на около час. Никак не е лесно да ми гостува човек.

Господин Уотърман влиза в стаята с весел, но и поизмъчен вид, като Дядо Коледа на Бъдни вечер точно преди да поеме на обиколката си. От деконтаминацията му е студено и той потрива длани и им духа.

— Маделин — казва щастливо и пляска с ръце.

Той е най-любимият ми учител. Никога не ме гледа със съжаление и обича архитектурата така, както я обичам и аз. Ако можех да бъда нещо, когато порасна, бих станала архитект.

— Здравейте, господин Уотърман. — Усмихвам се неловко; не съм сигурна как да се държа с някого, който не е нито Карла, нито мама.

— Е, какво имаме тук? — пита той и сивите му очи искрят. Аз поставям последните две пазаруващи човечета до магазин за играчки и се отдръпвам.

Той започва да обикаля модела, лицето му ту грейва, ту се смръщва и през цялото време издава странни цъкащи звуци.

— Е, миличка, надминала си себе си. Прелестно е!

Изправя се и понечва да ме потупа по рамото, но се спира. Не е позволено никакво докосване. Поклаща лекичко глава и отново се навежда, за да разгледа модела ми.

— Да, да, наистина прелестно. Има само няколко нещица, които трябва да обсъдим. Но първо! Къде се крие нашият астронавт?

Винаги когато проектирам нов модел, правя малка глинена фигурка на астронавт и я скривам. Всяка фигурка е различна. Този път той е облечен в цял скафандър с херметизиран шлем и голяма кислородна бутилка и седи в закусвалнята на маса, отрупана с храна. Направила съм миниатюрни бананови мелби, купчинки палачинки с боровинки, бъркани яйца, печени филийки с масло и мармалад, бекон, млечни шейкове (ягодов, шоколадов и ванилов), чийзбургери и пържени картофки. Исках да направя къдрави картофки, но не ми остана време и трябваше да се задоволя с обикновени.

— Ето го! — възкликва господин Уотърман. В продължение на няколко секунди цъка с език, а после се обръща към мен. Веселите му очи са мъничко по-малко весели от обикновено. — Прекрасно е, миличка. Но как ще изяде всичката тази съблазнителна храна с този шлем?

Аз поглеждам към моя астронавт. И през ум не ми беше минало, че би искал да изяде храната.