Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (9) (Задава се буря)

Осма глава

Тихо почукване сепна Дидри и тя застана с изправен гръб.

— Влез — извика тя и погледна с очакване към вратата.

На прага се появи Дулси и в първия момент външността й удиви Дидри. Момичето много приличаше на Дафни, когато тя беше на осемнайсет, всъщност беше нейно копие. Златисторуса, синеока…, е, те всички имаха сини очи, разбира се. Но пред нея стоеше най-прелестното момиче, което беше виждала, с изключение на сестра й Дафни на нейната възраст.

Дидри се усмихна зарадвана и стана да посрещне сестра си. Прегърна я здраво, притисна я за момент до себе си и се отдръпна.

Дулси остана изумена от подобен жест, така нетипичен за сестра й, от която се плашеше до смърт като дете.

Дидри й се усмихна още веднъж и добави:

— Не съм те виждала почти две години, станала си истинска красавица, Дулси. Толкова приличаш на Дафни, когато беше на твоите години, че чак се стряска човек.

Още по-удивена, Дулси успя само да кимне. Само след част от секундата се окопити. Погледна най-голямата си сестра и попита:

— Какво е станало с теб, Дидри? Ти беше лошата сестра, говореше ми отвратителни неща, грубости. Да не си пила хапчета за промяна на личността?

Дидри я зяпна, после се разсмя.

— Взимаш пример от леля Гуендолин…

— Не, от теб! — прекъсна я бързо Дулси. — Определено от теб… нищо не може да се сравни с това да учиш направо от майстора, нали?

— Абсолютно вярно — отговори Дидри с глас, в който още трептеше смехът. Преди години щеше да се обиди от думите и поведението на Дулси. Смъртта на любимото й същество я промени, промени се отношението й към живота. Сега беше много по-мила, по-внимателна. Дълбоката скръб я подтикна да научи много за хората и за себе си. Срещата със смъртта я направи по-мека, загубата я научи на състрадание.

Дидри продължи:

— Навярно съм била наистина много лоша с теб, когато беше малка. Бях нетърпима, нали?

— Да, такава си беше! — отвърна Дулси, влезе и седна на стол до еркерния прозорец. — Няма да си кривя душата, що се отнася до теб. Беше лоша и говореше наистина отвратителни неща. Наричаше ме „нахакано женче“ например.

Дидри поклати глава, искрено шокирана от думите.

— Колко ужасно от моя страна. Сигурно съм минавала през някакъв по-особен период.

— Съмнявам се, защото винаги се държеше по този начин. Направо безобразно. Поне към мен. Но в известно отношение това ме направи по-издръжлива, което ми беше от полза — отговори Дулси с нейния безцеремонен маниер. — Все пак нямаше причина да бъдеш толкова жестока. Бях само петгодишна, едно малко момиченце — заключи тя с остър тон.

— Много съжалявам, Дулси — каза искрено Дидри, като седна пак до писалището и погледна сестра си. — Не мога да понасям мисълта, че съм се държала толкова лошо с теб. Че съм била зла и жестока. Ще приемеш ли извинението ми? Ще бъдем ли приятелки?

— Предполагам. Зависи от теб, разбираш ли? Няма да понасям някогашните подигравки.

На Дидри й се искаше да се разсмее на нейната откровеност, но само каза:

— Обещавам, че няма да те оскърбявам с думи или да те разстройвам, по какъвто и да е начин.

— Добре. — Дулси я погледна подозрително. — Защо си толкова мила с мен?

— Защото те харесвам. Не, обичам те. Ти си моя сестра и трябва да сме близки, да се разбираме повече, отколкото едно време.

Дулси още недоумяваше и възкликна:

— Говориш странни неща. По-рано се държеше с мен като че ли съм отровна змия.

Лицето на Дидри помръкна от огорчение, усети тежест в гърдите. Как е могла да се отнася по този противен начин към сестричката си? Стори й се изведнъж непонятно. И после си спомни. По онова време беше нещастна, не се разбираше със семейството си и си го изкарваше на детето. Засрами се. Явно е била подла и това я натъжи.

След малко Дулси каза:

— Нещо се навъси. Какво има, Дидри?

Сестра й така загрижено попита, че Дидри се почувства още по-нещастна и не отговори. След кратко мълчание най-накрая обясни:

— Много се срамувам от себе си за това, че съм се държала по този начин с теб. Та ти беше детенце, както сама ми припомни.

— Може би си ревнувала малко, понеже папа̀ ме глезеше и ми угаждаше.

— Може би — съгласи се Дидри. Преди тринайсет години имаше много проблеми със семейството си; ревността беше един от тях.

— Бях любимата му дъщеря и още съм — съобщи Дулси и я погледна предизвикателно.

Дидри отвърна, подсмихвайки се:

— Умен е нашият скъп баща, винаги си е бил такъв. Караше всяка една от нас, четирите му дъщери, да се чувства по-специална, че е неговата любима дъщеря, която обича най-много. А всъщност ни обичаше еднакво.

— Вярно е. Не мога да кажа същото за Фелисити. За мен тя не е майка. Все едно е непозната. Всички са на мнение, че се дължи на влиянието на онзи изкормвач Лорънс Пиърс… искам да кажа, че затова толкова е странна напоследък. Какво мислиш? А той наистина ли е някакъв рус Адонис, с външност и обаяние, които побъркват жените, щом заподскача като долнопробен актьор по сцената на Уест Енд?

Дидри избухна в смях.

— Боже мой, какъв цветист език имаш, Дулси. Също като мен и като леля Гуендолин.

— Това като комплимент ли да го приема? — вдигна вежда Дулси.

— Нашата леля точно така би го приела. Имам чувството, че се наслаждава на словесността си, макар и да е твърде язвителна понякога. Каквато често съм и аз.

— Добре, така да бъде. Виждала ли си другарчето на Фелисити?

— Един-два пъти съвсем в началото на връзката им, когато започна войната. Да, той наистина е хубавец, има чар, но е самовлюбен. Много надарен хирург е по мнението на всички. Но лекарите като него, които спасяват живота на хората, са егоцентрици. Въобразяват си, че трябва да им се кланят като на божества.

— И преди съм чувала същото, метафората е твоя, Дидри, ако ти пука за такива неща.

— Не ми пука. А по мое мнение ти беше пренебрегвано дете, поне от Фелисити. Всички други много те обичаха и се грижеха за теб, след като тя отсъстваше. Все пак нашата майка по онова време се държеше странно, умът й беше някъде другаде.

— Струва ми се, че знам точно къде е бил. При онзи доктор, надарен със скалпела и с една част от неговата анатомия.

Дидри я загледа втренчено, едва се сдържа да не се подсмихне и попита:

— Мислила ли си да станеш писателка, Дулси?

— Понякога, но уча история на изкуствата… обичам живописта и ми минава през ум да отворя художествена галерия, когато порасна.

— Струва ми се, че вече си пораснала. Идеята ти е чудесна. А Дилейси дали пристигна вече?

— Пристигна и я чух да плаче преди малко. Влязох в спалнята й да я утеша. Съжалява, че се развежда. Казах й да се стегне и да се приготви. Съвзе се и обясни колко се радва, че е тук с нас… „сред целия клан Ингам“, така се изрази.

— Да отида ли да я видя? Добре е, нали?

— Да, сигурна съм. Насочи вниманието си към избора на тоалет, когато излязох от стаята й. Така че не се тревожи за нея.

— А при мен защо дойде, след като съм била толкова лоша с теб?

Дулси се приближи до Дидри, застана пред нея и каза:

— Исках да разбера дали още ме плашиш. Олекна ми, като почувствах, че вече не ме е страх от теб. И сега вече можем да бъдем приятелки. Все пак сме сестри… — Не довърши изречението и се накани да излезе. — Отивам да се преоблека.

— И аз ще се приготвя. Ще се видим в библиотеката, Дулси — отговори Дидри, като се почувства така добре, както не беше се чувствала от много време. Разговорът с Дулси я разведри.

Освен това най-малката й сестра, бебето в семейството, остави у нея великолепно впечатление. Беше прелестно дете и беше станала истинска красавица — очарователна, с дълга до раменете руса коса, нежно лице и съвършени устни. С високите скули и извитите вежди приличаше поразително на Дафни, когато беше на нейните години.

„Страхотна е — помисли си Дидри, докато отиваше към гардероба да си извади рокля. — Ще стигне далеч нашата малка Дулси.“