Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (8) (Задава се буря)

Седма глава

Хенри Хенсън седеше в своя кабинет на партера в Кавендън Хол. Облегна се на удобния си стол пред писалището и препрочете менюто за вечерята в събота. Беше изготвено както винаги от лейди Дафни и според него нямаше грешка. Но пък в неговите очи тя беше безгрешна. Беше му любимка, откакто се помнеше.

Лейди Дафни беше избрала студена зеленчукова супа за антре, след това писия със сос от магданоз и каперси. Главното ястие беше агнешки врат с пресен грах от тяхната зеленчукова градина и любимите на всички картофи по шведски, рецепта, въведена в кухнята на Кавендън от Хюго.

Погледна посочените от Негова Светлост бели вина. Икономът се подсмихна. Както обикновено лорд Мобри беше избрал вина, които обичаше, но сухото бяло бургундско беше отличен избор за рибата, като и мерлото за главното блюдо.

Хенсън отиде до прозореца и погледна синьото небе. Денят беше прекрасен, много слънчев, и се надяваше хубавото време да се задържи и през следващите няколко дни. Но пък, като се замислеше, един дъжд не можеше да прогони щастието.

Хенсън много се радваше, че графът реши да събере семейството за пръв път от шест години и че избра средата на юли за срещата.

Напомни му старите времена, когато всичко в света беше наред и даваха летни приеми с танци, които винаги бяха сензация за местното общество. Но на утрешния прием не беше поканен никой друг, освен семейството.

За последен път се събраха на сватбата на Майлс и Клариса Мелдрю и всичко беше за чудо и приказ, но после нещата тръгнаха на зле за двамата. Много му беше мъчно за Майлс, който не заслужаваше поведението на госпожица Клариса.

Хенри Хенсън, сега на шейсет и четири, работеше в Кавендън от трийсет и осем години. Великолепната къща и семейство Ингам бяха най-върховното нещо в неговия живот и той им беше предан.

Наскоро графът сподели с него и му обясни истинската причина да събере децата си и другите от семейството. Хенсън се закле да пази тайна и нямаше на никого да каже, както графът много добре знаеше.

Хенсън не се съмняваше, че лейди Дафни и господин Хюго също знаят, както и Суонови. Те обикновено знаеха всичко и така е било винаги, още от времето на Джеймс Суон, васал на Хъмфри Ингам, който бил първият граф на Мобри и беше построил Кавендън Хол.

Фамилията Суон беше вярна до смърт според Хенсън и той винаги се отнасяше с внимание към тях. Пък и какво биха правили Ингамови без Суонови? Един бог знае. Лично той беше благодарен, че ги има.

Хенсън се отдръпна от прозореца и реши, че трябва да слезе във винарската изба и да прегледа с какво шампанско разполагат. Също така трябваше да намине при готвачката и да я окуражи за съботната вечеря. Сузи беше способна млада жена, но миналата седмица му каза, че се тревожи за голямата вечеря. Знаеше, че ще се справи отлично, и все пак щеше да отиде да я окуражи.

Хенсън излезе от кабинета си, замислен за Нел Джаксън, лелята на Сузи. Много съжаляваше за нейното пенсиониране, но след като беше стояла безкрайни часове на каменния кухненски под през най-хубавите си години, за да готви за семейство Ингам, краката й заболяха.

Но заради Сузи в Кавендън не се почувства отсъствието на Джаксън. Племенницата на Нел беше като нея във всяко едно отношение, не само в умението да готви. Беше по-висока от леля си, по-яка, комична понякога, и разсмиваше всички.

— Господин Хенсън! Здравей! — викна тя, когато той влезе в кухнята. — Идваш таман навреме за един чай. А какво ще кажеш и за няколко бисквитки?

— Благодаря, Сузи, не бих отказал — промърмори и седна. — Само наминавам да ти кажа да престанеш да се тревожиш за вечерята утре. Ще се справиш чудесно. Не се съмнявам в теб, Сузи.

Тя се засмя и наля чай в две чаши.

— Същото ми каза и леля Нел тази сутрин. Ходих до селото да си поприказвам с нея и тя много ме успокои. — Сузи му се усмихна и добави: — Ще повярваш ли? Каза ми, че съм много по-добра готвачка от нея. Че съм истински майстор готвач и че ако отида в Лондон, веднага ще ме вземат на работа в „Риц“.

— Права е — отговори Хенсън съвсем искрено. Нел беше добра готвачка, но Сузи беше по-изобретателна, имаше по-голямо въображение, което веднага я поставяше в друга категория.

Известно време мълчаливо пиеха чай и хапваха бисквити, преди Сузи да попита:

— Господин Хенсън, дали не се търси при нас камериерка?

Той се загледа в нея и сви вежди.

— Заради кого се интересуваш?

— Моята приятелка Мег Чалмърс току-що загуби работата си. Няколко години беше камериерка в имението на Фулъртън. Семейството затваря имението за неопределен период. Ще се настанят в лондонското си жилище. Освободиха цялата прислуга и всички отчаяно си търсят работа.

Като че ли някой удари Хенсън с ковашки чук в корема. Беше дочул, че работите на Фулъртънови вървят на зле, но не предполагаше, че са чак толкова зле.

— Не, в момента не търсим камериерка, Сузи — отговори той, без повече да обсъжда въпроса.

Каквото и да предполагаха хората, знаеше, че в момента Кавендън е още в безопасност. Лейди Дафни го успокои. Независимо от това много се тревожеше, макар и да знаеше, че тя никога нямаше да го излъже.

Лейди Дафни и господин Хюго бяха умни и откакто участваха в управлението на Кавендън, работата вървеше много по-добре. Не че Негова Светлост не се справяше, но след пристъпите на сърдечна недостатъчност миналата година, работоспособността му намаля.

Господин Хюго настоя да поеме управлението, Майлс също. Двамата работеха добре заедно, бяха чудесен екип.

Миналата година Майлс се обърна към Хенсън за напътствия и той беше щастлив да му обясни подробности за къщата. Всъщност му проведе кратък курс за Кавендън и за многото ценности, които се подслоняваха тук. Всички бяха изключително скъпи — картини, сребро, великолепни антики.

Колекцията от живописни платна в галерията включваше шедьоври на Констабъл, Гейнсбъро и Лили. Тези трима големи портретисти бяха нарисували портрети на предшествениците на Ингам, имаше също картини от Каналето, Ван Дайк и Рембранд.

— Още една застраховка за нашата сигурност, оставена ни от нашите прадеди — беше казала лейди Дафни на Майлс миналата седмица. Майлс я беше погледнал подозрително и беше попитал:

— Нима бихме продали която и да е от тези картини? — беше попитал Майлс.

Сега Хенсън си спомни как тя отговори тихо:

— Ако се наложи, ще продадем.

— Ами обедът в неделя — започна Сузи и го стресна.

Той кимна и веднага отговори:

— Решихме да има бюфет, Сузи. Винаги така сервираме, когато каним на вечеринка с танци през лятото. Бяха незабравими вечери.

Поговориха още малко, после Хенсън излезе от кухнята и тръгна към винарската изба да избере шампанско за съботната вечеря. „Дом Периньон“, разбира се.