Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (50) (Задава се буря)

Четирийсет и девета глава

— Стана миналата година в последния момент — каза Шарлот. — За наше голямо облекчение и най-вече мое. Чарлс беше на ръба на отчаянието седмици наред.

— Зная — въздъхна лейди Гуендолин. — Бях готова да осребря инвестициите си и да му помогна. — Усмихна се щастливо, когато завърши: — Но не беше необходимо, слава богу! Късметът не изневери на Ингам. Щастливци сме.

— Наистина. Чарлс е убеден, че има най-добрият зет на света. Беше много щедро от страна на Хюго да продаде акции на Уолстрийт и да даде парите на Чарлс. Както каза Хюго, да обърнем нова страница. Пък и така смъкна от бремето на Пол.

Лейди Гуендолин се наведе към Шарлот и продължи:

— Не разбрах защо семейната банка на Драмънд склони да отпусне само половината от парите, които поиска Пол. Никой не ми обясни, освен че бордът не е одобрил.

— Сумата е била прекалено голяма, за да се даде в заем на един човек, дори да е Драмънд и да е акционер в банката. Пол не е глупав, затова приел веднага предложението, без да се заяжда, след което се намесил Хюго и набавил другата половина от своите фондове.

Шарлот се поколеба, преди да промълви:

— Дафни остави у мен впечатление, че Хюго се е чувствал отговорен наравно с Пол, защото решението да вложат парите на Ингам в Трансатлантическата компания е било общо.

— Разбрах и благодаря, че ме осведоми, Шарлот. Да си призная, много се радвам, че се върна в Кавендън. Ти и Чарлс ми липсвахте. На всички нас ни липсвахте, и ми олекна, че ще поемеш част от задълженията на Дафни. Тя има нужда от почивка. — Като загледа Шарлот с усмивка, продължи: — И, разбира се, ти веднага влезе в ролята на стопанка на тази огромна къща по най-естествен начин.

— Имам още много да уча.

— Не чак толкова, скъпа. Да не забравяме, че през целия си живот си живяла в Кавендън.

— Но не съм го управлявала. Добре че Хенсън е до мен за всичко, от което имам нужда.

— Ще сменя темата, Шарлот. Истинската причина да те поканя днес е да ти разкажа една история.

— Каква история? — попита Шарлот и погледна изпитателно лелята на съпруга си.

— За Ингам и Суон. История от отминали времена.

Лейди Гуендолин се облегна и се помъчи да бъде спокойна. Откакто подари брошката лебед на Шарлот, копнееше да сподели с нея и съжаляваше, че още тогава не й разказа. И сега най-неочаквано я обхвана нервност.

— Първо искам да ти задам един въпрос, Шарлот. Къде държиш прочутия архив на Суон?

— В моята къща отвъд парка. Не ги донесох в Кавендън Хол, понеже тетрадките са много. Пък и по-добре е да си останат там, тъй като след моята смърт Сесили ще отговаря за тях.

— Не говори за смърт, за бога, млада жена си.

— Защо ме попита къде са?

— Просто от любопитство — отговори лейди Гуендолин и отново се намести неспокойно. — Причината да те поканя тази сутрин в Литъл Скел е да ти покажа нещо. Но преди това — историята. Все пак трябва да започна с въпрос.

— Питайте ме каквото поискате, лейди Гуендолин.

— Леля Гуендолин отсега нататък. От моето семейство си. В известен смисъл винаги си била член на семейството, но вече и официално, откакто се омъжи за Чарлс. Ето и моя въпрос. Споменава ли се някъде в дневниците моето име?

— Не, никъде не се споменава. Появяват се имена отпреди стотина години, нищо повече. Защо питаш?

Разговорът се стори на Шарлот малко странен.

— Преди много години бях влюбена в един Суон — изрече лейди Гуендолин с очи, приковани в Шарлот. — И той беше влюбен в мен.

Шарлот остана поразена и само кимна, очаквайки с нетърпение да чуе разказа.

— Най-накрая станахме любовници. Беше голяма любов. Той беше вдовец, а аз бях овдовяла шест години преди това. Съпругът ми почина, когато бях на трийсет години. Моят Суон беше много почтен и ме обичаше отдалеч, никога не ме доближи. Беше истински джентълмен. Един ден почувствах, че не мога да издържа повече, толкова безумно го желаех. И станах дръзка, Шарлот. Така ловко подредих всекидневието, че да бъда почти непрекъснато с него, и една вечер в пристъп на чиста лудост го целунах. Естествено бяхме сами. Той веднага разбра, че споделям чувствата му. Така започна всичко.

— И през ум не ми минаваше, че си била ти! — възкликна Шарлот, все още поразена от това признание.

— Какво имаш предвид? — погледна я изумено лейди Гуендолин, искрено смаяна. Кой е знаел за тях?

— В един от дневниците има нещо, бележка, но твоето име не се споменава. Твоят любовник Марк Суон ли е бил?

— Да… с Марк бяхме заедно доста години.

— Ще изтичам до моята къща. Искам да видиш бележката. Много бързо ще се върна, лельо Гуендолин.

Като остана сама, лейди Гуендолин отиде до черния лакиран китайски скрин, дръпна едно от чекмеджетата и извади оттам кутия с писма.

Както обеща, Шарлот се върна много бързо и влезе в дневната. Носеше дневника. Отвори го на съответната страница и го подаде на лейди Гуендолин. Тя се загледа в страницата и започна да чете:

„Написано от мен. Юли 1876 година.

Обичам моята дама. Отвъд здравия разум.

Лебедът прилепва към Ингам като в тясна ръкавица.

Лежах с нея. Тя е моя.

Тя ми даде всичко. Носи моето дете.

О, наша радост. Детето умря в корема й.

Съсипа ни. Тя ме напусна.

Върна се при мен.

Моите нощи са нейни отново.

До деня на моята смърт. М. Суон.“

Лейди Гуендолин примигна, очите й се напълниха със сълзи и тя притисна за момент дневника до себе си. Затвори очи и притихна. След малко подаде дневника на Шарлот, без да продума.

Беше очевидно, че е много развълнувана.

— Виждам, че много си го обичала — каза Шарлот.

— С цялото си сърце… до деня на неговата смърт.

— Сигурно е било много тъжно да загубиш неговото дете.

— Бях съкрушена. Той също.

Шарлот се поколеба, преди да попита:

— Какво щяхте да направите с детето, лельо Гуендолин? Ситуацията е била ужасно трудна. Особено в онези дни преди петдесет години.

— Много мислихме, но не намерихме решение. А после нямаше значение, тъй като бебето се роди мъртво.

— Благодаря ти, че ми разказа. — Шарлот въздъхна. — Дулси вярва, че през годините „между Ингам и Суон е имало голяма мешавица“. Нали знаеш как се изразява, но мисля, че има право… през тези почти две столетия много любовни афери са се заплитали.

— Съгласна съм. И как да не се случва? Двете семейства са живели близо едни до други в провинцията, фактически под един покрив през повечето време. Постоянно са били заедно в безоблачно съжителство, били са красиви и сексуалният мотив е повече от вероятен.

— А сега Сесили Суон и Майлс Ингам продължават традицията — отбеляза Шарлот. — Ще бъдат завинаги заедно. А развод не се предвижда. Ето ти едно друго затруднение. Те повече няма да се разделят. Никога.

— В края на краищата всичко ще се нареди, повярвай ми, Шарлот — успокои я лейди Гуендолин. — Трябва да сме търпеливи. Както сама често казваш „каквото е речено да стане, ще стане“. Зная от опит, че ако нещо трябва да се случи, ще се случи, когато му дойде времето.

— Така е.

Лейди Гуендолин взе кутията за писма, отвори я и извади някакви стари снимки.

— Това е Марк Суон. А на тази съм с него.

— Колко си подхождате. Марк прилича на Уолтър — възкликна Шарлот. — Много е красив.

— Не са ли всички те красиви — промърмори лейди Гуендолин с кисела усмивка. Подаде на Шарлот друга снимка. — А това е Маргарет…

Не довърши изречението и замълча.

Шарлот се втренчи във фотографията на красиво бебе с прекрасна кръщелна рокличка и дантелена шапчица. Погледна изумено лейди Гуендолин.

— Нашето дете. На Марк и мое. Разбираш ли, родих друго бебе. Не се пазехме. Тогава бях преминала четирийсетте. Не вярвах, че мога да забременея. Бях ужасена. В края на краищата бях на четирийсет и осем.

Шарлот беше така шокирана, че изгуби дар слово, после попита тихо:

— О, боже мой! И какво направи?

— Единственото възможно по онова време, поне за нас. Трябваше да я дадем за осиновяване. Разказах на брат си Дейвид, а той се беше досетил за мен и Марк. Както знаеш, с Дейвид бяхме много близки. Той искрено ни съчувстваше, но не даваше и дума да се продума да задържим детето. Ако бях омъжена, предполагам, че както много омъжени жени можехме да обясним забременяването ми. Но аз бях вдовица.

— Разбирам. — Гласът на Шарлот беше много тъжен. — Кой осинови бебето.

— Не ни казаха. Така се постъпваше тогава. Осиновяването оставаше в пълна тайна. Адвокатът на Дейвид уреди подробностите. Дейвид ме увери, че ще дадат бебето в добро семейство от средната класа, на бездетна двойка, която отчаяно искала дете. Купих красиви дрешки за дъщеричката си, дадоха и пари на семейството. И това беше краят на…

Лейди Гуендолин отново не довърши изречението, явно много се натъжи. Сълзите я задавиха, искаше й се да се разридае с глас.

Шарлот внимателно я наблюдаваше и видя, че е много разстроена, затова си замълча.

Изведнъж лейди Гуендолин изправи гръб и се съвзе.

— Казах, че това беше краят, но, разбира се, не се оказа така. Всеки ден от моя живот мислех за това дете, за моята дъщеря, питах се как ли е, тревожех се за нея. Хубавото в случая беше, че с Марк продължихме да се срещаме. Така много се обичахме, че не можехме да се разделим. Но станахме много предпазливи във всяко отношение. Жените Ингам изглежда лесно забременяват.

— Добре, че любовта ви е продължила, лельо Гуендолин. Ако бяхте се разделили, щяхте да страдате още повече.

— Той беше много нежен и ме утешаваше. Съвзехме се някак. Примирихме се, че сме постъпили правилно… с детето. И двамата бяхме сигурни, че Дейвид е осигурил добър живот за нашата дъщеря.

— Значи някъде там, в света, в който днес живеем, има една жена с потекло Ингам — Суон на име Маргарет.

— Сигурна съм, че е жива и че е добре. Надявам се, че е така. Но предполагам, че осиновителите й не са запазили името Маргарет. Вероятно са я кръстили с друго име.

— А знаят ли кои са истинските й баща и майка? — попита Шарлот.

— Не. Адвокатът е гарантирал, че има добра наследственост, и ги е осведомил за някои обстоятелства около раждането. А пък аз трябва да вярвам, че е отгледана с любов заради моя душевен мир.

— Благодаря ти, че сподели с мен и че ми имаш доверие.

— Шарлот, вярвам ти до смърт.

— Винаги можеш да се обърнеш към мен, лельо Гуендолин, за каквото и да е.

— Благодаря. Шарлот, искам да знаеш още нещо… Измислих си, като ти казах, че брошката лебед е от майка ми. Излъгах. Марк ми я подари. Каза, че ако светът ни беше по-различен, щяхме да сме женени и аз щях да съм Суон. Понеже ти си и Суон, и Ингам, твоя е. Харесва ти да я носиш, нали?

Шарлот се усмихна.

— Да. Почти постоянно я нося. Всъщност, когато казах на Чарлс, че ти си ми я подарила и че е наследствено бижу, той се изненада. Никога досега не я бил виждал.

— Остави го в неведение, Шарлот, моля те. Искам моята тайна да си остане тайна.

— Ще я пазя, обещавам ти.