Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (43) (Задава се буря)

Четирийсет и втора глава

Именно Дилейси познаваше първокласните нощни клубове и ресторанти в Лондон. Дължеше го на Саймън, нейният бивш съпруг, жизнерадостен бонвиван, денди с прекалено голямо самочувствие, който обичаше да скита всяка нощ, за да се показва пред обществото. Това им беше основното занимание, докато бяха женени. Гордееше се с Дилейси, която го държеше под ръка, очарователно красива с твърде късите си рокли, каквито бяха на мода сред малките момичета, отрупана с бижутата, които й подаряваше.

Любимият клуб на нейния бивш съпруг беше „Гаргоил“ — свърталище на артисти и аристократи. Беше основан от приятел на Саймън през 1925-а, също аристократ, на име Дейвид Тинант. Клубът беше разкошен и някои от декорациите бяха изработени от френския художник Анри Матис.

На Дилейси любимият клуб беше „Кит-Кат“. Тя обичаше да танцува и в клуба свиреше американски негърски оркестър, който според нея беше най-добрият в Лондон. Танцуваше чарлстон, но всъщност й доставяха удоволствие фокстротът и тангото. Другата причина, поради която обичаше този клуб, беше, че Саймън почти никога не ходеше там.

След като отпразнуваха връщането на бижутата с щастлива вечеря в къщата на Гровнър скуеър, Майлс предложи да продължат в някой нощен клуб.

Някои от дамите се поколебаха и той възкликна:

— О, хайде, да излезем и да полудуваме поне веднъж. Напоследък само работим и се тревожим за Кавендън. Аз ще се забавлявам и се обзалагам, че и вие няма да останете по-назад.

— Да, ще бъде прекрасно, не ни разваляйте настроението — придумваше ги Сесили. — Ще си прекараме много весело.

Дидри отказа. Обясни, че й се гади и иска Пол да я заведе вкъщи.

Дулси никак не беше склонна и промърмори нещо, че иска да обмисля плана за нейната галерия. Но всъщност искаше да се затвори в стаята си и да си мисли за Джеймс. Той я помоли да се срещнат утре след представлението. Покани я на вечеря в „Савой“. „Поне ще мога да те прегръщам на дансинга“ — беше й казал. И тя се съгласи да го чака пред служебния вход на театъра.

Хюго забеляза помръкналото лице на Майлс и реши, че трябва да повдигнат настроението му. Не ги придружи до Чарлс стрийт, понеже имаше делова среща. Но Майлс го увери, че Лорънс Пиърс наистина е в чужбина и че на Дафни нищо няма да й се случи при срещата с майка й, както и на всички тях. При Фелисити нямаше да има кой да се намеси и да ги изхвърли.

— Да тръгваме — извика Хюго. — Ние с Дафни идваме. — Усмихваше се на жена си, докато говореше, и добави: — Бих искал да потанцувам с теб, скъпа. От цяла вечност не сме излизали вечер. Майлс в случая има право.

Дафни веднага се съгласи, погледна сестра си и я подкани:

— Хайде, Дилейси, ти си експертът. Къде ще отидем?

— В „Кит-Кат“. Много го харесвам и там ме познават добре. Но трябва веднага да тръгнем. След единайсет е претъпкано. — Дилейси стана. — Хайде, не се мотайте — подкани ги тя и се запъти към фоайето.

* * *

Бяха посрещнати с отворени обятия и много поклони от персонала на „Кит-Кат“. И естествено заради лейди Дилейси ги настаниха на най-хубавата маса в клуба. Атмосферата беше нажежена. Бяха пристигнали тъкмо навреме. След половин час клубът се напълни с екстравагантни млади жени, красиви момичета с къси рокли, придружени от също толкова красиви мъже, които пушеха и държаха чаши шампанско.

Веднага им сервираха шампанско, черен хайвер, препечен хляб и резенчета лимони.

— Виж ти! Черен хайвер! — Майлс вдигна чашата си. — Наздраве! Благодаря ви, дами, че бяхте моят отбор. Върнахме си бижутата. Събраното за черни дни и за наше спокойствие отново е у нас.

— Наздраве — отвърна компанията.

— Слава богу, всичко е минало без сътресения — каза Хюго. — Но пък вие сте я превъзхождали числено. Чух наскоро, че умът на Фелисити не е така бистър както преди.

— Не забелязах подобно нещо — заяви Майлс. — Дори ми се стори много оживена. Какво мислиш, Дафни? А ти, Дилейси?

— Да, така е. На другия ден, когато пихме чай с нея и Пиърс, беше съвсем наред. Но като че ли, когато той отсъства, тя губи почва. Уилсън загатна, че е обсебена от него.

— Съгласна съм — намеси се Дафни. — И съм благодарна, че успяхме да изпълним нашата… мисия, да я наречем така, без скандал. Знаете, че на папа̀ нямаше да му бъде приятно. Между другото те се връщат след две седмици и той ще отведе Дидри пред олтара.

Майлс покани Сесили да танцуват и двамата се запътиха към дансинга, щастливи, че са заедно. По едно време тя му прошепна:

— Много се радвам, че си върнахте бижутата, Майлс. Но не бива да забравяш, че когато имаш нещо за продаване, трябва да имаш и кой да го купи. Ако това не е налице, все едно нямаш нищо ценно.

Майлс продължи да танцува, но беше леко стреснат от тези думи. Отдръпна се и я погледна.

— Какво имаш предвид?

— Точно каквото казах. Трябва да има лице, което търси стоката, каквато и да е тя, иначе няма стойност.

— Много тягостна мисъл. Все едно ме заля със студена вода — каза тихо той, като се постара да не му проличи, че се е ядосал.

— Не, не съм — притисна се тя отново до него. — Само отбелязвам какво е фактическото положение…, защото когато се върне баща ти, искам да го посъветваш да продаде някои от бижутата. Също така мисля, че трябва да разреши на Дулси да отвори нейната галерия и да продаде складираните на тавана вещи и картини. Какъв смисъл има да събират прах там?

— Какво е това внезапно желание да се продава? — попита Майлс, без да издава тревогата си.

— Защото всички са се втурнали да купуват. Натрупали са пачки и се въртят много пари. Хората са оживени, защото бизнесът процъфтява. Всички имат телефони и коли. Жените купуват… най-вече моите дрехи. С други думи, сега му е времето за печалба.

— Разбирам какво имаш предвид и предполагам, че си права. В Кавендън има толкова много бижута и без тези, които върнахме. Ще говоря с него, а ти — с Шарлот. Знаеш, че тя има най-голямо влияние над него.

— Непременно. А Шарлот има здрав разум. Но да не говорим повече за тях и да се забавляваме. — Целуна го и прошепна: — Обичам те, Майлс Ингам. Обичам те с цялото си сърце.

— И аз те обичам, моя умна, талантлива, прекрасна Сесили Суон.

След малко забелязаха, че Дафни и Хюго също са на дансинга. Приближиха се до тях. Майлс попита Дафни:

— Сама ли е Дилейси? Със Сеси ще се върнем на масата. Ще се умърлуши, знаеш каква е.

— О, никак не е умърлушена. Някакъв изключително красив мъж дойде при нас и ни се представи — Тревър Мъртън, известният художник. Поиска разрешение да говори с нея насаме, затова с Хюго станахме да танцуваме.

— Тревър Мъртън — повтори Майлс. — Боже мой!

Сесили прошепна:

— Дилейси знае как да се държи. Нищо няма да й се случи. Нека да танцуваме, толкова е хубаво.

Когато Тревър дойде на масата и попита тя ли е Дилейси Ингам, Дилейси кимна, недоумяваща кой е този мъж.

Сега двамата си бъбреха и пиеха шампанско. Когато Дафни и Хюго тактично изчезнаха, тя покани художника да седне и той веднага се настани при нея.

— Щастието ми се усмихна. — Впери той поглед в Дилейси. — Пиърс каза, че сте красива, но се е изразил твърде сдържано. Ослепително красива сте, лейди Дилейси. Най-красивата жена, която съм виждал. За мен ще бъде чест да нарисувам портрета ви. И ви благодаря предварително, че сте съгласна да ми позирате. Само се надявам, че ще пресъздам образа ви правдиво.

Дилейси му се усмихна лъчезарно, поласкана от думите му. Той беше не само очарователен, но и тъмнокос красавец, самоуверен и очевидно с добър произход. Помисли си, че е на възраст около трийсет и пет, по-млад, отколкото си го беше представяла. Почувства, че я привлича, че излъчва магнетизъм.

Когато се окопити, каза:

— Удоволствието е мое. Благодаря, че сте се съгласили да ме рисувате, господин Мъртън.

Като се наведе към нея, предложи с мек глас:

— Иска ми се да започнем още утре. Дали случайно не сте свободна?

— Да, следобед съм свободна.

— О, чудесно. Ще ви бъде ли удобно да дойдете в моето ателие около четири?

— Часът за мен е идеален — отговори Дилейси и внезапно усети, че й става ужасно горещо. Надяваше се, че не почервенява.

Тревър Мъртън се почувства на седмото небе и вдигна чашата с шампанско.

— За нашето сътрудничество. Ще бъде изключително интересно, нали?

Дилейси само се усмихна.

Тревър също й се усмихна и в този момент разбра, че ще бъде негова. Никакви задръжки нямаше да го възпрат. Тя беше възхитителна, възбуждаше го. Нищо чудно, че Лорънс Пиърс я искаше за себе си. Не каза нищо конкретно, но Тревър Мъртън съзнаваше, че Дилейси ще бъде неговата голяма награда. Лорънс Пиърс беше взел всичко от Фелисити. Любовта. Страстта. Голяма част от парите й. А напоследък и нейното душевно равновесие. За Тревър беше очевидно, че Пиърс желае разкошната й дъщеря. Така беше устроен. За Тревър нямаше съмнение, че страда от синдрома „Дон Жуан“. Всяка жена за него беше обект на желание. Отдаваше се на промискуитет с престъпно настървение.

— Станахте много мълчалив — отбеляза Дилейси и погледна Тревър, като се питаше какво ли занимава мисълта му.

— О, извинете. Замислих се за портрета ви. Чудя се какво ще облечете. Искате ли да го обсъдим?

Дилейси кимна. С художника се чувстваше непринудено. Улови се, че я привлича и че й вдъхва доверие.

— Да облека ли рокля с голи рамене?

— Мисля, че да. Да, да — въодушеви се той, вглеждайки се в нея на приглушената светлина в нощния клуб. — Имате прекрасна шия, като на лебед, и виждам малко от раменете ви. Съвършени са — гладки като бял мрамор. — Замълча и отпи от шампанското. — Ако имате рокля със спуснати рамене, или блуза със същото деколте, ще бъде най-добре. Бих искал да са бели… девствено чисти. Ще подхожда на красота като вашата.

— Имам доста такива тоалети — каза Дилейси, разтапяйки се от неговото ласкателство, от очарователното му отношение към нея.

— През уикенда свободна ли сте? Ще напреднем сериозно, ако можете да ми позирате тогава. Може би ще мога да започна да рисувам на платното.

Точно в този момент Дилейси забеляза Клариса, която влизаше в клуба под ръка с красив млад мъж.

Майлс й беше казал, че е напълняла и изглежда като лоена топка. Освен това била ужасно занемарена. Но не и тази вечер. Беше закръглена, но елегантна. Косата й беше с модна, къса прическа, беше се гримирала и жълтата копринена рокля много й отиваше. Очевидно беше претърпяла някакво преображение. Дилейси нямаше търпение да каже на Майлс.

Тревър се покашля.

— Да, свободна съм и в събота, и в неделя — потвърди тя. — Зная, че Лорънс иска да подари на майка ми портрета за Коледа, а до тогава няма много време.

— Ще му дам картината в срок — отговори Тревър Мъртън. „Но теб няма да те дам — каза си наум. — Ти ще бъдеш моя. Ще те спася от него.“ Тази вечер Тревър още не знаеше, че Дилейси ще бъде голямата му любов. Или че това ще му струва живота.