Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (42) (Задава се буря)

Четирийсет и първа глава

Дилейси почувства облекчение, когато чу гласа на Дафни откъм фоайето в къщата на майка си на Чарлс стрийт. Откакто дойде, майка й беше някак груба… или може би мрачна беше по-точно.

Уилсън й прошепна набързо, че господин Пиърс ще остане още седмица в Париж и майка й понесла тежко новината.

Фелисити почти не обърна внимание на нейния подарък — модна лента за глава от бял сатен с диамантени орнаменти и перо от рибар. Беше скъпа и много елегантна и Дидри осъзна, че й е тъжно заради небрежното отношение на майка й.

Но сега Фелисити се усмихваше. И тя беше чула гласа на Дафни и ето че тя, Анабел и бавачката вече влизаха във всекидневната. Дафни се наведе към дъщеря си и каза:

— Това е баба, Анабел. Ще отидем ли да я поздравим?

Детето се усмихна, на сладкото му личице се появиха трапчинки и то кимна, Фелисити се изправи, нейното лице също светна. В същия момент двегодишното момиченце се откъсна от ръката на майка си и затопурка на пухкавите си крачета към баба си.

Фелисити се наведе и разтвори обятия да прегърне детето, което от две години копнееше да види. Анабел като че ли разбра и се хвърли в ръцете на Фелисити, като избърбори нещо като „баба“.

Дилейси се усмихна и се зарадва, като видя какво удоволствие изпитва майка й. Най-неочаквано за нейна изненада майка й започна да изглежда по-млада, а лицето й стана по-нежно. Очевидно това се дължеше на детенцето, което беше прелестно с къдриците и синята си рокличка.

Все пак Анабел не беше първата й внучка. Дафни имаше пет деца, но само едното беше момиче — Алиша. Както изглежда, Фелисити не харесваше детето по някаква причина. Дилейси не разбираше отношението на майка си, нейната студенина към Алиша, която беше очарователна, добре възпитана и с лек характер, макар и понякога да беше прекалено сериозна.

След малко Фелисити се изправи.

— Да седнем ли на дивана, Анабел?

Детето кимна, тя го вдигна и го постави на дивана, после се настани до него.

Дафни целуна майка си по страната.

— Колко е хубаво, че те виждам, мамо, и Анабел се влюби в теб. — Дафни се отдръпна и продължи: — Знаеш ли, прилича много на теб. Косата й е руса с червеникави нюанси като твоята и очите й са светлозелени като твоите. Не са тъмносини като на Ингам.

Тези думи доставиха удоволствие на Фелисити.

— Благодаря, че дойде, Дафни, и че доведе Анабел да се запознае с мен… Надявам се, че ще можем всички пак да бъдем приятели.

— Разбира се, че можем, мамо. Дидри много искаше да дойде с нас, но за съжаление беше заета.

Дафни седна на другия диван до Дилейси, а бавачката се извини и каза, че ще ги чака във всекидневната на прислугата.

— Как е Дидри? — попита Фелисити.

— Много добре — отговори дъщеря й. — Скоро ще се омъжи за един американец, който управлява нюйоркската фирма на Хюго. Казва се Пол Драмънд. Дойде тук и… те се влюбиха.

— Чудесна новина. Кога е сватбата?

— Не са определили дата, тъкмо се сгодиха.

Дафни реши да отговаря уклончиво, понеже не знаеше дали Дидри възнамерява да покани майка си на венчавката, планирана за следващия месец.

— Мамо, Майлс е в Лондон — осмели се да съобщи Дилейси. — Надява се да приключи със срещите си и да се появи за чая. Дано да ти е приятно.

След почти незабележимо колебание Фелисити се въодушеви:

— Много ще се радвам.

В този момент се появи Радклиф с две прислужнички.

— Извинете, мадам, да сервирам ли чая?

— Да, моля те, Радклиф, благодаря.

Икономът направи знак на двете прислужници да вкарат количката с приборите и закуските и добави:

— Бавачката ни подсети да приготвим чашка с мляко за госпожица Анабел.

— Много благодаря, Радклиф — усмихна му се Дафни.

— Мамо, изглеждаш много по-добре — прошепна Дилейси. — Оздравяла си.

— Да, оздравях. Навярно беше силна настинка, а не бронхит. А ти как си, мила Лейси? Надявам се малко по-щастлива.

— По-щастлива съм. Но ще имам нужда от време да преодолея развода. Като че ли всеки момент ще се разплача, въпреки старанието ми да бъда твърда.

— Твърда си, скъпа — насърчи я Фелисити. — Моят баща, вашият дядо, все ми повтаряше да не губя кураж. Казваше, че животът има своя логика, и разбрах, че това е вярно.

Сервираха чая и сандвичите и Дафни и Дилейси успяха да разговарят непринудено с майка си. Без да подозират, че си мислят едно и също, и на двете жени им стана чудно, че Фелисити не спомена Дулси, нито попита как е.

Дафни тъкмо щеше да каже нещо за най-малката в семейството, когато Фелисити подхвърли друга тема:

— Научих от моята приятелка Ребека Газлинг, че Ванеса се е сгодила за някой си Ричард Бауърс. Вярно ли е?

— Вярно е — отговори Дилейси. — Сгодена е. Мисля, че той е от Бърнардови и заема важен пост в Скотланд Ярд. Нали знаеш, от важните клечки е.

— Нима? Колко интересно. Научих също така, че Лавиния е болна от рак. Виждали ли сте я напоследък? Как е тя?

— Не е добре, мамо — отвърна умърлушено Дафни.

— Леля Гуендолин се вижда с нея, но не ми се вярва леля Лавиния да има сили за срещи и разговори. Сприятели се с братовчеда на Хюго Марк Стентън. Той се грижи за нея, но останах с впечатление, че болестта й е нелечима.

— Наистина е ужасно. Спомням си какво преживя сестра ми Ан. Това заболяване е жестоко.

В този момент Анабел започна да капризничи и се смъкна от дивана. Дафни успя да я хване, преди да се търкулне на земята.

— Стана неспокойна, ще отида да потърся бавачката — промърмори.

— Не е необходимо, Дафни — спря я майка й. — Ще позвъня на Радклиф и ще повика бавачката.

— И бездруго трябва да й поръчам нещо — обясни Дафни. — Веднага се връщам.

Дилейси притегли детето към себе си и каза на Фелисити:

— Ако искаш да посетиш магазина на Сесили в пасажа „Бърлингтън“, ще го уредя. Дрехите й са прекрасни.

— Дилейси знаеше, че трябва да отвлече вниманието на майка си, защото Дафни всъщност искаше да говори с Олив Уилсън и да си разменят последни уточнения.

— С удоволствие, стига да ме придружиш — отвърна Фелисити. — Всички се възхищават от моделите й.

— Ще отидем, когато пожелаеш.

Дафни се върна в гостната.

— Щом си изпие чая, бавачката ще дойде. Ще отведе Анабел, мамо. По това време си поспива.

* * *

Майлс въздъхна с облекчение, като видя бавачката да бута количката по Чарлс стрийт към Гровнър скуеър. Всичко вървеше по план. Беше пет без петнайсет. Не беше закъснял. След минута-две щеше да се срещне с майка си и после щеше да излезе от къщата с бижутата, които тя беше взела от Кавендън Хол преди години. Молеше се да няма прекалено груби пререкания и да се оправи с нея по-леко. Фелисити Пиърс вече не беше жената от детството му.

В момента, в който пристъпи в гостната, цялата в синьо и бяло, Майлс Ингам разбра две неща: не биваше да губи контрол над ситуацията нито за миг и не биваше да предизвиква враждебност у майка си още в началото на визитата.

Затова се усмихна топло, приближи се до нея и я целуна по страната.

— Радвам се да те видя, мамо. И трябва да прибавя, че си много хубава. Никога няма да остарееш.

Седна срещу нея все така усмихнат, Фелисити, която се поколеба дали да се срещне с него, сега се чудеше защо се е опасявала да го приеме. Майлс се държеше с присъщата си галантност. Беше много очарователен, имаше привлекателна външност и остър ум. В известно отношение предпочиташе него пред всичките си деца, понеже много й напомняше за баща й Малкълм Уолас, известния магнат.

— Ще позвъня на Радклиф да ни донесе чай. Искаш ли сандвич, Майлс? — попита Фелисити.

— Благодаря, мамо, много мило. Но обядвах късно. Не е необходимо да звъниш на Радклиф. Когато ме посрещна, му казах, че искам само чаша чай.

Като по поръчка след минута слугата влезе с поднос с чаша и чайник с чай. Сервира чая на Майлс и излезе.

— Какво, за бога, става с теб, Майлс? Знам, че сте разделени с Клариса, но ще се разведете ли?

Фелисити го гледаше право в очите.

— Опасявам се, че няма. Просто защото тя отказва да ми даде развод — отговори Майлс на майка си и направи гримаса. — Непоклатима е като скала. Няма нужда от пари и не иска развод. Това е.

Фелисити въздъхна.

— Никога не можах да разбера жените, които се вкопчват в мъж, който не ги иска. Нелепо е. Та значи ми казваш, че няма за какво да се пазариш, понеже баща й е много богат. Не са й необходими нито твоята къща, нито издръжката.

— Точно така.

— Искаш ли да се срещна с нея, Майлс? Да се намеся ли? Клариса ме харесва… всъщност много ме харесва… и бих могла да й влея малко здрав разум.

— Много мило, мамо, но нищо няма да излезе. Познавам я, няма да отстъпи. Но пък човек никога не знае, нали? Животът може да ти нанесе жесток удар. А може и да те погали и да сбъдне мечтите ти. Такъв е животът. Непредсказуем.

Фелисити се засмя.

— Безспорно моят живот беше непредсказуем.

— Не може да се отрече — съгласи се Майлс. Приведе се напред и втренчено се загледа в майка си. — След като съм тук, искам да те попитам нещо, мамо.

Тя му хвърли бърз поглед и долавяйки промяната на тона му, каза:

— Да, разбира се, какво ще ме попиташ?

— Не мога да престана да се питам какъв ли безпорядък цари сред твоите бижута?

— Моите бижута ли? Те не са в безпорядък! Пазят се най-грижливо, мога да те уверя в това.

Явно Фелисити искрено се изненада от неговия въпрос и на свой ред подозрително се втренчи в него.

— Олекна ми. Понеже няма да се затрудниш да отделиш бижутата, които ми принадлежат като наследник на графската титла и на имуществото на рода Ингам.

— Моля? Какво говориш? — Гласът на Фелисити се извиси с една октава.

— Разбери, мамо, не те обвинявам в нещо, просто ти обяснявам, че когато напусна Кавендън преди години, несъзнателно си взела бижута, които може би си се объркала, че са твои. Но не са били. И не са. Те принадлежат на рода Ингам.

— Всичките ми бижута са от баща ми — кресна тя вбесена.

— Не, не са. Някои от тях са от касата в подземието на Кавендън. Много години си ги носила и затова си решила, че са твои. Но както току-що подчертах, не са твои.

Фелисити преглътна, усещайки, че е загазила. Никога не й беше хрумвало, че някой ще забележи и ще поиска да ги върне. Чарлс беше толкова небрежен към вещите. Но ставаше въпрос за Майлс, а той беше съвсем друг.

Погледна го право в очите с намерението да започне да лъже, но не отрони и дума. Сините му очи бяха ледени и изразът му беше толкова студен, че тя се сви на дивана. Баща му беше мек, слаб, Майлс беше диаметрално различен от Чарлс. Упорит, безжалостен, твърд. Наследил беше тези черти от баща й, доколкото го познаваше. В този момент разбра, че никога няма да спечели спора със сина си.

Преди да каже нещо, Майлс й подаде някакъв лист.

— Това е списък на бижутата, които са собственост на рода Ингам. Надявам се да опресни паметта ти. Зная, че вещите лесно се объркват.

Фелисити взе списъка. Прегледа описанията. Бяха точни. Вдигна поглед, когато Майлс пак заговори:

— Съжалявам, не чух какво каза — промърмори майката.

— Обяснявах, че обсъдих въпроса с нашите адвокати и те подготвиха този документ, с който се изисква да се върнат всичките бижута. Незабавно. И да се предадат на мен. — Всичко това Майлс изрече с равен тон. — Това е обикновено уведомление, мамо, но ако не се съгласиш на молбата в моя полза, случаят ще бъде отнесен в съда, където ще се наложи да се защитаваш.

Подаде й уведомителното писмо.

— За бога, Майлс, аз съм твоя майка! Как си позволяваш да говориш подобни неща. Обвиняваш ме в…

— Млъкни веднага! — намеси се Дафни. — Майлс в нищо не те обвинява, мамо. Моли те да отделиш нашите бижута и да ни ги предадеш. Нищо повече.

Майлс предложи:

— Уилсън сигурно може да ти помогне, мамо. Нали от години се грижи за твоите бижута. Тя навярно разбира по-добре от теб кое е по-разумно.

Дилейси се изправи. Сега беше моментът.

— Ще отида в дневната на прислугата, мамо. Мисля, че предложението на Майлс е практично. Уилсън положително знае къде държиш бижутата, нали?

Фелисити не отговори. Отмести поглед от Дилейси към Дафни и пак към Майлс. И разбра всичко. Посещението с Анабел беше само тактически ход, за да ги пусне в къщата. Бяха се съюзили срещу нея и тримата, и възнамеряваха да отнесат скъпоценните й бижута. Те бяха всичко, което й беше останало в живота, и само те й доставяха някакво удоволствие напоследък. Не получаваше удоволствие от съпруга си Лорънс Пиърс — най-големия развратник на света. Той се забавляваше в Париж с любовницата си. Ревността се надигна у нея като горчива жлъч при мисълта за съпруга й и за другата жена, на която даваше онова, което тя трябваше да вземе от него. А когато се върне в Лондон, ще го даде на Хелън Малоун, актриса и друга негова блудница.

Фелисити изпита ужас да остане повече в тази стая и се изправи рязко точно когато Олив Уилсън влезе с Дилейси.

Като ги изгледа унищожително, Фелисити изрече със сподавен глас:

— Да отидем горе и да ги хванем.

Майлс хвърли бърз поглед на Олив и сви озадачено вежди. Камериерката поклати едва забележимо глава и отстъпи, за да мине Фелисити.

— Хайде, Дафни, ти също Дилейси. Помогнете на мама.

Дъщерите й я подкрепиха.

Майлс задържа Олив Уилсън.

— Какво имаше предвид под „да ги хванем“.

— Не е важно, сър. Госпожа Пиърс бърка думите напоследък. Искаше да каже „ще ги вземем“. Ще вземете бижутата.

— Ела с мен, Уилсън. Само ти можеш да ни помогнеш. Тя ти има доверие. А на мен положително не ми вярва.

* * *

Фелисити седеше на един стол в спалнята си и мълчеше, докато Уилсън и Дилейси вадеха кадифените кутии с бижутата. Всичките бяха в сейф. Той се намираше в заключен шкаф в гардеробната на Фелисити.

Майлс и Дафни отваряха кутиите и проверяваха по списъка. Когато приключиха, Майлс каза на Дилейси: — Слез, моля те, долу. Като отвориш входната врата, ще видиш Ерик и Хартли с ролс-ройса. Те ще донесат куфар, ще приберем кутиите в него и ще ги натоварим в колата. Ерик и Хартли ще ги заключат в сейфа в къщата. После ще ги прехвърлят в Кавендън възможно най-скоро.