Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (40) (Задава се буря)

Трийсет и девета глава

— Ще те рисува Тревър Мъртън! Това е страхотно и голям комплимент за теб — възкликна Сесили, усмихвайки се на Дилейси.

— Ш-ш-шт — огледа се Дилейси. — Това е тайна. Току-що ти обясних, че не бива на никого да казваш. Лорънс Пиърс го уреди като изненада за мама.

— Никога не съм предавала доверието ти — отговори Сесили и докосна с обич ръката на Дилейси.

Двете жени, които отново бяха приятелки, седяха в ресторанта на хотел „Риц“ на „Пикадили“.

Сесили често идваше тук, понеже беше близо до пасажа „Бърлингтън“.

Като се наведе към Сесили, Дилейси изрече със закачлива усмивка:

— На никого не съм казвала, че с Майлс ходехте на таванския етаж в Кавендън да се шляете още когато беше тринайсетгодишна.

Сесили се разсмя.

— Само това беше, шляехме се и се докосвахме. Нищо рисковано.

— Зная, тогава ми каза, и аз ти вярвах, макар че повечето хора не вярваха — отвърна Дилейси.

Сесили въздъхна.

— Слава богу, пак сме заедно, щастлива съм, той също, и ако знаеш как да убия някого, без да ме хванат, моля те, кажи ми.

Дилейси направи гримаса.

— Клариса се е държала зле и отмъстително, за да го накаже. — Поклати глава. — Никой от нас не я харесваше, когато бяхме малки. Не си ли спомняш, че я наричахме мухлясалата Клариса?

— Не бяхме добрички, нали? Доста снобеехме.

— Да. О, ето го и Майлс. Изглежда добре, Сеси. Позагладил е косъм и е облечен много по-елегантно благодарение на теб.

— Поиздокарах го, вярно е, и почти заприлича на себе си. Щастлив е, Дилейси, това е най-важното.

— Направи чудеса с него.

— Добър ден, дами — поздрави ги Майлс. — Каква хубава изненада. Поканен съм да обядвам с двете си любими жени. Благодаря, Сеси.

Целуна Сесили по страната, после сестра си и седна. С огромна усмивка потупа джоба на сакото си.

— Тази сутрин взех писмото от адвокатите и нямам търпение за срещата следобед.

— Дано да нямаш нужда от писмото и тя да върне бижутата, без да роптае. — Сесили направи знак на сервитьора и попита Майлс: — Искаш ли някакво питие? Може би чаша шампанско?

Той поклати глава.

— Днес следобед трябва да бъда нащрек, готов за действие, но благодаря.

Дилейси предложи:

— Ще поръчаме ли? Защото трябва да се прибера, да се преоблека и да отида първа при мама, преди другите да са дошли.

— За какво говорите? — попита Сесили.

— Както се досещаш, измислихме хитър план — отговори Майлс. — Лейси отива първа точно в четири следобед и носи подарък. Около четири и десет се появява Дафни с Анабел и бавачката. Ще пият чай, ще хапват сладкиши, ще бъде приятно, мама ще се запознае с внучката си, цунки — муцунки и така нататък. Около пет без двайсет, когато на Анабел й се доспива и започва да мрънка, бавачката ще си тръгне с детето и ще пристигна аз. И тогава ще започне истинският театър.

— Теб ще те очаква ли или ще я изненадаш?

Сесили погледна красноречиво Майлс.

— Няма да я изненадам. С изненада няма да постигнем нищо. По време на чая Лейси ще спомене, че ще намина, понеже имам нещо да й казвам.

— И какво е то? — попита Сесили, чието любопитство надделя.

— Ще й обясня, че искам развод, че си имам неприятности с Клариса, и ще я подлъжа да си помисли, че търся съчувствие. Фелисити обожава да бъде необходима. Това са нейните оръжия — съчувствие и любезност. Освен това винаги се интересува от семейните новини: доста отдавна дочух лъжливата клюка, че се чувствала много изолирана от децата си.

— Не по наша вина — извика Дилейси, взе менюто и бързо го запрелиства.

— Разбрах, Майлс, планът си го бива — намеси се Сесили. — И разумно сте решили Анабел и бавачката да ги няма, когато поискаш бижутата. О, можете да й кажете още новини… Дидри ще си има бебе. Ще дойде днес следобед да направи поръчки. Сватбена рокля, дрехи за зимата в Ню Йорк, рокли за бременни. Бебето трябва да се роди през пролетта… мисля, че в края на април.

Майлс зяпаше изненадан Сесили.

— Да му се не види, ама че новина. Между другото леля Гуендолин ми се обади. — Погледна сестра си. — За Лавиния. А на теб обади ли се?

— Обади се, казах й, че може да разчита на мен. Мисля, че отново трябва да приобщим Лавиния. Тя е много болна.

— И аз й казах същото. — Майлс погледна менюто и веднага го остави. — Днес има кюфтета от риба, ще си поръчам.

— И за мен — промърмори Лейси.

— О, и за мен. — На Сесили явно й стана смешно и добави: — Като деца винаги ядяхме едно и също, защо не и сега? — Като направиха пак знак на сервитьора, Сесили, Майлс и Лейси си поръчаха ястията. Сесили и Дилейси решиха да изпият и по чаша бяло вино.

Майлс поклати глава, когато сервитьорът го погледна, и вдигна чашата вода.

— Решил съм да бъда трезвен като съдия — промърмори и попита Сесили: — Дидри кога ще се омъжи за Пол? Знае ли се вече?

— Спомена октомври, когато говорихме по телефона, но не уточни дата. Обясних й, че ми трябва време, за да приготвя всичко и да направя пробите. Тази вечер щяла да се обади на баща си в Цюрих и утре ще ми каже датата. Предполагам, че зависи от това кога ще се върнат с Шарлот.

* * *

След обяда Дилейси се върна бързо вкъщи, а Сесили и Майлс отидоха в представителния магазин на Суон в търговския пасаж. Изведнъж Сесили се закова на място и извика:

— О, боже мой! Не мога да повярвам!

Майлс се обърна стреснато към нея:

— Какво има? Какво се обърка?

— Нищо не се е объркало, но този там, който наднича в магазина, не е ли Джеймс Брентууд — актьорът.

— Той е — отговори Майлс и я хвана за ръка. — Хайде, ела да се запознаем с него. Страстен почитател съм му. Никой не играе Шекспир като него. Четох, че е запален по историята. Може би затова интерпретира Шекспир толкова добре.

Докато стигнат до магазина в края на галерията, Джеймс Брентууд влезе. Като отвориха вратата, Сесили се развесели, съзирайки Дороти да говори с актьора. Така шашната беше от ненадейната среща, че трепереше и заекваше.

Щом видя Сесили и Майлс, възкликна:

— Ах, Сесили! Радвам се, че се върна. — Лицето й се успокои. — Това е господин Брентууд.

Джеймс се обърна и се запъти към Сесили и Майлс. На Сесили й секна дъхът, когато застана пред тях. Беше невероятно красив със завладяващо присъствие. Като че ли въздухът в помещението се свърши.

— Джеймс — представи се той и се здрависа с тях.

— Щастлив съм да се запозная с вас — каза Майлс. — Бяхте поразителен в „Хенри V“. Два пъти гледах драмата.

— Благодаря — отвърна Джеймс. — И аз винаги с удоволствие играя в тази пиеса.

Сесили попита:

— Радвам се да ви видя в моя магазин. С какво мога да ви бъда полезна, господин Брентууд?

— Джеймс — повтори той. — Моля, наричайте ме Джеймс. Всъщност поводите да дойда са два. Бих искал да купя подарък и най-вече трябва да се срещна с лейди Дулси. Тя тук ли е?

Сесили се изненада от ненадейното споменаване на Дулси, но не се издаде. В този момент гласът му я завладя, можеше да го слуша безкрайно, толкова хипнотизиращ беше. Но се овладя и каза:

— Някъде тук е.

— В твоя кабинет е — прекъсна ги Дороти. — Ще отида да я доведа.

— Не знаех, че познавате Дулси. Тя ми е сестра — намеси се Майлс.

Беше озадачен, също като Сесили, за Брентууд и бебето на семейството.

— Досетих се, че сте роднини — усмихна се едва-едва актьорът.

Сесили се подпря на бюрото в стил арт деко и попита:

— Какъв подарък търсите?

— Може би чантичка за съпругата на моя мениджър. Скоро е рожденият й ден и зная, че се възхищава на вашите модели.

— Познавам ли я? Посещавала ли е магазина?

— Доколкото ми е известно, не. Казва се Констанс Ламбърт и е много елегантна. Името ви се спомена преди една-две вечери. Останах с впечатление, че харесва дрехите ви.

— Повечето жени си купуват нашите официални златисти чанти, така че и на нея ще й харесат, сигурна съм. Предлагаме също чантички от коприна с верижки…

Сесили млъкна и обърна глава, като чу внезапното чаткане на токчета.

Дулси слизаше тичешком по стълбите с опасна скорост. Така главоломно се носеше, че едва не падна, като прескочи последните стъпала.

Джеймс веднага пристъпи до нея, хвана я за ръка и я задържа.

— Внимавай, скъпа — каза той и се сепна, че от устата му се изплъзна това нежно обръщение.

Сесили и Майлс се спогледаха, Сесили вдигна вежда, Майлс се подсмихна и кимна.

— С Майлс имаме малко работа. Моля да ни извините, Джеймс, ще се качим в моя кабинет. После ще разгледаме чантите.

Като останаха сами, Дулси се приближи до актьора и докосна лакътя му.

— Защо дойде? Нали говорихме за неделя?

— Изведнъж ми се стори много далеч. Исках веднага да те видя. Днес. Да не би идването ми да е неудобно?

Дулси се усмихна и по страните й разцъфнаха трапчинки.

— Няма нищо неудобно, дори напротив.

Джеймс седна, протегна дългите си крака и кръстоса глезените, тайничко зарадван. У нея имаше нещо толкова прелестно и очарователно, чувстваше се покорен.

Дулси седна на другия стол и впери очи в него.

— А до неделя има толкова много време. Три дена и три нощи… цяла вечност.

Изящните му устни потрепнаха, но той някак успя да остане сериозен. Замълча и също я загледа, запленен от смайващото усещане за младост и жизненост, което внушаваше тенът й, от изключителната естествена красота.

Дулси го изучаваше внимателно. Толкова много въпроси напираха у нея, изгаряше от желание да научи всичко за него. Обаче нямаше да го попита абсолютно нищо, долавяйки, че е много сдържан и не обича да се ровят в личния му живот. Не искаше да му се натрапва.

Джеймс изведнъж проговори:

— Нещо случило ли се е? Изразът ти е странен. Какво има?

— Искам да се изправиш. После много плътно ще се притисна към теб и ще разбера дали това е реално.

— Щом искаш, готово.

Веднага се изправи. Дулси също. Направи няколко крачки, застана пред него и сложи глава на гърдите му. Той на секундата я прегърна и я притегли към себе си. Дулси сложи ръце на гърба му. Стояха така, без да помръдват и да говорят. Думите не им бяха необходими и те го знаеха.

В онзи миг, когато я видя за пръв път, беше пожелал да я докосне, да я държи по този начин. Вдъхваше уханието на кожата й, лекия лимонов мирис на косата й. Парфюмът й беше с аромат на тубероза, който през годините, които последваха, винаги го връщаше в този момент. До края на живота му.

Сексуалното привличане беше очевидно, но у Джеймс доминираха много по-дълбоки чувства. И за нея беше сигурен в същото. Засега беше достатъчно да стоят така и да се радват на тази първа близост.

Дулси неочаквано се отдръпна и го погледна.

— Искам да ме целунеш, Джеймс. Ще ме целунеш ли?

Той я целуна. Тя му отвърна и целувката продължи.

Най-накрая Джеймс попита:

— Е, това реално ли е?

— Възхитително реално. Най-реалното нещо, което съм преживявала. — Пак се притисна до него, прегърна го и от нея се отрони дълга въздишка. — Ще ти призная нещо.

— Нима? И какво е то?

— Снощи отидох на театър, седнах отзад в салона и се отдадох докрай на теб.

Той се усмихна, заровил глава в косата й.

— Как бях?

— Великолепен.

— Трябваше да дойдеш зад кулисите след представлението.

— Никога не бих ти се натрапила. Беше сряда. Имаше и дневно, и вечерно представление. Много е за един ден.

Той мълчеше, замислен за нея. Беше изумителна, необикновено прозорлива за млада жена.

— На колко години си? — успя да проговори най-после.

„О, Господи, не! — помисли си той. — Твърде млада е.“

Дулси също попита:

— А ти на колко си?

— На трийсет и три. Прекалено съм стар за теб.

Тя отстъпи и загледана в него, хапеше устни, за да не избухне в смях.

— Не, не си, наистина не си.

— Виждам, че ти е смешно — отбеляза той. — Не разбирам защо моята възраст те разсмива. Не се стеснявай, смей се. Нямам нищо против.

Тя се разсмя и като се успокои, обясни:

— Сестра ми Дидри е на трийсет и три, съвсем скоро ще се венчае за мъж на четирийсет и осем, от когото е забременяла. А Хюго е на четирийсет и пет, петнайсет години по-стар от Дафни. Ожениха се, когато тя беше на седемнайсет. По-млада и от мен в момента.

Джеймс сви вежди:

— Странно, Хюго не изглежда на четирийсет и пет.

— Наистина. Жена му го подмладява.

— Предавам се — разсмя се Джеймс. — Знаеш ли, ти си малка лисичка.

— Не обичам епитети. Дидри все ме наричаше „малко женче“. Но щом ти харесва, можеш да ми измисляш имена като „лисичка“, понеже си специален.

— Не съм ли реален? — подкачи я той със стаен смях в тъмнокафявите очи. Доставяше му удоволствие да я дразни.

Тя кимна едва-едва.

Джеймс седна и продължи:

— Хайде, кажи ми защо момичетата Ингам харесват по-възрастни мъже.

— Имам си теория. Мисля си, понеже ни е отгледал мъж. Нашият баща. Грижеше се за нас много преди жена му да избяга с любовника си. Папа̀ прекарваше цялото си време с нас, дори когато едва смогваше заради управлението на имението. Имаше огромно влияние, особено над нас, момичетата. Учеше ни да различаваме доброто от злото, как да бъдем зрели хора. Казваше, че трябва да бъдем достойни и да не се оплакваме от нищо. Научи ни да бъдем състрадателни, добри и възпитани. Свикнали сме да общуваме с по-възрастни. Струва ми се, че няма да знаем какво да кажем на мъж на нашата възраст. — Загледа го и попита тихо: — Ще ме прегърнеш ли бързо, преди да са дошли с безброй чанти и още куп други аксесоари, за да купиш нещо. Дороти обожава да продава.

— Странна си, Дулси!

Ликувайки, той се изправи и я взе в прегръдките си. Целуна я по устните.

Стояха плътно прегърнати. Тя погали косата му, той докосна нейната ласкаво и тогава започна да съзнава, че празнотата, която често изпитваше, е изчезнала. Причината беше нейната поява в живота му. С нито една жена не беше се чувствал по този начин. „Това девойче е способно да разбие всяко сърце — помисли си. — По-добре да я грабна, да стане моя. Не мога да я оставя да избяга.“

Дидри беше влязла в магазина тихо и се взираше в широкия гръб на мъжа. Не знаеше кой е, но положително знаеше, че нейната малка сестричка е в прегръдките му.

Покашля се.

Двамата се разделиха. Мъжът се обърна и като я видя, й се усмихна.

„Боже мой!“ — зяпна тя. Позна Джеймс Брентууд. Висок, тъмнокос и красив, цял-целеничък от плът и кръв. А Дулси какво правеше в прегръдките му?

Дулси се развика:

— О, Дидри! Здравей! Това е моето гадже Джеймс Брентууд.

— Гадже — повтори Дидри, не на шега смаяна от невероятната сцена, на която попадна.

— Да, гадже — потвърди Джеймс, като схвана, че неговата малка лисичка има нужда от подкрепа.

Като подаде ръка, Дидри каза:

— Здравейте, господин Брентууд. Добре дошли в тази смахната фамилия на име Ингам. — Погледна Дулси и продължи с нежен тон: — Защо не ми каза, че си имаш гадже? И то какво гадже! Нима можеш да го скриеш? Пък и защо ли да го криеш?

Джеймс и Дулси се разсмяха, Дидри също, и актьорът каза:

— Какво ме сполетя, без да се усетя? В лудница ли попаднах? Не познавам други като вас и вашата сестра Дулси.

— О, зная, че сме уникални — отговори Дулси и поглеждайки Дидри, продължи: — В неделен ден ли ще се ожените?

— Всъщност възнамеряваме да се венчаем в някоя събота и след няколко дена ще се качим на „Аквитания“, и ще заминем за Ню Йорк. Защо ме питаш дали ще бъде в неделен ден?

— Защото искам Джеймс да дойде. В съботен ден няма да може, понеже работи. Моля те, оженете се в неделя. Обещавам, че ще залича последния остатък от противните спомени, които се таят у мен.

— Ах, малка изнудвачка! Платих ти три хиляди лири да изчистиш досието ми — напомни й Дидри.

Джеймс гледаше Дидри, озадачен от разговора.

Тя забеляза изражението му.

— Не ни обръщайте внимание. Обръщаме всичко на шега, Джеймс, и се обвиняваме дори за миналогодишния сняг. Не мируваме.

— Така изглежда — отговори той сериозно, но въпреки това се забавляваше.

Дидри отиде при Дулси и я прегърна.

— Ще сменя деня на сватбата, ще бъде в неделя, за да присъства и гаджето ти. Ще си платя за лошото поведение. Разбира се, ако иска да дойде.

— Искам — отговори Джеймс. — Благодаря, Дидри. Много си мила.

„А пък ти си най-разкошното същество от мъжки пол, което съм виждала“ — помисли си Дидри, запътена към стълбището.

— Отивам да ми направят пробите.

— Благодаря ти, Дидри, ти си най-добрата голяма сестра на света.

Дидри й се усмихна, сърцето й беше изпълнено с обич към Дулси, която явно беше извадила голям късмет с Джеймс Брентууд. Ти да видиш. Нейното „малко женче“ и най-големият актьор на Англия.