Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (34) (Задава се буря)

Трийсет и трета глава

Лейди Гуендолин се изпълни с възхищение към Дулси заради намерението й да работи и да помага на Кавендън по този начин. Освен това племенницата й даде тема за размисъл, при това много сериозна.

Седна пред камината и си представи таванския етаж на къщата Литъл Скел в парка на Кавендън, където живееше. Беше пълен с изоставени вещи, до една ценни, които можеха да се продадат. Щеше да ги сортира, когато следващия път отиде в Йоркшир. Нещо й подсказваше, че Дулси ще отвори своята галерия, и то скоро.

Премести се на писалището, извади бележник и си записа няколко важни неща, които трябваше да направи.

Сега лейди Гуендолин разбра, че трябва да промени завещанието си, и с тази цел щеше да посети своя адвокат следващата седмица. Също така трябваше да телефонира на Шарлот в Цюрих и да попита кога ще се върнат с Чарлс. И при Сесили трябваше да отиде в нейния магазин, не само да й благодари за съветите, които беше дала на Дулси, но и за да си купи костюм с кимоно като на Дафни, който много й хареса. Сесили щеше да й каже истината… дали й отива или не. Сеси Суон. Предана докрай. Залагаше живота си на Сесили Суон.

Звънецът на входната врата иззвъня, което й подсказа, че Марк Стентън е пристигнал. Госпожа Фонтейн го доведе тъкмо когато стана да го посрещне.

— Елате да седнем пред огъня — усмихна му се лейди Гуендолин. Харесваше Марк, открай време го харесваше. Напомняше й Хюго, не само по външност, но и по маниери. Двамата братовчеди пораснаха пред очите й.

— Денят е само за камина — отбеляза Марк. — Навън е мрачно и се опасявам, че по-късно ще завали.

Седнаха един срещу друг. Марк веднага мина към същината на въпроса:

— Сигурно сте се досетили, че идвам заради Лавиния.

— Да — отговори лейди Гуендолин. — Не съм я виждала от сватбата през юли. — Как е тя?

— Добре е. Причината да съм тук е да ви поискам съвет. Освен това ще ви помоля да се намесите в една по-особена ситуация.

— Ще ви помогна с всичко, което мога, Марк, държа много на вас. Разбира се, че обичам Лавиния. Кажете какво ви безпокои. Изглеждате ми разтревожен и… като че ли преуморен, бих добавила.

Марк се намести по-удобно. Каза тихо:

— Искам да знаете, че от години съм влюбен в Лавиния. Но тя беше омъжена за Джак и е против принципите ми да ухажвам жена, която си има съпруг, колкото и да съм хлътнал. Не е в стила ми.

— Значи тайно сте я обичали, без тя да забележи. Права ли съм?

Лейди Гуендолин го погледна замислено.

Изненадан от думите й, Марк възкликна:

— Откъде знаете?

— Просто се досетих. В живота често става така. Човек може да обича отдалеч, като се надява и се моли обектът на желанието му един ден да го забележи и да разбере съвсем ясно всичко.

— Моята история е подобна. След това Джак почина. Не съм пожелавал зло на никого и съжалявам, че си отиде. Той беше добър човек, много забавен. Както и да е, колкото и да я обичах, не беше редно да търся вниманието й. Тя беше в траур. Така че се отдадох на работата си.

— Разбирам — прошепна лейди Гуендолин. — Продължете.

— На сватбата през юли реших, че моментът е подходящ. Видях, че стои сама и се възхищава на градината в салона, която направи Хари Суон. Събрах кураж и отидох при нея. Тя като че ли се зарадва да ме види и да разговаря с мен. Прекарахме вечерта заедно. Знаех, че ще я преследвам, без значение точно как. Никой и нищо нямаше вече да ме спре. Точно това направих.

Лейди Гуендолин го загледа внимателно няколко секунди.

— През същата вечер ли разбра тя и отстъпи?

Марк поклати глава.

— Съвсем не, но осъзна колко много я обичам, защото й признах всичко. Копнежът ми, стаяван с години, нежността, която изпитвам, щом я видя. И как нямах търпение да отида в Кавендън, когато Хюго ме покани, защото знаех, че и тя ще бъде там. Казах й, че тази е причината да не се оженя. Обичам я с цялото си сърце.

Лейди Гуендолин му повярва, оцени и страстта му, и искреността.

— Марк, Лавиния обича ли ви?

— Обича ме, но не иска да се омъжи за мен и това ме съсипва. Искам да живея с нея, да се грижа за нея, да й дам сигурност. Но тя не желае да ми каже „да“, не желае да се съгласи.

— Това е изключително странно, ако има чувства към вас. — Лейди Гуендолин сви вежди озадачено. — Погледна изпитателно Марк и попита: — Искахте да ви посъветвам. Навярно предполагате, че мога да я убедя да се омъжи за вас. Това имате предвид. Защо?

— Защото ви уважава и ще ви послуша.

Лейди Гуендолин поклати глава.

— Не мога да разбера защо се инати. Защо отказва да стане ваша жена?

Марк пое дълбоко дъх.

— Тя не иска никой от семейството да знае. Болна е, лейди Гуен, много болна. Каза, че не желае да бъде бреме за мен.

— Знаех си! — извика лейди Гуендолин и сърцето й се сви. — Знаех си, Марк, досетих се на сватбата на Чарлс. Не изглеждаше добре. Така изтощена ми се стори, че я попитах има ли й нещо, но тя ми отговори, че просто е изморена. Инстинктивно почувствах, че е болна. О, защо не обърнах по-сериозно внимание?

В очите на лейди Гуендолин заблестяха сълзи.

— Това едва ли щеше да помогне. Тя е ужасно упорита и изключително независима.

— Сериозно ли е? — попита лейди Гуендолин и докато говореше, гласът й се разтрепери.

Марк кимна.

— Има тумор в белия дроб. Малък. Ракът е диагностициран в ранен стадий. Открих най-добрите специалисти, най-добрите лекари в света и най-ефикасното лечение. Надявам се, че състоянието й ще се подобри. Моля се за нея. И какво мислите, че още мога да направя?

— Не зная. Искате ли да я посетя? В болница ли е? Или вкъщи?

— В момента не е в болница, но беше. Сега си е вкъщи. И изглежда много по-добре. — Наведе се към лейди Гуендолин и я загледа втренчено. — Дори на Лавиния да й остават една-две години, искам да бъда с нея… — Гласът му изведнъж прекъсна и той не довърши. Застина с изправен гръб, примигна и се овладя. — Много я обичам, разбирате ли?

— А нея късметът наистина я е споходил, щом я обичате, Марк. Ще направя невъзможното да ви заведа до олтара. — Усмивката й беше малко крива, но тя се съвзе и овладя чувствата си. — Какво друго искате от мен? Казахте, че ще ме помолите за две неща.

— Ще ви помоля да говорите със семейството. Сърцето й беше разбито, след като я изхвърлихте от интимния си кръг. Опита се да се извини на всеки един, да коригира поведението си, но не сполучи. Моля ви, лейди Гуендолин, вие сте глава на това семейство. Кажете им, трябва да й разрешат да бъде пак една от вас. Няма да остане още дълго на тази земя. Ужасно е да продължавате да я държите на разстояние както досега.

— Наистина е ужасно, особено при тези обстоятелства. Ще говоря с тях, обещавам. Ако е необходимо, ще телефонирам на Чарлс в Цюрих. Утре ще се срещна с Дафни и понеже Чарлс отсъства, тя е царицата на кошера, тъй да се каже.

— Много ви благодаря, лейди Гуендолин. Нямам думи да изразя колко ми олекна, след като споделих с вас.

— Има още нещо, Марк — въздъхна тихо лейди Гуендолин. — Налага се да им разкрия, че е болна. В противен случай може да не пожелаят да й простят и да я приемат.

Настъпи дълго мълчание.

— Тъй да бъде — съгласи се той накрая.

— Говорете с Лавиния, кажете й, че много искам да я видя, да бъдем приятелки. Ще я заведа на обяд или ще я поканя у дома, както тя предпочете. Марк, кажете й, че наистина ми е скъпа и ще се моля за нея.

— Благодаря — отговори той с чувството, че от гърба му се е смъкнал огромен товар, щом главата на рода Ингам се оказа на негова страна.

Лейди Гуендолин реши да попита:

— Чудя се дали сега мога да ви задам един въпрос?

— Разбира се, за каквото и да е. Как мога да помогна?

— Чух много странна история… за аристократи с финансови проблеми, които отварят техните провинциални имения за публика, която ги разглежда с гид. Попадали ли сте на такъв слух?

— Да, известно ми е. Нещо като клюка е. Не познавам добре Джон Бейли. Председател е на управителния съвет на Националния фонд, който беше основан да подпомага запазването на парковете и градините. Но сега във фонда се обсъждат възможностите за съхранението на провинциалните имения. По мое мнение инициативата е добра.

— Предполагам, че тези посещения ще носят пари — погледна го лейди Гуендолин въпросително.

— Такава е идеята. Ако желаете, ще поразпитам.

— Няма да е зле, Марк. Но нека да си остане между нас. Не споменавайте пред никого, дори пред Лавиния.

— Имате думата ми.

* * *

След като Марк си замина с доста по-бодър вид, отколкото когато дойде, лейди Гуендолин отново седна на своето григорианско писалище. Доста време остана взряна в бележника, без да вземе писалката, след това се загледа през прозореца, потънала в мисли.

Започна да вали, но тя едва ли забеляза. Мислеше за Лавиния. Познаваше отлично Лавиния и знаеше, че няма да пожелае да бъде бреме за Марк. Така беше устроена, всъщност като всяка една Ингам.

Този мъж искрено я обичаше, при това с цялото си сърце. Неговата любов, нежност и преданост щяха да й помогнат в това ужасно изпитание. „Може би ще я накарам да го разбере“ — помисли си лейди Гуендолин и нечуто въздъхна, изпълнена с обич и състрадание към племенницата си.

Разбираше колко мъчително е навярно за Лавиния, че семейството я отблъсна. Цял живот е била в центъра на живота им. От друга страна, мнението й за Шарлот, което гласно изрази, беше неприемливо. Всички се разстроиха и обидиха от нейните ужасни забележки.

Изведнъж й мина през ума, че може би болестта на Лавиния и болката, която я мъчи, са причина за озлоблението й. Каквито и странности да имаше Лавиния, никога не е била груба и зла. Точно обратното.

И сега лейди Гуендолин се чудеше как да умилостиви семейството. Само като им каже истината. Трябваше да знаят, че е болна от рак.

Планът й започна бавно да се оформя. Ще говори с всеки един поотделно, но насаме. Ще се среща с тях един по един. Щяха да омекнат, за това се молеше и се надяваше. Трябваше да бъде убедителна.

Знаеше, че Лавиния има нужда от обич и нежни грижи в този етап от живота си… със сигурност последен.

Очите на лейди Гуендолин изведнъж се напълниха със сълзи и тя се разплака неутешимо за племенницата си. Твърде млада, за да я повали така болестта, твърде млада, за да умре.

Не можа да се овладее, отиде в спалнята си и се хвърли на леглото. Продължи да ридае.

Най-после се успокои и отиде в банята. Изми лицето си, оправи прическата си и си сложи червило. Винаги си слагаше червило напук на възрастта си. Напук на живота.

Върна се в гостната и седна да напише някои писма и да отговори на други. Проведе и няколко телефонни разговора.

„Животът трябва да продължи“ — напомни си тя. По-късно същия ден щеше да пие чай с Дидри, след това инспектор Пинкертън щеше да дойде с нова информация относно проблема на Дидри. Това я задължаваше да бъде във форма, готова за действие, за да се справи и с двамата.