Барбара Тейлър Брадфорд
Жените от Кавендън (23) (Задава се буря)

Двайсет и втора глава

Джеймс Брентууд слезе от таксито, затръшна вратата, пъхна в ръката на шофьора твърде много пари и забърза към хотел „Браун“.

Закъсняваше за среща, което го раздразни. Минаваше за човек, който никога не закъснява и държеше на репутацията си. Не желаеше и да го спират случайни минувачи с техните натрапчиви поздравления. През изминалата седмица вече получи много благопожелания. Този израз на добри чувства от страна на публиката не му беше неприятен, всъщност с голяма готовност слушаше добри отзиви, но казано съвсем просто, този следобед бързаше.

Джеймс забави крачка, докато минаваше през фоайето на хотела и тръгна по-спокойно. Персоналът пърхаше около него и го обсипваше с усмивки и с пожелания за добре дошъл. Той кимаше, усмихваше се и промърморваше благодарности, както винаги грациозен и излъчващ естествен чар. Беше благословен с харизма и хубост.

Джеймс Брентууд, наричан от семейството си и от близките си приятели Джейми, беше един от най-известните английски актьори, жива легенда на трийсет и три, възторжено одобряван както от критиците, така и от публиката.

Преди седмица беше съобщено, че ще получи най-престижната наградата на Обществото на критиците, чието мнение беше изключително важно за света на класическия театър. Оттогава поздравленията не стихваха, а журналистическите изявления нямаха край.

Когато пристигна в салона, където се сервираше следобедният чай, Джеймс видя, че няма много посетители и това му се понрави. Застана на входа за няколко секунди и потърси с поглед своя агент и мениджър.

Феликс Ламбърт, който седеше на една закътана маса и четеше нещо, разбра веднага, че Джеймс се е появил. Салонът изведнъж утихна. Във въздуха се усети възбуда.

Феликс вдигна поглед от четивото си и се загледа в актьора, който идваше към него. Забеляза как мъжете му хвърляха любопитни погледи, а жените го гледаха с благоговение. Подсмихна се вътрешно. „Не е зле за хайманата на докер от Ийст Енд“ — помисли си той и пред очите му веднага изплува картината, която представляваше момчето Джими Уд. Тогава Джими беше петнайсетгодишен, преливащ от огромен талант и надарен с харизма, очевидни дори на тази крехка възраст.

Феликс и жена му Констанс бяха открили Джими в театралната школа за деца на мадам Аделия Фостър. Постоянно търсеха нови таланти и затова винаги посещаваха годишните летни концерти на Аделия. „Каква воля, дързост и самоувереност показа момчето тогава“ — помисли си Феликс. Джими беше излязъл на празната сцена, облечен само с клин от трико, къс, прилепнал жакет и само част от броня — метален нагръдник. Рецитира една от великите Шекспирови речи, речта на Хенри IV, трудна задача за всеки актьор. Джими беше хипнотизирал и запленил публиката, която не преставаше да ръкопляска.

Същата вечер Феликс и Констанс казаха на Джими, че според тях трябва да учи в Кралската академия за театрално изкуство, обясниха му още, че със сигурност ще могат да му помогнат да бъде одобрен. На Джими идеята явно му хареса, но веднага добави, че трябва да говорят с трите му сестри — Руби, Долорес и Фей, които контролирали кариерата му… всъщност и живота му.

След няколко дена се срещнаха. Не се наложи да убеждават трите сестри, защото те разбраха, че Кралската академия е огромна крачка към звездните висоти на техния любим Джими, зеницата на техните очи. Това, че той ще бъде звезда, беше предрешено в семейство Уд. Феликс веднага го почувства. Джими беше техният герой, спасител, онзи, който щеше да донесе щастие и късмет на техния малък клан.

— Изглеждаш особено — подхвърли Джеймс, когато стигна до масата.

Феликс стана и се засмя, докато се прегръщаха.

— Наблюдавах те как плавно се носиш през салона съвсем като голяма звезда, какъвто си, и си спомнях малкия Джими Уд от доковете през онази вечер, когато го срещнах за пръв път преди толкова години.

— Аз също си мисля често за онази вечер и какъв късметлия бях, че с Констанс бяхте там. Вие променихте живота ми, знаеш, нали?

— И бездруго щеше да се случи. Ти беше зареден с талант, имаше всичко необходимо, за да завладееш сцената. Между другото поръчах чай и закуски за двама ни. Не съм обядвал, а ти винаги хапваш по това време, преди да отидеш на работа.

— Благодаря, умирам от глад. — Джеймс се облегна назад и каза: — Каква е тази работа с мюзикъла, за бога? Не повярвах на ушите си, когато ми се обади тази сутрин.

— Хрумна ми онзи ден, когато обядвах с Мортимър Джексън. Току-що се е върнал от Ню Йорк, където се е срещал с Джеръм Кърн. Кърн му казал, че води преговори да откупи някаква нова новела от Една Фърбър, която се казва „Плаващият театър“, и Кърн мисли, че от нея ще стане сензационен мюзикъл. Той ще композира музиката. Говорил е с Оскар Хамърстейн да напише либрето. Предвиждат премиерата да бъде на Бродуей след около година, през 1927-а. След това ще я предложат в Уест Енд. Тук аз се намесих и предложих теб за главната роля, когато се стигне дотам.

— Боже мой, това е много далечен план! Междувременно какво ще правя? Ще ме хванат дяволите.

— Зная, имаш само още няколко месеца в „Хамлет“ в „Олд Вик“. Изминалата година беше много благоприятна за теб, Джейми, но, честно казано, учудвам се, че досега не се отегчи от Хамлет.

— Понякога ми е досадно, но като изляза на сцената, се случва нещо… То е извън мен. Просто ставам Хамлет отново и влизам в ролята.

Появи се сервитьорът с чайници, чинии, сандвичи, кифлички, ягодов конфитюр, сметана и всички останали глезотии за следобедния чай. Замълчаха, докато сервитьорът не им наля чай и не си тръгна.

Джеймс продължи разговора:

— Предай на Мортимър Джаксън, че може да проявя интерес, след като представлението тръгне на Бродуей. Тогава ще отида в Ню Йорк да го гледам и ще дам отговор.

Феликс се изсмя:

— Много ловко, момче, много ловко.

Джеймс само се усмихна и пак се огледа, когато влязоха неколцина нови посетители. Тогава забеляза двете жени в другия край на салона. Веднага позна камериерката на Фелисити Пиърс. Нямаше представа коя е другата, но му се стори позната. Обърна се пак към Феликс и свивайки вежди, си взе още един сандвич с краставичка.

Феликс го закачи:

— Хубавата блондинка ли ти хвана окото?

— Не, въпреки че наистина е много хубава. Познавам другата жена. Всъщност не я познавам лично, но тя работи при Фелисити Пиърс. Срещал съм я, когато съм бил канен на вечеря у Фелисити. Казва се Уилсън, камериерка на Фелисити е.

Феликс хвърли поглед на Олив Уилсън и кимна. Позагледа внимателно Джеймс, преди да каже:

— Надявам се, че не се виждаш често с Лорънс Пиърс. Той има изключително гадна репутация, Джейми. Дори предлага на приятелите си своя вдовишки физкултурен салон за тайни срещи, след което пита дали не може да се присъедини към двойката. Или поне да гледа, докато правят любов.

Джеймс зяпна Феликс.

— Какво, за бога, е този вдовишки физкултурен салон?

— Не си ли чувал досега този израз?

— Не, не съм.

— Представлява таен етаж или няколко стаи, наети от мъж, където води жени. Вдовици, омъжени жени, неомъжени, стари моми, много млади жени, понякога момиченца. Говори се, че уж правел гимнастика с тях, но всъщност ги обладавал. Известен е още с оргиите си. По-добре да не те забелязват често в компанията му, момчето ми.

— Съгласен съм. Дочух няколко странни истории за него и се отдръпнах. Той никога не е бил по вкуса ми и никога не съм го харесвал.

— Не разбирам защо Фелисити още е с него. Доколкото зная, богата жена е, със собствени доходи. Не зависи от никого.

— Мисля, че е богата по линия на баща си. Според Пиърс той й е оставил цяло състояние. Също така ми беше внушено, че щом докторът вкара жена в леглото си, тя остава негова за цял живот. И още нещо за неговата техника между чаршафите и екстаза.

Феликс поклати глава.

— Напомни ми, че ако някога имам нужда от хирургическа операция, да избягвам д-р Лорънс Пиърс. Струва ми се, че нощем прекалява и на сутринта ръцете му треперят… такива ръце не са подходящи за хирург.

* * *

— Много се радвам, че ми се обадихте в сряда, лейди Дафни. Благодаря за поканата. Надявах се да ме потърсите, дори ми мина през ума да ви се обадя — каза Олив Уилсън.

— Сигурно е по телепатия — усмихна й се топло Дафни. — Често си мислех за теб.

Олив тревожно сви вежди и бързо прибави:

— Обещах да дойда в Кавендън до края на септември, но не ми се вярва, че ще мога, милейди.

— Майка ми не е приела оставката ти, така ли?

Олив поклати глава.

— О, не, прие я преди месеци. Но ви казах по телефона, че тя не е добре, лейди Дафни, и искам да я видя на крака, преди да напусна Чарлс стрийт.

— Не знаех, че е толкова болна. Какво й е?

Изведнъж Дафни се разтревожи, като си спомни слуховете за Лорънс Пиърс.

— Хвана жестока настинка в Монте Карло, която се превърна в бронхит — обясни Олив. — Но нейният лекар потвърди, че е по-добре, след като прекара няколко дена на легло. Извинете ме, милейди, но не мога да дойда в момента. — Олив Уилсън се поколеба, след това попита: — Нали за това ми се обадихте?

— Всъщност не е за това. Ще те попитам нещо много важно. — Дафни се наведе към нея и прошепна: — Предполагам, че ти се грижиш за бижутата на майка ми и се чудя дали не са ти попадали тиара с рубини и диаманти, гривна с рубини и диаманти, диамантени обици „Картие“, както и диамантена брошка във формата на панделка?

— Да, разбира се, виждала съм ги, лейди Дафни. Напоследък тя не носи тиарата, само брошката и обиците. — Олив се взря в нея и забеляза тревогата в сините й очи. — Какво има, милейди? Усещам, че има нещо неприятно… много неприятно.

— Наистина има. Тези бижута не са собственост на майка ми. Принадлежат на дома Ингам и се дават на настоящата графиня само да ги носи. — Дафни направи гримаса. — Майка ми не е имала право да ги вземе, когато напусна Кавендън.

— На нея известен ли й е този факт? — попита Олив, след това възкликна: — Колко съм недосетлива, разбира се, че знае. Всяка жена с титла знае семейните правила.

— Точно така и аз трябва да ги взема от нея, колкото е възможно по-скоро. Майка ми няма да пожелае да се лиши от тях или от което и да е друго бижу. Така че нямам избор.

— Може би, макар че лейди Фелисити винаги е била разумна. Едва напоследък стана сприхава и раздразнителна. Но то е защото постоянно не е добре…

— Той малтретира ли я? — прекъсна я Дафни и погледна смръщено Уилсън. — Имам предвид господин Пиърс.

— Не и физически, ако за това намеквате, лейди Дафни. Но той може да бъде зъл, да си играе с нея, подмята, че има други жени… — Олив позамълча, после прошепна: — То е нещо като психическо изтезание, така си мисля.

— Това е ужасно. Не разбирам защо не го е изритала! — изведнъж се разгневи Дафни.

— О, той си има начин да я държи здраво, сигурна съм. Освен това тя го обича до смърт.

Дафни мълчеше, изглеждаше замислена, след това каза:

— Когато тя се почувства по-добре, искам да дойда на чай. Ще я помоля най-учтиво да върне бижутата, ще й обясня, че са наследство, което трябва да върне като почтена жена.

— Ами ако не пожелае? Ако откаже? — зачуди се на глас Олив.

— Имам две възможности. Мога да отнеса въпроса до адвоката на баща ми, който ще започне съдебна процедура…

— На нея няма да й хареса — прекъсна я Олив. — Ще отрече, че бижутата са у нея.

— Или ще ги открадна.

— Лейди Дафни! Едва ли ще се осмелите!

Гласът на Олив прозвуча ужасено.

— Да, ще се осмеля. А ти ще ми помогнеш.

Олив Уилсън пребледня.

— Не мога да ви помогна — извика.

— Виждам, че не ти се ще. Но ще ми покажеш само сейфа или там, където ги пази. А ключа ще ми дадеш ли?

— Тя никога не ми го дава, милейди, дори не знам къде го крие, наистина не знам.

Олив като че ли се поуспокои, но беше все така бледа.

Дафни кимна и на устните й трепна усмивка. Наведе се пак към другата жена и каза тихо:

— Ерик Суон познава всякакви типове. Някои добри, други не чак толкова. Ще го помоля да ми намери крадец, когото ще заведа на Чарлс стрийт да разбие ключалката на сейфа. Възнамерявам да върна нашата собственост.

Олив онемя. Вторачи се в Дафни абсолютно потресена.

Дафни се разсмя от сърце, после възкликна:

— Но не мисля, че ще се стигне дотам, Уилсън, затова не се притеснявай толкова. О, боже мой, Джеймс Брентууд, актьорът, е седнал ей там и те гледа, Олив. Виж ти, усмихва ти се. Познаваш ли го?

— Съвсем не, милейди. Приятел е на майка ви и на господин Пиърс. Виждал ме е в дома им. О, небеса, дано не им каже, че ни е видял заедно… това ще се стори много странно на лейди Фелисити.

— Не бива вече да я наричаш с титлата, Уилсън. Сега тя е госпожа Пиърс. Все ти го повтарям.

— Знам, милейди. Но човек трудно забравя старите навици.

— Мисля, че е най-разумно да поговоря с господин Брентууд. Ще го помоля да запази нашата тайна — съобщи Дафни и веднага се изправи.

— Не, не, милостива госпожо, не можете да отивате там и да говорите с него просто ей така. Не подхожда на дама като вас — разтревожи се Уилсън.

Дафни й се усмихна лъчезарно.

— Разбира се, че мога, Олив. Мога да правя, каквото си пожелая. В края на краищата съм омъжена жена и това ми дава много свобода.

* * *

Феликс Ламбърт тъкмо беше намазал със сметана кифличката си, когато с крайчеца на окото си мярна просветване на розово-оранжева коприна и прелестна руса жена, която идваше право към тях.

Тихичко възкликна:

— Онази невероятно разкошна жена идва право към теб, Джеймс, момчето ми. По-добре стани, пък и аз ще стана.

За миг Джеймс се обърка, погледна Феликс, видя, че се изправя, и разбра, че не се шегува. Тъкмо стана и красивата блондинка спря пред тях.

— Моля да ме извините, че се натрапвам — започна Дафни, — но трябва да поговоря с вас, господин Брентууд. — Подаде ръка. — Аз съм Дафни Ингам Стентън и мисля, че познавате майка ми госпожа Пиърс.

Джеймс взе ръката й.

— Радвам се да се запозная с вас, лейди Дафни. Да, познавам майка ви. Мога ли да ви запозная с Феликс Ламбърт?

— Приятно ми е — каза Дафни и пое протегнатата ръка на Феликс.

— За мен е чест, лейди Дафни.

— Моля, седнете — предложи Джеймс и й поднесе стол. След като се настаниха, попита: — Как мога да ви помогна?

— Олив Уилсън, камериерката на майка ми, видя, че я познахте. Притесни се, защото отношенията ни с майка ми са хладни. Уилсън се опасява, че майка ми ще се разгневи, ако разбере, че се срещаме от време на време. Уилсън ме осведомява за здравето на майка ми. И така, мога ли да ви помоля да бъдете дискретен, господин Брентууд?

— Разбира се, лейди Дафни — отговори Джеймс. — Едва ли ще се видя скоро с господин и госпожа Пиърс. Твърде зает съм с работата си. Но когато и да се случи, няма да спомена, че съм видял госпожица Уилсън с вас.

— Всъщност не се съмнявах — усмихна му се Дафни. — Но за да успокоя Уилсън, трябваше да дойда при вас. Само така можех да я убедя, че няма да пострада.

Джеймс си помисли, че през целия си живот не е виждал по-прелестна жена. „Цъфтяща роза, щастлива жена в разцвета си.“

Лейди Дафни продължи:

— Поздравления за наградата на критиците, господин Брентууд. Какво съвпадение, със съпруга ми ще ви гледаме другата седмица в „Хамлет“. С нетърпение очакваме представлението.

— Моля ви, елате в гримьорната след представлението — покани я сърдечно Джеймс. — За кой ден следващата седмица имате билети?

— За вторник. Благодаря за поканата.

Дафни стана, двамата мъже също. Отново си подадоха ръце и Дафни се върна на своята маса в другия край на салона.

И Феликс, и Джеймс съзерцаваха как плавно се носеше, после седнаха и се втренчиха един в друг.

Джеймс каза:

— Каква красавица, каква очарователна жена.

— И омъжена — не пропусна да отбележи приятелят му.

— С всички чаровници е така — поклати глава Джеймс. — Там е проблемът.

* * *

— Няма да ни издаде — успокои Дафни Олив Уилсън, като се върна на масата. — Не мисля, че щеше да каже, но все пак постъпих правилно, като го помолих да бъде дискретен.

— Благодаря, лейди Дафни — зарадва се Уилсън. — Извинявам се, че ви поставих в неудобно положение… имам предвид разговора с господин Брентууд.

— Не се тревожи, Олив. Обясни ми, моля те, къде се намира сейфът в къщата на Чарлс стрийт.

Прислужницата описа къде е, след което погледна Дафни, на която беше предана, и каза:

— Милейди, надявам се, че не говорехте сериозно, когато казахте, че може да наемете крадец да ви помогне.

Дафни й се усмихна и я успокои:

— Естествено, че не бих наела разбойник, Уилсън! Само те дразнех, както когато бях малка.

Олив си отдъхна и се облегна.

Дафни си помисли: „Щом се прибера вкъщи, непременно ще говоря с Ерик Суон. Сигурна съм, че познава човек, който ще разбие ключалката.“