Тибор Бартош
Никога не те е имало, циганска земя! (9)

IX

Чувал съм тая приказка от ковачите, от ония — които идваха от селата. Тогава аз бях още мъничък и вече съм я позабравил. Чак сега си я припомних, защото исках да ви я разкажа, и гледай какво нещо — просълзих се. Но старците са си такива, дай им да плачат!

Нима не ви се е искало никога да започнете пак отначало живота си? Колко пъти като Марко Кралевити съм искал и аз да не се е случвала тая или оная моя лоша постъпка. Вижте Марко Кралевити! Той бил постигнал всичко в живота си. И въпреки това в края на краищата решил да се откаже от миналото си и да започне отначало живота си. Когато лошото идва не по наша вина, то не е чак толкова страшно и по-леко можем да се примирим с него. А Марко, значи, си е бил виновен сам и затова е поискал да се забравят всичките му постъпки. Е, добре, а какво излиза от края на приказката? Умна е тая приказка! И двадесет старци заедно не биха могли да измъдруват такъв край! Човешкият ум не може да измисли такова нещо.

Какво има в края на приказката? Дева Мария казва на Марко: „Всевишният възкреси моя син, но разпятието така си и остана! Защото — кой знае — стига ли само това? Ето, възкръснаха и бащата, и майката на Марко, а каква полза от това!“

Много е умна тая приказка! Убил ги Марко — лошо. Възкръснали — пак лошо.

Когато погребват някого и жената или майката плачат и скубят косите си: „Защо ти, Господи, боже мой, ми го отне, върни ми го!“ — аз си мълча, не искам никого да утешавам. Защото може да станеш причина и за семеен скандал. Мен и така не ме обичат много, а ако започна да се бъркам в чужди работи — може би ще стане и по-лошо. Понякога си мисля така: „Какво би станало, ако покойникът изведнъж скочи от гроба?“ Нима аз не съм обичал майка си, която ме е кърмила до 10 години? Обичал съм я, и още как — даже съм искал да ме закопаят в гроба заедно с нея. А искам ли да възкръсне из мъртвите? Пази боже! Даже да можеше да ме чуе, тя би ми простила тия думи, единствена тя щеше да ми ги прости.

Да ви разказвам ли още? А за какво ви са толкова много приказки? Погледнете, докато седяхте тука и ме слушахте, аз начуках няколко жила гвоздеи. Е добре, а вие защо ще седите с ръце в джобовете? По-добре хванете духалото и поработете с него! Слушайте ме и духайте, когато ви кажа. Така, както видяхте от мен преди малко. Утре искам да изпратя по зет си чифт хамути на тенекеджията.

Ха — ето го, нека сложа първо желязото. Хайде, духайте. Господ ще ви се отплати за добрината.

ЯНОШ НАДАР

Имало едно време един цар. Той си имал дъщеря, хубава да й се ненагледаш! Царят построил за нея дворец, в който имало сто стаи. И направил това само за да я скрие от очите на хората и да опази честта й. Царят не показвал никому своята дъщеря, не я показвал даже на принцовете, които посещавали неговия дворец. Той разсъждавал така: ако момичето остане невинно до сто години, тогава няма да й излезе лоша приказка.

Но веднъж се случило нещастие! Царят трябвало да замине за някъде по-далеч. Но това било само половината от бедата. А цялата беда била, че в бързината той забравил в ключалката ключа от стаята на своята дъщеря, който винаги носел в джоба си.

Седяла си принцесата, позаглеждала се в прозореца и изведнъж й се приискало да се поразходи. Блъснала тя вратата, а вратата била отворена. Девойката излезнала от двореца и тръгнала към далечната гора.

Тя се разхождала дълго из гората и ожадняла, защото не била привикнала да ходи пеш. Но откъде да вземе вода? Домът й бил далече, а много й се искало да пие!

Видяла тя колиба и тръгнала право към нея, отворила вратата и гледа: до масата седи стара вещица Рожда. Рожда — така се казвала.

Принцесата разказала защо е дошла. Рожда свалила от полицата чаша и я поставила пред нея.

— Вземи, момиченце, напий се!

Принцесата си пийнала, поблагодарила на старицата и си тръгнала. Да се напие — не се напила. Вещицата била размесила във водата слюнките на различни животни и на принцесата й станало лошо.

Това е дребна работа! По-страшно е другото, което ще й се случи сега. Принцесата си пристигнала в къщи, седнала да обядва с баща си и царят забелязал, че коремът на момичето расте и расте пред очите му. Нищо не й помогнало: нито молитви, нито заклинания. Коремът продължавал да си расте.

— Чакай, дъще, какво се е случило?

Но всичко било от ясно по-ясно. Царят поръчал една галера, напълнил я с храна, сложили и дъщерята на царя в галерата и я пуснали в морето. Скоро момичето родило син и виж каква работа! Още не успял да се роди — и проговорил. А кожата му била сбиротък от кожите на всички зверове. Въобще не му трябвали дрехи. В кожите той се чувствувал хубаво и на топло. Чакай, че щях да забравя да ви кажа: той ядял по толкова много, че можел да изяде храната, която изяждат всичките зверове.

Неочаквано майката умряла от родилна треска. Какво да правят? Галерата се намирала в средата на морето, а храната била почти на привършване. Гребците били гладни, защото малчуганът изпоизяждал всичко, имал такъв добър апетит!

Така не можело да се очаква нищо хубаво. Какво да правят? Малчуганът подкарал галерата към брега. Там се прикотвил. Той заповядал на хората си да го почакат и тръгнал сам на път. Вървял, вървял и чул, че отнякъде звъни камбана. Упътил се той по звъна и скоро се добрал до един град. А там седмичният пазар бил в разгара си. Малчуганът бързо завързал ъглите на кърпите, върху които търговките излагали стоката си, и отнесъл бохчите една след друга. Докато селянките се опомнили — него дим да го няма. Върнал се той на галерата, натоварен с най-различни продукти. Храната била много, но стигнала само за един ден, защото той изял всичко сам.

На другия ден пак отишъл на пазара и пак донесъл най-различни ястия.

Но сега търговките се усетили: „Защо зяпаме, докато ни ограбват! Докога ще продължи тая работа? Така ще се разорим всички до една. Трябва да се направи нещо.“ Мислили, мислили и решили да отидат при царя.

За да накаже крадеца, царят изпратил на следващия ден цялата си войска след грабителя. Конниците го настигнали до самата галера и открили по него стрелба. Но в жилите на момчето ненапразно течала кръв от най-различни животни. Храбър бил той. Ловил куршумите и замерял с тях царската войска. Войската се обърнала в бягство.

Заради храбростта му гребците нарекли юношата Янош Надар.

Момченцето, тъй де — Янош Надар, — разбрало, че тоя разбойнически живот не може да продължава повече. Той дал команда на моряците си да си ходят и им казал, че му е дошло време да види свят.

И Янош Надар тръгнал по белия свят. Дълго бродил той, обходил много страни, веднъж попаднал в огромна гора и видял мъничка къщичка. Решил да влезе вътре.

Кой, мислите, седял край масата в тая къщичка? Не кой да е, а сама Рожда, вещицата Рожда, господ да я порази!

Вещицата го заговорила:

— Я виж какви хубави пера и кожи имаш, момченце! Само че за теб няма да се ожени нито едно момиче на света. Но аз зная как може да се свали всичко това. Ще ми послугуваш три години и три дни и аз ще ти помогна.

Речено-сторено.

Момчето не успяло да се огледа — и времето на службата му изтекло. То служило вярно на вещицата, а когато времето изминало, тя лукаво го попитала:

— Казвай сега, слуга, какво искаш за тригодишната си честна служба?

През това време Янош Надар се бил научил от вещицата на такива чудеса и вълшебства, че съвсем забравил за своята зверска кожа. Разбира се, и вещицата направила всичко, за да забрави той за какво е останал.

Както и да е, Янош Надар получил своето. Какво мислите, че поискал от вещицата? Имало купчина тор на двора, а в нея бил зарит кон — така надълбоко, че само главата му стърчала над тора. Янош Надар казал, че иска само тоя кон и нищо повече.

— Добре, извади си го! — казала му вещицата.

Янош Надар бързо нахлузил юзда на коня и я дръпнал с все сила. Така я дръпнал, че тя едва не откъснала главата на коня, затова пък го издърпала навън. Конят едва-едва се държал на краката си.

— А сега — казала вещицата на Янош — в лявото ухо на коня има кърпа, извади я, вземи я в лявата си ръка и с обратната страна на кърпата избърши коня три пъти. — Така и направил Янош. И конят започнал да пълнее пред очите му, да се закръгля като бъчва и накрая се превърнал в буен жребец.

— Сега влез в кокошарника и там ще намериш в една кошница чувалче с овес, храни коня от това чувалче! — Янош Надар поблагодарил на вещицата за добрината, скочил на коня и изчезнал в облак прах.

А тоя кон не бил обикновен, а вълшебен. Докато летели над черните облаци, конят изведнъж заговорил с човешки глас:

— Стопанино Янош, дай ми да ям. От седем години не съм слагал трошичка в устата си!

Да кажем, че се е изплашил, Янош Надар не се е бил изплашил, но наистина се учудил много. Кон, а говори! Той надянал чувалчето с овеса на шията му и — хайде, похапни си. Ял конят, ял, а овесът не се свършвал. Виж какъв подарък му била направила вещицата!

И изведнъж конят заговорил пак:

— Стопанино, Янош, дай ми да пия! Седем години не съм слагал в устата си капчица вода.

— С какво да те напоя? — попитал го Янош Надар.

— Нека да се спуснем на земята — казал му конят — и там ще ме напоиш. Ще отскубнеш няколко дървета, ще стъкмиш огън, ще го разпалиш и аз ще утоля жаждата си с пламъци.

Речено-сторено. Само да не забравя да ви кажа, че докато стигнали до земята, им се случило още нещо. Когато се заспускали, конят на Янош изведнъж изчезнал. А когато Янош се приближил до земята — отново се намерил на него.

— Кажи, как се почувствува, стопанино Янош?

— Как ли? Сякаш някой ми бръкна в ушите.

— А знаеш ли защо направих това?

— Ако ми кажеш — ще узная.

— Направих го, защото ти щеше да ми счупиш шията, когато ме изкарваше от купчината с тор. Но не се сърди, аз ще ти служа вярно и предано до края на живота си.

— Какво говориш — не ти се сърдя! Но, знаеш ли, докато летях надолу, сетих се, че вещицата ме излъга и не свали зверската кожа от гърба ми, тя самата казваше, че такъв няма да ме погледне никоя мома. Кажи ми, умно конче, какво да правя сега?

— Това са дребни работи, стопанино Янош. Веднага ще ти кажа. Аз бях още зарит в тора, когато вещицата смеси плюнките на всички зверове в чаша и я даде на майка ти да я изпие. Слушай ме внимателно! На върха на Стъклената планина живее хубавица — Брилянтената фея Лулуди. Наричат я така, защото тя е единственият дивен цвят, който краси голата Стъклена планина. Измежду всички момичета само Брилянтената фея Лулуди няма да се изплаши от твоята зверска кожа. И само нейната целувка може да развали магията. Само че до нея се стига трудно. Синовете на колко херцози се борят за ръката й. Не един от тях си е чупил главата по склоновете на плъзгавата и гола Стъклена планина. Защото те не тръгват, разбира се, с празни ръце. Помъкват със себе си цели чували със злато. А Брилянтената фея Лулуди гледа от прозорчето си. Стига да каже една думичка и златото литва към прозореца й. Обожателите й го хвърлят. Всеки иска да напълни дома й със злато. Но още никой не е успял да направи тая работа, защото не е лесна. Даже тия, които са успели да дотътрят толкова злато през склоновете на хлъзгавата планина!

— Добре, а ние откъде ще намерим толкова злато? — попитал Янош Надар.

— Лесна работа, стопанино! Ако ме поиш всяка вечер с пламъци, към теб ще потекат реки от злато. Не питай как — това си е моя работа.

Речено-сторено. Откъде е взел конят златото — не знам, но Янош бил затрупан с него. Литнал той с коня си към Стъклената планина, за да търси Брилянтената фея Лулуди. И взел със себе си три пъти повече злато, отколкото вземали синовете на херцозите, които се катерили по Стъклената планина, за да молят ръката на Лулуди.

Свечерявало се, когато пристигнали под прозореца на Брилянтената фея Лулуди. Стигнали те дотам не как да е, а по въздуха. Спуснали се, значи, точно под прозореца на феята. Хубавицата си седяла до прозореца и да не се помръдна от мястото си, ако не е била поне седемдесет и седем пъти по-хубава от оная, която конят бил описал. Тя била такава хубава чайори, че като я гледали, звездите се хващали по-здраво за кадифеното небе, та да не изпопадат от възхищение.

С една дума, Янош тъкмо искал да заговори Брилянтената фея Лулуди, когато тя махнала с ръка.

— Не искам да бъда нечия — казала тя, — а ако някога реша да се оженя ще отида само при оня, който може да пее хубаво като Пеещия витяз, който седи под планината.

И наистина в подножието на Стъклената планина пеел, та се късал Пеещия витяз. Лулуди затова била седнала до прозореца, че да може да послуша песента му.

— Няма какво да правим повече тук — казал Янош Надар на своя вълшебен кон и те полетели към подножието на планината.

— Какво търсите насам? — попитал ги Пеещия витяз.

— При теб дойдох — казал Янош. — Научи ме да пея.

— Още когато беше в утробата на майка си, аз си знаех, че един ден ще ме потърсиш за това. И без теб си имам много работа, но щом искаш — ще те науча. Ще бъдат три дни — като три години. Но когато се научиш, трябва и ти да направиш нещо за мен.

— Всичко ще бъде така, както ти желаеш — отговорил Янош Надар на Пеещия витяз.

Минали трите дни. На третия ден вечерта те дошли до подножието на планината. И Янош Надар запял. Той пеел вече по-добре даже от самия Пеещ витяз.

Той се харесал на Брилянтената фея Лулуди, харесал й се и още как — даже повече, отколкото Пеещия витяз.

Янош трябвало да изпее една тъжна песен с извивки, една жива, весела и една истинска огнена песен, за да можел Пеещия витяз да му каже: „Браво, стига си пял, вече можеш!“ Тъжната песен била:

Хей, врабченце, чик-чири,

кацвай тука призори,

че свещичката мъждука,

чака ясно слънце тука.

 

А врабчето, чик-чири,

чикчирика призори:

— Майка ти умря, юначе,

и остана ти сираче.

А после изпял веселата:

Сиромашке, защо крееш?

Със мъжа си как живееш?

Ах, защо живея още —

бъхти ме и ден и нощем!

А третата песен! За такива песни по моето време старите роми казваха: „Аси нане“, което значи: „Няма равна на себе си“.

Счу-                Май-

пи-                ко,

ха                пре-

ми                вър-

ка-                жи

па-                я,

ци-                га-

на-                дже-

та.                то

Кръв                да

през                не

дуп-                ми

ка-                се

та                дов

те-                ле-

че.                че!

И Пеещия витяз казал: „Браво, хубаво беше, стига си пял, вече си се научил.“ А докато Янош Надар пял, и Брилянтената фея Лулуди се влюбила в него.

Да, как щях да забравя най-важното? Дошло време и Пеещия витяз да си поиска награда. И какво поискал той? Янош Надар да му доведе от върха на голата Стъклена планина Брилянтената фея Лулуди и казал, че ако не му я доведе, тялото й ще се скъси с една глава.

Янош Надар му отвърнал:

— Дай ми три дни да си помисля!

През тия три дни Янош Надар и Брилянтената фея Лулуди си разменяли писма по гълъбовата поща и какво се получило от тях? Янош Надар разбрал, че ако иска да я види, трябва хем да отиде, хем въобще да не ходи, хем да е той, хем да не е, защото иначе нямало да могат да се съберат.

И така, Янош Надар казал на Пеещия витяз да приготви по-скоро подарък за Брилянтената фея Лулуди. Да приготви цимбал, но не какъв да е цимбал, а — вълшебен, такъв, че сам да кара ръцете да свирят на него. Той заповядал да се направи чекмедже в цимбала — толкова голямо, че в него да може да се побере Лулуди. Пеещия витяз трябвало да сложи тоя цимбал на гърба на коня, а конят после да се върне с девойката.

— Добре — съгласил се Пеещия витяз и започнал да майстори вълшебния цимбал.

Накрая цимбалът бил готов и Пеещия витяз го завързал за гърба на коня. Завързал го, но не видял, че в цимбала се бил скрил самият Янош Надар. Така конят долетял с Янош Надар до голата Стъклена планина. Така, както искала Лулуди — хем да отиде, хем въобще да не ходи, хем да е той, хем да не е.

Брилянтената фея Лулуди се зарадвала на вълшебния цимбал така, че едва се държала на краката си. Взела тя чукчетата и ръцете й сами затанцували по струните. Тя свирела отлично! А майката на Лулуди била вещица. Тъкмо по това време, възседнала своя петел, тя кръжила над комина. Вещицата видяла, че се отваря цимбалът и че от него излиза Янош Надар и веднага казала на дъщеря си:

— Чакай, момиче, почакай. Защо не си скъпиш главата? Нали ще трябва да плащаш с нея за тоя цимбал!

Лулуди прошепнала на Янош да се скрие в сандъка, но вече било късно. Вещицата била извикала брата на Лулуди и той вървял, като разтърсвал с крачката си Стъклената планина, така че тя даже се пропукала тук-таме.

— Ох, сърце мое, обич моя, какво ще правиш сега? Моят брат Трастуно Мануш погуби даже ония юноши, които напълниха стаята ми със злато.

— Ти не се бой от нищо, цвете мое Лулуди!

С тия думи Янош Надар се впуснал в бой. Той отвързал своя чудесен кон, възседнал го и полетял срещу Трастуно Мануш. Трастуно Мануш го посрещнал, като стегнал юздите на своя кон. Пуснал той юздите, мислел, че конят ще изрита Янош заедно с неговия жребец. Мислел, ама не било! Конете взели, че се целунали. Оказало се, че са коне-братя. Тогава Трастуно Мануш хванал Янош Надар и така го надънил, че нашият потънал до колене в Стъклената планина. Сега дошъл редът на Янош. Той праснал Трастуно Мануш така, че оня затънал в планината до пояс. Борили се те, борили, докато най-сетне Трастуно Мануш потънал съвсем в Стъклената планина.

А майка му — вещицата, — като видяла това — пукнала се от мъка.

— Сърце мое, обич моя, аз съм твоя, ти си мой! — казала Брилянтената фея Лулуди, като видяла всичко това, прегърнала Янош Надар и го целунала. А в този миг паднала и зверската кожа от гърба на Янош.

— Добре, добре, момиченце, а сега ме остави на мира — казал Янош на феята. — Ти искаш да се оженя за теб, така ли? Кажи колко мъки и страдания си ми причинила досега, като момиче, а какво ще стане, ако те взема за жена? Защо ми е тегло за цял живот? По-добре да си имам един добър другар, какъвто е Пеещия витяз, отколкото теб за жена.

И той отвел момичето при Пеещия витяз.

Така Янош Надар не можал да опознае жената и затова и до днес все още не е опознал страха.