Тибор Бартош
Никога не те е имало, циганска земя! (8)

VIII

Как да ви кажа, музикантите, общо взето, не са лоши момчета. Ръцете им са като на госпожица, пазят ги като зеницата на окото си. Когато бяхме момченца, носехме на музикантите съчки за разпалване и вода им носехме, да не би да се случи нещо с белите им ръчички. Мнозина после обиколиха целия свят с цигулките си. Но повечето си останаха в къщи. Едни се ожениха по-рано, а на ръцете на други останаха безпомощни старци. Тия музиканти и сега ги търсят, те свирят по Нова година и по Великден. Всеки знае, че от тях никога няма да излезе истински музикант. Има по света такива нещастници като Гелер — и те са много. А заслужават по-добър хал.

И циганинът обича да се повесели, да си попийне — така си прахосва парите, ако ги има! Да се вози на файтон, да хвърля прах в очите на хората, да разиграва господарски роли — това пак е работа за циганите. Понякога се случва бащата на семейството, знаменитият циганин, който свири първа цигулка (по-важен от него няма да намериш никъде), да пропилее всичко, което е изкарал. Тогава дребната му челяд се събира, прави оркестър и започва да свири по кръчмите. И на тяхна сметка майката вече храни и своя знаменит мъж. Малчуганинът сутрин е сънен, отива на училище и дреме. Учи година-две, а после захвърля училището, защото го тегли все към кръчмата. Още не му е изсъхнало млякото по устните, а той се жени. Натъркаля една купчина деца и току-виж — и той станал такъв, какъвто е бил баща му.

Това става с музикантите. Затова не се чудете, че дъщерите на ковачите си избират мъж измежду ковашките синове.

Аз съм мислил и съм премислял много неща през дългия си живот. Защо циганинът, като попадне в кръчмата, веднага започва да се големее също като ония пияни гаджо, които си прахосват парите. Много просто — защото, който леко изкарва парите си, леко ги и пръска. Приближаваш се до развеселения гаджо, спираш точно пред очите му, питаш го коя е любимата му песен… скъпи господине, повярвайте на цигулката ми, тя знае всички песни — и ето, вече подкарваш лъка по струните, после обръщаш чашка след чашка за ваше, моля ви се, здраве, а стотарката лежи в джоба ти. Разбира се, не винаги минава гладко. Но циганинът изтърпява всичко, нали затова е циганин! Ще се оплаче на цимбалиста, ще наругае гаджо зад гърба му, а сам ще прави всичко, за да му прилича. Ще пудри мургавото си лице и ако синът му излезе черен — ще смята това за най-голямото нещастие, което е сполетяло него и жена му. Ой, кало сал, кало сал мро чаво! Боже, колко си ми черничък, синко!

Добре, че все още можем да кажем и по една-две думи на родния си език. Защото има господинковци, които са го забравили, съвсем. Лове да нане, те башавен да те роден — това са запомнили и то им е нужно, за да скрият от гаджо тайните си в кръчмата. А къде са песните? Къде са дивните цигански песни? Помнят ги и сега по-старите цигани, но младите не ги свирят — на тях им дай пустите гаджовски песни: „Ела, когато те повикам, умра ли — бягай ти от мен“ и други такива глупости. По такива песни си пропиляват изкуството, в тях вливат своята гореща ромска кръв, която им е дадена за по-големи неща.

С една дума, сегашните цигани правят всичко, за да приличат на гаджо. Глупаци, не разбират ли, че вари го, печи го — циганинът ще си остане циганин? Защото истинският ром се познава и отдалече. Потрябвало му е да прилича на гаджо. Циганинът никога няма да научи това, което знае гаджо, кога ще стане той доктор или нещо такова? Най-много да завърши няколко академии, а през това време да забрави родния си език, да се откаже от своето и да не научи нищо друго. Старият Марци — бедният, ако някога му се случи да отиде да посвири за чашка винце на някоя сватба, когато му поръчват песните, казва: „Какво да направя? Още не съм научил новите песни, а старите вече съм ги забравил.“ Така си е то. Тия музиканти още не са гаджо, но не са вече и роми, а дявол знай каква сбирщина.

Добре, че слизат нови хора от планината, от Уйвар, Пербет, Фаркашд и отвсякъде. На двора, където се заселят, се говори само по ромски. При тях идват и местните цигани, стоят там, слушат приказки и песни, влече ги родната реч, която са слушали още през детството си. В Чехия, в Чобанка и във Валко — повечето от циганите са чували унгарска реч само по училищата. Те говорят по цигански даже на бакалина. Той е гаджо, но разбира и по цигански. По тия краища има приказки — с кош да ги ринеш! През дългите зимни вечери, когато сред стаята тлее мангалът, а на сламата в кръг седят цигани и си греят ръцете над въглищата, приказките се леят, леят, докато сънят събори децата. Непрекъснато се чува: имало едно време… имало едно време… и се разказва ту за Марко Кралевити, който въпреки всичко е бил ром, ту — за този, ту — за оня… и за какво ли не още? Но я почакайте, като сте дошли да слушате приказки, нека ви разкажа кой е бил

МАРКО КРАЛЕВИТИ

Как беше — почакайте да си събера мислите. Високо в Пилишските планини, където са и сърбите, на времето живяла бедна вдовица. Считали я вдовица, защото си изкарвала хляба, като перяла бельото в по-богатите къщи и бродирала. Тая вдовица имала син, който се наричал Марко Кралевити, сръбско му било името, както и на другите момчета в селото.

Малчуганът пораснал, майка му го дала за ратай при писаря. А той го изпратил в полето, да пасе свине.

Дотук — добре, така и щял да си живее Марко Кралевити — бедно и спокойно при своята майка — вдовицата. Но не било! Синът на писаря също излизал на полето, за да стреля с лък. Той имал също две-три стрели и през цялото време ги прицелвал в малкия Марко. Марко трябвало да ги връща на сина на писаря, а когато отскачал, за да не го улучат, здравичкият и зъл господарски син го биел по лицето. Марко не можел да си върне, а и не смеел, защото майка му често получавала работа в дома на писаря. С една дума, смиреният Марко изтърпявал всичко. Но синът на писаря разбрал, че момчето се бои от него и започнал да му съдира кожата от бой и да го бъхти, докато му стигнат силите. От ден на ден животът на малкия Марко ставал все по-лош.

Но какво се случило веднъж! Коройовав^[1], ако се сетите! Веднъж синът на писаря се бил успал или му се било случило нещо друго — не знам точно какво, но Марко останал сам със свинете в полето. Бродил си той така и изведнъж — о, баро Дел — какво видели очите му! Страшно ми е даже да говоря за това, на̀, схвана ми се езикът! Самата дева Мария седяла там в жегата сред полето. Малкият Марко я съжалил, може ли да се изтърпи такава непоносима жега? Изтичал той, нарязал зелени клонки и стъкмил колибка над главата на дева Мария, за да я спаси от слънцето.

Когато всичко било готово и вече си тръгвал, за да види стадото си, дева Мария го извикала:

— Марко, върни се!

Момчето се върнало, а дева Мария го попитала какво иска в награда за добрата си постъпка. Попитала го благо:

— Синко мой, Марко Кралевити, от какво имаш най-голяма нужда?

— Скъпа, девствена майко — казало свинарчето. — Искам да стана юнак, по-голям юнак от мен да няма.

Тогава дева Мария дала на момченцето кърпа, за да си трие с нея челото — колкото пъти го изтрие, толкова пъти ще се удвоява силата му. Дала му и малък нож.

— Твоя воля — прави, каквото искаш, със силата си. Но запомни, че има нещо, за което не е достатъчно силен даже моят небесен баща. За това нещо никой не може да ти даде сила.

Марко не разбрал думите на дева Мария, макар че те били умни приказки. Как да ги разбере момчето. И аз съм слушал тая приказка като малък и нищо не съм могъл да разбера от нея. После пораснах, познах жените, ожених се. Две жени погребах от треска след раждане, но третата ми народи 17 дечурлига. И погребения съм правил, и кръщенета, и сватби съм вдигал и вижте ме сега — един мой правнук ми пише от Швеция, а друг живее тук, в моя двор. Такъв род не се преброява. От малък не съм си спомнял за тая приказка и чак сега — какво да правиш, всички старци са такива, — като заговорих за ония далечни времена, спомних си и за нея. Както й да е, слушайте по-нататък!

Казах вече, че Марко не разбрал нищо от думите на дева Мария, но скрил ножа и кърпата в джеба си, поблагодарил от все сърце и изтичал при стадото си. А там го чакал синът на писаря.

— Хей, говедо черно, къде скиташ?

(Защо да си кривим душата, Марко наистина бил черен, кожата му била красива, мургава, каквато е нашата, но тогава той още не знаел защо е такава.)

Нищо повече не казал синът на писаря, е, може да е споменал още с някоя и друга дума и Марковата майка. Но Марко извадил кърпата от джеба си и започнал да си трие челото.

— Я го виж ти! Тая черна муцуна си има вече кърпа. Дай тука кърпата, че сега ще ти извия врата!

Но момчето нямало намерение да даде кърпата на сина на писаря. То спокойно си триело челото с нея.

— Не чуваш ли какво ти казвам? Ще дадеш ли кърпата? Какво искаш, да ти падна на колене и да ти се моля ли? Ах, ваше превъзходителство, аз имам една молба към вас: благоволете да ми услужите с тая хубава кърпичка. На̀ ти, смръдльо!

С тия думи синът на писаря ударил бедния Марко. „Бедния“ ли казах? Не! Марко вече не бил беден! И ако синът на писаря знаеше това, той не би го закачил за нищо на света. Върнал си Марко удара, после го ударил още един път, но така, че синът на писаря не станал повече. Лежал той проснат на земята, а видът му бил пак такъв, сякаш казвал: „Стига за днес. Утре ще те дооправя!“ Да, но „утре“ за него щял да бъде денят на Страшния съд.

А Марко си тръгнал за в къщи при майка си, тръгнал си уверено, като човек, който е свършил добре работата си.

— Какво става, синко, защо се връщаш толкова рано? Да не ти се е случило нещо? Да не си се разболял? Чакай, веднага ще ти постеля леглото, черна моя звездичке!

— Нищо ми няма, майчице, нищо. Само дето пребих сина на писаря.

Като чула това, циганката заплакала и заредила:

— Бре, какво си направил, синко! Бре, какво ще стане сега с нас?

А Марко я утешил:

— Не плачи, майчице, от нищо се не бой! И аз не се боя, виждаш ли? Такава сила ми идва, че мога да натъркалям цялото село. Виж тая кърпичка. Като си изтрия челото, силата ми ще се удвои.

Като чула тия думи, майката помислила малко и казала:

— Е, добре тогава, синко. Това, което казваш, е хубаво. Щом си станал такъв як, вече няма да се боя за теб. Изпълни само едно мое желание, а после прави със силата си, каквото щеш! Голяма е мъката ми, не съм ти казвала досега, но сега ще ти разкажа. Шляе се насам един мръсник, Харамбус го наричат, и позори вдовишката ми чест. Ако можеш, направи нещо, синко!

Пламнала кръвта на Марко, нали и така си била горещичка, и той се отправил да търси Харамбус, без да каже нито една дума. Как смее той — с неговата, с Марковата майка… Чакай, Харамбус, сега Марко ще ти покаже къде зимуват раците! Такива са всички юнаци, а ако са и роми на всичко отгоре, защото Марко бил ром… Но — нека да не бързаме като муле пред майка си!

Вървял Марко по широкия път и оглеждал навсякъде — няма ли да срещне тоя, който му трябва. Вървял, колкото вървял, и изведнъж гледа, че срещу му се задава великан, яхнал кон. Великанът видял Марко Кралевити и му креснал:

— Хей, мърльо, махай се от пътя ми!

А Марко отговорил:

— Ти, както виждам, си самият Харамбус. Хайде, слизай от седлото, че съм решил да ти счупя врата. Тъкмо теб съм тръгнал да търся. Слизай да си премерим силите.

— Ти ли, сополанко, ще си мериш силата с мен? Че аз само ще те духна и ще отхвърчиш оттука! Махай се от пътя, хлапако, докато е време!

— Дълъг ти е езикът, Харамбус, но като слезеш от коня, ще ти строша гръбнака — казал Марко Кралевити, извадил кърпичката си и започнал да си трие челото.

Харамбус скочил от коня и поискал да избута момчето от пътя си.

— Ела, хлапако, ела на зелената морава — там ще те удавя в собствената ти кръв.

— Къде ще ходя чак там — отвърнал му Марко Кралевити. — По-добре е тук на пътя да те пречукам.

И те се хванали през кръста. Борили се половин ден, но никой не отстъпвал. Момчето се уморило, вече едва-едва дишало и даже се замолило на дева Мария: „Ох, скъпа майко, дева Марийо, спаси ме, няма да мога да надвия на великана!“

А дева Мария погледнала от небето и казала на Марко:

— Няма да го надвиеш, синко, докато има в пояса му змия. Я извади ножа-чури, който ти дадох. Нека има поне един човек на земята, който да направи това, което е замислил. Гледай само после да не стане по-лошо.

Дева Мария имала право. Но нима момчето можело да мисли за после? То извадило ножа и се хвърлило върху великана.

Раз-два, прерязало змията в пояса му и тогава великанът се строполил. А змията засъскала в ухото на Марко Кралевити:

— Какво направи, глупако, какво направи? Уби собствения си баща. Той добре ти каза, че си хлапак. Живя той с майка ти, вярно е, но ти от него се роди. А сега, като изостави майка ти, за да си отмъсти, тя те насъска срещу него. Глупак си ти, момче, глупак! Я си виж само черните коси и смуглата кожа и сам ще си отговориш: негов син ли си, или не си. Циганинът трябва да обича баща си повече от всичко. По-добре да беше убил майка си, когато тя те насъскваше срещу родния ти баща. Но каквото си направил, направил си го — не можеш да го върнеш назад. Затова сега издълбай ковчег от як дъб, сложи в него баща си и мен сложи до него. Поседи една нощ над нас по стария цигански обичай, а призори ни погреби тук, край пътя.

Речено-сторено. Марко изсякъл от дъба красив ковчег и положил в него своя чоро дадоро. Проседял цялата нощ до ковчега, а на сутринта погребал баща си край пътя.

Като свършил всичко това, той тръгнал за в къщи: „Почакай, зла майко, баща ми лежи в гроба, но аз ще си оправя сметките и с теб!“

И той отворил пътната врата тихо както винаги.

— Какво ти е, синко? Защо е толкова бледо лицето ти?

— Нищо ми няма на мен. А ти ми кажи сега кой е баща ми?

— Бедняк беше той, синко. Хусар беше през войната. Куршум проби сърцето му и аз си останах вдовица на ръце с теб.

— Хусар беше, а?

— Да, хусар.

— И го убиха на война?

— Там го убиха.

— Жалко, че куршумът е убил него, а не добрата му женичка! Ти имаш ли сърце? Изпрати син да погуби баща си? И това го направи родната ми майчица. Роди син, за да пролее после с неговите ръце бащината му кръв? И да те изгори човек, ще ти е малко! На̀ ти тогава заслуженото! — казал той и така храснал майка си по главата, че тя веднага предала богу дух. Марко не я оплакал, не седял цяла нощ до ковчега й, а я оставил на кучетата да я разкъсат. И тръгнал да се скита сам по широкия свят.

Ех, обърка се ти, Марко Кралевити! Не е всичко в юнашката сила! Силен беше ти, но бедата си е беда и идва, когато трябва да дойде.

Покойната му майка имала роден брат, могъщ великан. Той бил прочут надлъж и шир и го наричали Херцогът с червената брада. Чул Херцогът с червената брада, че някой е убил сестра му и наредил да затръбят роговете. Събрал войската си и заповядал да му доведат убиеца на сестра му жив или мъртъв. Конната войска се отправила на път и скоро намерила Марко — той си вървял по пътя. Марко проснал няколко войника като зайци, но да се справи с всичките, разбира се, не могъл. Привързали го за едно седло, завързали му ръцете и така го завели при Херцога с червената брада. Херцогът с червената брада обаче имал толкова ум, колкото сила била у Марко — ненапразно имал дълга червена брада. Въртял, разпитвал той Марко — какво било, как било, а после се обърнал към него с тия думи:

— Ясно, момчето ми, ти си погубил и баща си, и майка си, но въпреки това ти ми се падаш племенник и аз няма да си мърся ръцете с твоята кръв. Няма да ти сека главата и на кол няма да я нанизвам. Не искам и да те мъча, само ще те зазидам в подземието. Умри си там от собствената си смърт, така, както се осмели да вдигнеш ръка на собствения си баща и на собствената си майка.

След това войниците уловили Марко и го повели към тъмницата. А в тая тъмница нямало нито прозорец, нито даже процеп. И птичка не можела да прехвръкне оттам, камо ли Марко, ако не било милосърдието на дева Мария. И тоя път тя се погрижила за Марко и направила така, че той да се хареса на придворния шут на Херцога с червената брада. Шутът пробил стената на тъмницата и през дупката започнал да подава храна на Марко. В затвора Марко мислил, премислял, имал за това време, колкото щеш.

„Какво ще ми струва — мислел си той — да разширя тая дупка, която шутът проби в стената, и да изляза на свобода? Бих могъл да съборя и стената, ако се понапрегна, но защо ми е това? За да счупя гръкляна на Херцога с червената брада ли? А какво от това? Навън ще бъда свободен. Добре, а после? Не, ще си понеса наказанието за това, което съм сторил. Не искам да ме сочат с пръст и да казват: «Ето, това е Марко Кралевити, който уби майка си. Бягайте да бягаме скоро от него, защото току-виж, изпратил и нас на оня свят!» По-добре да си се мъча тук! Да става каквото ще — хората няма да ме забравят!“

И не го забравили! Минали точно 15 години. И ето, Херцогът с червената брада усетил, че вече няма да го бъде и казал на войниците си:

— Съборете зида на затвора! Марко Кралевити сигурно е умрял вече отдавна. Той е имал възможност да се покае в предсмъртния си час. Извадете го, за да намери покой в земята.

Разбили стената и Марко Кралевити излязъл от затвора. Излязъл, но вече не бил онова младо момче, какъвто го зазидали някога. Просто да не го познаеш! Не го познал даже Херцогът с червената брада. Косите и брадата на Марко били вече побелели. Бил само на седемдесет години, а изглеждал като на осемдесет! Херцогът с червената брада го погледал, погледал и му казал:

— Ех, Марко, Марко Кралевити, остана ти жив, въпреки всичко… Изглежда, че самата дева Мария те е пазила. Иди си, племеннико, и нека вятърът заличи праха от твоите следи!

Светът е широк, но къде да се денеш? Къде да отиде старецът, кому ли е нужен той? Ще го вземат ли за слуга на тия години? Или да се скита сам по белия свят?

Помислил той, помислил и се запътил право към къщи. Показвала му пътя камбанарията на родното му село, която се белеела отдалече.

Какво ли го чакало в къщи? Същото, което чака и мен в неделя след обед, когато си сложа новите дрехи и излезна пред къщата. Преди хората минаваха покрай мен и ме поздравяваха — всички ме знаеха: „Как живееш, дядо Напо? Младеем ли, младеем?“ или „Как си, дърто? Душата ти е в предните зъби, а не искаш да се разделиш с тоя грешен свят, а?“ С една дума, всеки ще ти каже по нещо. А сега ме отминават чужди хора. Никой не ме поздравява и никой не ме кани в кръчмата, която е отсреща. Постоя малко и пак се прибирам в къщи, слагам в шкафа празничните си черни дрехи, свалям обувките и внимателно ги слагам отдолу, за да не ме хока жената на моя внук, и си лягам да спя рано-раничко… Кажете, може ли да се прави нещо друго? И защо дядо Господ все още не иска да си ме прибере?

Разказвам ви това, за да разберете, че не е бил лек и Крали Марковият хал. Хората гледали побелялата му брада и си мислели: „Какво търси още тоя старец тука?“

А Марко Кралевити вървял през покрайнините на селото към дома на майка си и все разпитвал хората:

— Не можете ли да ме познаете? Аз съм Марко, малкият Марко, ратайчето, не си ли спомняте? Аз съм Марко Кралевити!

Тогава го познали. Тълпата го обкръжила, събрало се цялото село — не го пуснали да престъпи майчиния си дом.

— Я го виж ти него! Как не го е досрамяло да дойде с тия бели коси селото да размирява. Ние с него плашим децата си: „Влизайте по-скоро под черджето, че сега ще дойде да ви вземе Марко Кралевити и да ви отреже главите!“ Какво повече искаш от нас? Не ти ли стигат тия, които си убил на времето?

„Сега ще им натъркалям главите — казвал си на ум Марко Кралевити, — но каква полза от това? Нали няма да ми олекне. По-хубаво да се махна оттук. Тук няма повече какво да търся.“

И той напуснал селото. Отскубнал си пръчка, нашарил я и тръгнал накъдето му гледат очите. Вървял и си пеел една тъжна песен. Сам си я бил измислил, не е тя кой знай каква песен — проста е, тъжна, влашко-циганска:

Хей, Девла, Дейвла, виж каква е мъка —

лош света, а в него — тъжен фукарлъка.

Песента е тъжна, тъжен е и края,

имаше начало, но какво — не зная.

Захвърлил тоягата. Замлъкнала и песента. Тя не му била нужна.

Накрая вдигнал очи към небето и се замолил:

— Скъпа дева Марийо, чуй молитвата ми! Станах никому ненужен старец, трябва да имам вече седемдесет години, а може и да са осемдесет. На младини разпилях силата си за глупости и си погубих живота. Можех сега да си седя до огъня заедно с всички, да си разпалвам лулата с огънче, с внучета да си играя, тихо да си прекарвам дните и да разказвам приказки за отдавна минали времена. Вземи си обратно силата ми, моля те, но с нея и греховете ми. Искам мирно да изживея последните си години.

А дева Мария му казала:

— Твърде много искаш, Марко Кралевити, сам дядо Господ не може да ти помогне в това. Аз ти дадох силата, мога и да си я взема. Големи беди си навлече ти с нея. Колкото мога, ще ти помогна. Само да не стане още по-лошо, Марко Кралевити. На времето ти казвах: случва се, че и сам бог не може да ти помогне понякога. А сега, хайде — връщай се в родното си село.

Зарадвал се бедният Марко Кралевити и забързал към къщи.

Когато влезнал в селото си, хората почтително му се поклонили, а той ги погледнал учудено — защо, какво се е случило? Но те просто му отдавали почитта, която дължим на старците.

Отворил той портата на родния си дом и видял майка си. Тя си седяла в кухнята както по-рано, погледнала Марко, но не могла да го познае.

— Ти ли си, синко Марко? Ти ли си, чедо мое хубаво? Да не повярваш на очите си! Нима съм остаряла толкова много? Приближи се, склони главата на коленете ми, както правеше това преди, палаво мое синче. По-бързо ела тук, момченце мое!

— Но аз съм вече старец, мамо! Виж тая посивяла брада. Отдавна съм бил малък… Но защо да си пилеем думите! Къде е баща ми?

— Баща ти ли, сине? Не съм ли ти казвала? Той отдавна умря, убиха го на войната?

— Значи, хусар е бил — червен мундир е носел. Червен, като тая роза, с която си се накичила на тия години. Харамбус ли чакаш тая вечер? Още ли не ти е дошъл умът?

Без да продума, майката се строполила от стола, а в това време влязъл Харамбус.

— Хей ти, дъртако мръсен, скитнико проклет, какво направи ти с моята рани^[2]? Да не си й сипал отрова? Казвай, че ще ти подпаля брадата!

— Ах, ти си останал същият, дърт нерез! Родната ми майка била твоя рани, а ти си ми бащица, а? Кажи как успя да се измъкнеш от дъбовия си ковчег?

Ако Марко Кралевити не беше избягал от дома си, тая приказка пак щеше да свърши лошо. Но той пак напуснал бащиния си дом и пред него пак се опънал безкрайният път.

Разправят, че дядо ми го бил срещал някъде надолу по течението на Дунава.