Тибор Бартош
Никога не те е имало, циганска земя! (7)

VII

Пустите му влашки цигани. Никой не може като тях да разказва приказки! Къде ли не са били те, какво ли не са видели! А после — тъй беше, иначе стана и — приказката готова! Погледнете младата херцогиня! Баща ми така можеше да я разкраси, да я опише тънка, стройна, а всъщност какво е била тя? Сигурно такава мръсна мутра, каквито са и останалите влашки цигани. Само дето херцогът си загубил ума по нея, а после нито я видял, нито я чул.

Не искам да кажа нищо лошо за власите, защото и те са създадени от дядо Господ! А че ние, циганите, не се погаждаме помежду си, това си е наша беда. Не можем, ако не се подяждаме един друг. Вече е трудно да се оправиш: кой — прав, кой — крив. Ето ковачите! Защо обвиняват музикантите? За това, че имат по един-единствен костюм, а блестят в него, сякаш е намазан с брилянтин. Вижте малкия Лефьо — той си няма и ризичка на гърба и си напъхва бяла кърпа под сакото, за да не го забележи гаджо, че е без риза и да го изрита от кръчмата. Ако, не дай боже, дъщерята на ковача се омъжи за музиканта, от нея ще се откаже целият й род, а в рода на мъжа й ще я сочат с пръст: „Вижте какво девойче, дупето му е черно от въглищен прах.“

Мислил съм за тия неща, много съм мислил, но както и да го въртите, в дъното на всичко стои гаджо. Той пише по вестниците, че в Америка презирали негрите, а неотдавна моето внуче се върна от училище и ревна, че майката на един негов връстник се била оплакала на учителката как е могла да сложи нейното синче на един чин с циганче. С една дума, гаджо презира циганите. Разбира се, между нас има и такива, които заслужават това. Да вземем например влашките цигани. Каква е ползата от тях? Скитат се, само дето разнасят тифуса, грабят и убиват по пътищата. Добре, но какво е сторил гаджо, за да ги направи по-добри? Праща ги в затвора и това е всичко. А когато циганинът излезе от затвора, пак си знае своето. Заради такива цигани после презират и останалите. По-рано стига някой стражар — поряло, както го наричаме ние — да видеше по пътя циганин и — хайде, хващаше го — тръгвай с мен, значи, — а по тоя път можеха да минат и четиридесет гаджо и да правят каквото си щат, но стражарят няма да ги закачи за нищо на света.

Имах един мой кумец — лека му пръст. Той беше много богат човек, гавико ром — заселен циганин. Имаше и много хубава жена. Та моят кум се скарал с някакъв свой съселянин и оня го заявил на стражарите, че уж му бил откраднал кокошка. Къщата на моя кумец беше накрай село, имаше си той и собствена конюшня със скъпи коне. Стаите му бяха застлани с меки килими и какви ли не богатства имаше в тях! С една дума, той беше много богат човек, но въпреки това някой му почукал вечерта.

— Кой е там? — попитал моят кумец.

— Стражарите!

Влезли, краката им потънали в килимите, огледали се — навсякъде красиви мебели, чистота, да не знаеш накъде да се обърнеш.

— Та, значи, вие сте били такъв човек! — казали стражарите на моя кумец.

— Да, господин старши! — отговорил кумецът ми.

И както се полага, обърнали се към него на вие:

— Вие ли откраднахте кокошката на еди-кой си?

— Не, господин старши.

Тогава — добре, но стражарите огледали жената на моя кумец, забелязали колко е хубава и си отишли, като решили на другия ден пак да го навестят за разпит. На следващия ден те разгледали конюшнята, курника и разбрали, разбира се, че циганинът е толкова богат, че ако поиска — може да купи цялото село. Но те дошли и на третия ден, и на четвъртия, и винаги се появявали късно вечер — забележете това, — вдигали от леглото циганина и жена му — дознание е това — нищо не може да се направи. Накрая циганинът разбрал защо стражарите му се мъкнат всеки ден в къщата.

Една вечер, пияни, те заблъскали с приклад по вратите. Вдигнали циганина, изгонили го в курника, за да върне кокошката, а другият стражар влезнал в стаята, за да обискира жената на циганина.

Но жената успяла да прескочи прозореца, както си била облечена само по една риза, и се разкрещяла:

— Хора, християни, помогнете ми! Стражарят иска да ме погуби!…

Съседите се притекли, а стражарите офейкали. На сутринта моят кум ги обадил. Но какво излезнало от това? Извикали го, заразпитвали го за имуществото му, какво е и откъде се е взело. „С честен труд съм го добил, натрупал съм го с търговия“ — обяснил моят кумец, разказал им, че самият граф е наемал конете му за състезания. Добре, ама на тях им дай да се заяждат: „Откъде са дошли, моля ти се, тия коне?“ Отвърнал им кумецът: „А откъде е дошъл дворецът на царя? Да не е дошъл от божата утроба?“ С това се свършило, че циганинът ял бой с гумена палка по петите, а на раздяла му казали: „Радвай се, че не те пратихме в затвора“.

Кумецът ми се принуди да напусне тия места, за да спаси жена си от издевателството на стражарите.

Разказвам ви всичко това, за да видите, че гаджо гледа с лошо око на циганина открай време. А защо циганите не се спогаждат един с друг? Защото презреният сам търси да презре някой друг, за да се успокои.

За нищо на света ковачът няма да направи сина си музикант, независимо от дарбата му. Какво ли не се случва в кръчмата с музикантите — с тях се отнасят, сякаш не са хора. Преди и последният гаджо можеше да плюе в лицето на първия цигулар, а после да залепи на челото му една стотарка. Циганинът можеше да си докара и по-голяма банкнота, ако успееше да я повдигне от земята с лъка си. Гаджо правеше каквото му скимне. Кеф му е — рита контрабаса, а циганинът търпи и се усмихва: господата си изливат тъгата. А циганинът търпи, тайничко си мисли, че може да откачи още нещичко: нали в дома му плачат шест малки чаво. Сега вече посетителите не си разрешават такива неща. Но някои роми все още плачат за ония времена: защото само от богат човек можело да се откачи по-голям бакшиш.

Затова ковачите не се дават на музикантите. Но веднъж се случило музикант да стане ковач и оттогава се разказва тая история.

ЛИНОРИ, ХЕЙ, ЛИНОРИ

Чоро музикант бил планинецът Гелер. Нищичко си нямал, освен един приятел — едноокия циганин Мусай, който пък имал магаре. От дъжд на вятър на Мусай му падала по някаква работа, да речем, някой го наемал да пренесе нещо с магарето си и тогава Гелер помагал на своя другар да товарят и разтоварват стоката. Вървели те един до друг покрай магарето и спорели кой занаят е по-добър. Гелер казвал:

— Мро прал, напсамоши камес те овен? Бис репескере камес бути те керен о цило курко? Адай е пас дий родес ати — което, ако се преведе: — Братче, по душа ли ти е ангарията? Нима ти се работи за една двадесетарка цяла седмица? Тия пари можеш да ги изкараш за половин ден.

— А бе така е, но на мен никой не може да ми каже копче! Аз не забавлявам с музика пияниците, не съм пешкир, за да си трият с мен мръсните ръце.

Така спорили Гелер и Мусай — музикантът и преносвачът. И нямало да им стигне цял век да се спогодят, ако не се случило… Е, не било кой знае какво събитие, но слухът за него бързо обиколил всички.

Веднъж Гелер бил повикан да свири на циганска сватба. Зимата била свирепа, студът скърцал, циганинът бил натъпкал скъсаните си обувки със слама, за да не му измръзнат краката. Облякъл той широката си риза, наметнал лилава шуба на плещите си, пъхнал цигулка под мишница, за да я скрие от студа и от снега, и — хайде на път. Пристигнал той на сватбата, а по това време селяните се били вече изпонапили. Те пристъпили към циганина: „Изсвири песента за страстния петък!“ или „Изтегли на лъка оная «Пусни ми косите, че ще се застрелям»“. Всички знаят как се весели гаджо, като подлудее!

Разбира се, те били накъркани до козирката. Един от тях забил джебното си ножче в цимбала — нека го вземе тоя, който е най-сръчен. Заставили бедния Гелер да изпие половин бутилка сливовица, а с такава сливовица ако залееш кон — веднага ще му се обели кожата. Останалата половинка му я излели на гърба, докато свирил румънски танц… Та всичко било в реда на нещата, докато бащата на невестата не извадил из плета един колец и не разгонил цялата си рода. Никой не се сетил да плати на бедния Гелер. И така той се потътрил в нощта, като бездомно куче. Но гаджо имал късмет, че цигулката била оцеляла, защото иначе щял да си изпати. Всичко може, но не дай боже да се случи нещо с цигулката на циганина и — край: кръвта го удря в главата, той хваща селянина за палтото: „Ела тука, че ми трябваш — сега ще ти откъсна главата!… Ела да видиш какво значи циганска кръв!…“

Луда глава е циганската!

Вървял, вървял чоро Гелер, загубил се в сляпата нощ. Вървял той, бедният, а студът настройвал струните си на ушите му и звънтял изтънката. Човек се унася в такъв студ…

И на Гелер му се видял цар, не какъв да е цар, а оня, който господствува над целия свят. Царят обявява да се съберат всички цигани, колкото ги има по цялата земя, защото усеща, че настъпва последният му час и иска да чуе още един път любимата си песен. Бедният цар! Събират се при него всички роми, стоят и чакат с нетърпение да видят какво ще стане. Тогава им се казва: „Нека влезе тоя, който знае песента «Линори, хей, Линори»“. Ромите се побутват един друг, но никой не излиза. Само един циганин си пробива път през тълпата. И кой е той — Гелер! „Ти какво? Да не искаш да сложиш всички ни в малкия си джеб? Сукалче такова! Ти ли, селско циганче, се намери да изсвириш това, което и ние — знаменитите цигулари от богатите кафенета — не знаем? Хайде, връщай се, откъдето си дошъл!“ Но Гелер върви и върви през тълпата. Накрая стига до царя, спира се пред него, поглежда го в очите, а през това време натъпква във врата си ъгъла на белоснежната си кърпа. И гледа право в очите на царя. После застъпва с брада цигулката и засвирва, без да му трепне окото. В началото съвсем тихичко изсвирил някаква вариация. А сетне:

Циганската сватба ще се вдигне

и махлата с песен ще пристигне.

Хей, Линори, Линори!

Но как свършваше тая песен? Какъв беше краят й? Добре, че царят на света си тананика. Той само трябва да му приглася и — толкова!

— Синко, имаш златни ръце. Готов съм да дам цяла страна за пръстите ти и да нанижа на твоя лък всичките си съкровища…

И ето: царят моли Гелер да седне от дясната му страна и провъзгласява Мусай за параден кочияш.

— Мро чаво, напсамоши камес те овен? (Циганино, по душа ли ти е ангарията?)

… Вървял Гелер в студа и вече бил задминал градините. Ох, Гелере, Гелере, накъде си тръгнал! Да беше минал по друг път, нямаше да изпращят съчки под краката ти, нямаше да паднеш в тая дълбока яма. Свърши се, циганино, с твоята празнична слава! Вълчият капан си е вълчи капан.

— Ох, дева Марийо, какво направи с мен? Защо ме събори в тая бездънна яма? — Опитал се бедният Гелер да се измъкне, но не могъл да напипа нито едно коренче, нито едно клонче, за което да се улови. Сякаш с кремък бил изкопал селянинът тая яма, тоя вълчи капан.

Бедният циганин решил да прекара някак си нощта, а на утрото все щял да мине някой оттам и да го освободи. Но бедата никога не идва сама. Циганинът чул шум над главата си и изведнъж — туп — и нещо тежко и голямо паднало в ямата близко до него. Блеснали в тъмнината две огнени очи. Вълк — нали разбирате?

Тогава Гелер грабнал цигулката си и какво да прави, засвирил като обезумял. А вълкът опулил учудено очи, защото не му се било случвало такова нещо. Да тупнеш до един човек, да му изцъклиш две големи кървави очи, а човекът няма нито тояга, нито нищо, а само тая нищо и никаква дъсчица и вместо да я запрати срещу теб — той стърже, изважда от нея звуци, и то какви звуци!

А Гелер само това и чакал. Той веднага разбрал, че ще живее само докато вълкът е омагьосан от неговата музика, и продължил да свири така, сякаш пред него стоял самият цар на света. И пак се сторило на музиканта, че един от придворните на царя се обръща към него:

— Хей, хитър циганино, скитнико такъв! Какво си задърпал тая „Линори, хей, Линори“, като не знаеш края на песента. Как се осмели да дойдеш чак тук? Или ще я изсвириш до края, или ще ти отсека главата!

Царят на света също поклатил глава в знак на съгласие.

Бедният Гелер трябва да свири, да свири, защото му се иска да живее.

А вълкът седи и гледа.

Пръстите се притискат в грифа, за да не измръзнат. „Цигу-мигу, цигу-мигу“ — сякаш чува зад раменете си и гласа на втората цигулка. Трябва да се свири, трябва да се свири до припадък! По-бързо и по-весело! Влей циганската кръв в цигулката си, свири!

— Добре, синко, добре, хубаво свириш, но — какъв е краят на песента! „Линори, хей, Линори“! А по-нататъка? Ще си загубиш главата, циганино, още тая нощ ще ти я отсека.

Циганинът разпява струните.

А вълкът седи и гледа.

Триста грама семки, хайде, Болдижар!

Раз и два, и три — огън дай, хусар!

Дзин! Скъсала се струната.

А вълкът седи и гледа.

— Свири на три струни, циганино. Трите струни — в тях е сега животът ти! Хубава е песента ти, но къде е краят на „Линори“? Лошо ти се пише, бедни циганино, ще те хвърля в ямата при вълците!

Дзин! Скъсала се и втората струна.

А вълкът седи и гледа.

— Втора струна вече късаш. Имаш, значи, още две. Цар ли? Циганино мръсен, тебе вълк ще те яде!

А вълкът седи и гледа.

О-о-о, скъса се и третата струна! Сега ще свърши песента. Студът е вдървил пръстите. Пей, я се понапрегни, я покажи на царя какво можеш!

А вълкът седи и гледа.

„У-у-у-у-у-у!“ — цигулката вече вие с най-високите тонове, трепти, стене като вятър. Пази се, циганино! Царят на света се е наострил да скочи…

 

 

… Бавно, едва-едва започнало да се разсъмва. Селянинът ставал рано, още преди слънцето, и първата му работа била да изгони кучето от колибата си. Но кучето се връщало, лаело като побесняло, селянинът го ритнал в хълбока — пръждосвай се, значи, на майка си… Но като видял, че кучето не престава да вие и джавка, наметнал полушубата си и тръгнал след него. Отнякъде долитала музика. Кой ли там се весели чак до сутринта? Селянинът вървял към звуците на цигулката. Но изведнъж се спрял като попарен, а после побягнал с все сили към съседа си, към другия, към третия. „Излизайте, съседи! По-скоро излизайте! И ти, и ти, и ти — тръгвайте всички! Бързайте и не ме питайте за нищо. Вземете по-здраво въже и не забравяйте вилите!“ Бягат селяните, а тоя, който ги е събрал, тича пред всички. Селяните застанали в кръг, ахнали. Най-ловкият от тях хванал въжето, направил му възел и примка. Какво да правят? Замислили се. Кого да извадят пръв?

Тоя, който бил направил примката, заспускал въжето в ямата, нахлузил я, а после петима селяни задърпали. Въжето се заточило нагоре. И що да видят? В примката — вълк! Счупили му костите, изкарали му кучешката душа.

Когато измъкнали бедния музикант, той бил ни жив, ни умрял. Добрите селяни го разтрили, сложили го в каруца и го откарали чак до дома му в циганската махала.

Циганинът не можал да дойде на себе си цели две недели. Наглеждал го Мусай носачът. Гелер цял се тресял от треска, в пот се обливал и бълнувал все за оня цар на света и за края на „Линори“.

А когато се почувствувал по-добре, Гелер отишъл право при шурея на Мусай, който бил циганин-ковач. Той живеел накрай селото и Гелер останал при него да учи занаят.

Оттогава той не пипнал с ръка цигулката, ако не я е потрошил някъде на парчета.