Тибор Бартош
Никога не те е имало, циганска земя! (6)

VI

Аз не връзвам кусур на влашките цигани, защото може би са прави. Даже им се възхищавах през детството си, когато техният вайда — един юначага с раздвоени мустаци — намяташе с блестяща кована сбруя конете си и чак тогава ги впрягаше в каруцата. Той се изправяше с камшик в ръка на седалката, а каруцата му беше натъпкана догоре с дечурлига (трябваше да има петнадесет или двадесет райки) и хайде — в галоп през цялото село! Хей, хубав е скитническият живот, волен е, еша му няма!

МЛАДАТА ХЕРЦОГИНЯ

Това се случило по времето, когато влашките цигани пеели с каручките си по цялата страна. Баща ми обичаше да казва: аз не съм бил там, не знам така ли е, не е ли така, но който иска сам да се увери — нека отиде да види!

От дълго време по пътищата на прекрасната Трансилвания скитал керван. Децата пораснали в каруците, циганите не знаели кое дете чие е, много-много не се интересували от това и целият керван живеел като едно голямо семейство. Когато конете се уморявали, циганите опъвали шатрите си и ги оставяли да си починат малко, а през това време ромите търгували, циганките ходели по селата, крадели и гадаели, защото животът им бил такъв. Никога не се замисляли циганите къде отсядат, чия е земята, върху която опъват шатрите си. Чиято и да е, тя била и на ромите, след като са отседнали там.

Веднъж те се спрели да нощуват сред именията на един херцог — разпрегнали конете си на дъхавата трева, свечерявало се. Побързали да опънат шатрите си, за да са готови преди мрачина. И смогнали — пред шатрата на вайдата пламнал голям огън, появили се котлета, а в тях — печени кокошки. С една дума — дошло време за вечеря.

Кой знае как се случило, че по това време и херцогът се намирал в имението си и понеже много обичал да се разхожда, излязъл привечер, а големият огън го завел до циганския катун.

— Добър вечер, цигани. Простете ми, че попречих на вечерята ви, но бих искал да знам какво става в имението ми.

Така и така, значи, аз съм самият херцог.

Циганите, както били насядали в кръг около огъня, го погледнали и приветствували с добра дума. С гръб към херцога седяла само една циганка; тя била прехвърлила през рамото си дълга лента тесто, държала в ръцете си единия й край, раздърпвала тестото, късала от него малки парченца и те сякаш сами политали и падали в кипящия котел, а лентата се скъсявала все повече и повече. Докато циганите и велможата се поразговорили за това, за онова, жената сварила тестото и го поднесла в широко глинено блюдо, където потрепервали големите, мазни и облени със сладка сметана галушки.

На велможата му потекли слюнки, като видял циганското лакомство, пък и не само заради него… Докато седял и разговарял, той забелязал край огъня една красива чайори^[1], такава шукар той не бил виждал даже на княжеските балове. Херцогът не можел да свали очите си от нея.

Какво да прави човекът? Харесало му се момичето, много му се харесало, но циганите били много, а той бил сам и не вървяло нито да я подмами, нито да я открадне. Тогава за щастие му хрумнала една мисъл.

— Господин вайда! — така се обърнал той към вайдата и не сбъркал, защото по онова време вайдата бил голям човек. Двойно преплетена широка златна верига украсявала жакета му, на ръката му сияел пръстен с искрящ камък, той се разпореждал с живота и смъртта на ромите. — Господин вайда! — казал херцогът. — Никога не съм ял цигански галушки. Приемете ме в компанията си, а аз ще се погрижа за една бъчва с вино.

— Заповядайте, седнете при нас, правите ни чест — казал вайдата. — Ако оскъдната ни вечеря може да се хареса на ваша милост — иска ли питане, заповядайте!

Но преди да седне между тях, херцогът отскочил до дома си (защото замъкът му бил наблизо), там заповядал на управителя си да вземе бъчва старо токайско вино, да го натовари на каруца и да го отправи в катуна. После веднага се упътил назад, бързал, защото не му излизала от ума хубавата циганка.

Тропнал се милостивият херцог сред циганите и подвил колене, за да яде с дървена вилица галушки. След вечерята, когато и бъчвичката била отворена, херцогът се направил, че току-що е забелязал момичето и го заговорил:

— Хайде сега, хубава сестричке, зарадвай ни с една песен!

— Изпей, дъще, изпей! — подкрепил го и вайдата. — Песента ти е хубава като теб, Мирикло, бисерче мое.

Девойката станала от земята, повдигнала дивните си очи и запяла тихо и тъжно:

Душке моя, ще замина

за околията Зала.

Там не ме познава никой,

никой там не ме познава.

Ще ти купя, душке моя,

за два гроша бяла захар,

бяла захар за два гроша,

сладко да целуваш, душке.

Тя проточила края на песента широко, печално, както правят влашките цигани, а после изведнъж тръснала своите надиплени червени фусти и се впуснала в танц. Но не така, както гаджо започва своя чардаш с изцапаните си от кравешки тор ботуши! Не! Тя запристъпвала ситно-ситно с малките си червени чехлички, а накрая, като изпуснела мелодията — завъртвала се, потропвала с дясното си краче и, ех, ицафица-кукувица, хоп, ха̀ клекни, пак клекни, ха̀ сега де — както се подвиква в такива случаи. Освен това тя, лудетината, си припявала:

Где е циганинът, боже,

циганинът, който може

да ми свири песента

тю-хай-я!

Кръчмата във Вац светулка,

там на първата цигулка

той ми свири песента

тю-хай-я!

Тук всички цигани наскачали от местата си, обкръжили момичето и се впуснали в танца да го подмамят, да го приласкаят, но само така — колкото за танц. През тая нощ херцогът видял даже танца на лисицата.

Различни били танците, но свършили. Катунът заспал. А херцогът не можел да заспи. Все му се присънвала хубавата чайори. Как да стигне до нея, как да си я вземе?

На другия ден сутринта херцогът се появил в катуна рано-рано и се обърнал към циганите:

— Чуйте ме, цигани! През нощта реших нещо и дойдох да ви го кажа. Я елате в замъка ми и се разположете там! Няма да имате грижа нито за ядене, нито за пиене. Моят управител и слугите ми ще ви дадат всичко, каквото пожелаете. И конете ви ще се чувствуват по-добре в моите конюшни.

Речено-сторено. Циганите се преместили. И от тоя ден вече за нищо нямали грижа. Какво ли не правели многобройните слуги на херцога, за да им угодят! А херцогът таял само една мисъл — как да се добере до момичето.

Да, но дните минавали, а нищо не се променяло. Момичето помагало на майка си — жената на вайдата — да готви и наглеждало децата да не оставят непристойни следи около замъка на херцога. После, следобед или привечер, идвали младите цигани и се навъртали все около хубавата Мирикло.

„Засега всичко върви добре — мислел си херцогът, — но ако продължава така, един ден ще им омръзне тоя сит живот, ще си отидат и ще ме оставят, както апостол Павел е оставил власите.“ А колкото повече гледал момичето, толкова повече се влюбвал в него.

Една сутрин той застанал пред вайдата и му казал:

— Господин вайда, моля ви много, пуснете вашата дъщеря да дойде при мен (тоест — с мен) в замъка ми, ще й покажа моите стаи и някои други неща.

— Може — казал вайдата, — нека дойде.

Майката облякла хубаво момичето, но докато го обличала, херцогът стоял пред шатрата да я чака и чул песента, която майката пяла на дъщеря си:

От баща си за премена

имаш ти пола червена.

Всекиму се тя харесва,

ала мен тресе ме треска…

Докато обличала момичето, майката му разказала и една приказка:

— Имало едно циганско момиче, наричали го като теб — Мирикло. Веднъж й се паднало голямо щастие, дъще, някакъв си цар или херцог — вече не си спомням, но не е и важно, защото и по-нависоко и по-наниско клоните на дъба са си дъбови — с една дума, взел, че се влюбил. Завел я той в своя замък, хранил я, поил я, пари й давал — само да стане негова. Но момичето му казало: „Да беше циганин, щях да стана твоя и без парите ти.“ Казало и напуснало замъка, върнало се при баща си. Скоро един ром чаво я поискал, тя се омъжила за него и досега си живеят в обич и съгласие. Тук свършва приказката, дъще. А сега наметни шала на рамената си и върви!

Не само момичето, но и херцогът се поучил от приказката, докато я слушал. Все за това си мислел той, докато вървял с момичето по пътеката нагоре към замъка. Поред показал на момичето всичките си хубави стаи, картините си, всичко, което имал, а после я въвел в най-красивата стая на замъка. Там ги очаквала богата трапеза, яли и пили от най-доброто. Накрая херцогът казал на девойката:

— Красавице, Мирикло, може ли да те попитам нещо? И аз чух приказката, която разказа майка ти — жената на вайдата, — докато те обличаше. Питам те: искаш ли краят на приказката да бъде по-хубав? С две думи: ако те поискам, ще ми станеш ли жена?

Момичето се объркало, не знаело какво да каже. Какво може да каже някакво момиченце, даже и най-красивото, в такъв миг на един херцог? В края на краищата — тъй, господин херцог, иначе, господин херцог, тя му обяснила, че няма нищо против, само че не искала да се дели от своите. Пък и какво щял да каже баща й.

Това и чакал херцогът! Той се затичал надолу по стълбите и повел след себе си момичето право при нейния баща — вайдата. Там му разказал всичко, което трябвало да се каже.

— Повече няма да си имате грижа за нищо, господин вайда, ще ми бъдете вечни гости — и вие, и вашето семейство, и цялото ви племе — такива били последните думи на херцога.

Вайдата събрал набързо всички роми и им казал, че херцогът иска да се ожени за неговата дъщеря, а тях — ромите, значи — да остави на гости завинаги.

Това се харесало на по-старите: дъщерята на вайдата щяла да стане херцогиня, а след като докачат и те нещичко от тая работа, тогава — струва ли си да се мисли за това? Но ергените се задърпали, защото някои от тях отдавна вече позаглеждали Мирикло. Обаче в края на краищата станало така, както го били решили по-старите, защото вайдата не искал съвет от всекиго, а само от тях. Веднага бил наречен денят на сватбата.

Добре, но ергените не могли да се успокоят. Като всички цигани с гореща кръв, те се разпалили и решили да избият момичето от главата на херцога. Поблъскали си ума, посъвещавали се и тогава един измежду тях, тоя, който го сърбели най-много юмруците, се изправил пред херцога.

— Ще се женим ли, господин херцог, ще се женим ли?

— Да, братко, изглежда, че е дошло и моето време за женитба.

— Дошло е, дошло! А може ли да ни кажете коя ще бъде тая щастливка?

— Как коя? Дъщерята на вайдата, Мирикло!

— Е, де! Не се шегувайте с мен, господин херцог!

— Не е шега, момче. Това е самата истина.

— Де да беше!

— Защо пък да не е?

— Защото чух, че сте решили да се ожените за собствената си херцогска мамка.

— От кого си чул това, момче?

— От кого ли? Чух от собствената ви мамка. Миналата нощ, когато лежахме на сламата в конюшнята, го чух.

— Чуй, момче, ако не си ми гост — отдавна да съм те смачкал!

— А пък вие, ако не ми бяхте домакин — отдавна да съм ви направил за смях!

— За смях ли?

— За смях, разбира се.

— Тогава дай да видя какво можеш да направиш с тая дрянова тояга.

— Вижте и й се порадвайте!

С тия думи младият циганин размахал тоягата над главата на херцога. Той умеел да си служи с тоягата, както умеят и другите цигани, сам повалял по четиридесет гаджо. И тоя път циганинът замахнал така, че желязна да била главата на херцога, пак щели да изхвърчат искри.

Но и самият херцог не бил ергенин за изхвърляне. Понякога той излизал вечер преоблечен от замъка си и дружел с ратаите, които живеели накрай село. Там го научили да се бие с тояга. Когато циганинът замахнал, херцогът отскочил и тоягата ударила в земята. Той я настъпил с крак, навел се, хванал края и я задърпал от ръцете на циганина. Но това не било лесно! Твърд като камък бил нашият чаво. Като видял, че противникът му не пада по-долу и са равни по сила — той приложил една хватка. Все по-надолу прихващал тоягата, докато я уловил до самите ръце на херцога. Но херцогът не се зазяпвал, с другата си ръка хванал тоягата за другия й край. Сега и двата края на тоягата били в ръцете на херцога. Тогава и нашият чаво прихванал тоягата с двете си ръце. Борили се така, борили, а нямало никаква полза от това, защото силите им били равни.

Борбата щяла да си остане недовършена, ако херцогът не бил забелязал, че е по-висок от момъка с половин глава, а това значело, че и ръцете му са по-дълги. Без да се замисля повече, херцогът заповдигал тоягата с две ръце и когато тя била над главата му, колкото и да се държало момчето, колкото и да се напрягало — накрая увиснало и херцогът издърпал тоягата. Стреснало се момчето, но не се уплашило и в ръцете му блеснал леградският нож — чури^[2]. Борбата се водела вече на живот и на смърт! Но херцогът неочаквано ударил с тоягата ръката на циганина, от нея потекла кръв и той изпуснал чурито.

— А сега, момко, чуй какво ще ти кажа. Защо да си проливаме кръвта? Ти знаеш, че ако ме нараниш или убиеш — моите слуги ще те разкъсат на парчета и хубавата Мирикло пак няма да бъде твоя, дори сам да бях поискал това. Затова ми стани кум, а за да си утешиш скръбта — иди си избери в конюшнята ми чифт измежду най-добрите коне.

Циганинът послушал херцога. Какво друго можел да направи бедният цигански момък? Той поблагодарил на херцога за честта и тихомълком се отдалечил.

Сватбата станала на другия ден. Колбасарите, шивачите, готвачите и слугите работили до изнемога. Хората обичали своя херцог, но всички треперели от заповедта му. Целият ден преминал в суматоха.

На другия ден по обед всичко било готово. Ромите също се били стегнали, жените и мъжете се били накичили с цялото си злато. И така, по обед, когато всичко било готово, сватбарската тълпа се отправила на път, но не към църквата, а по стар влашко-цигански обичай — тръгнала да търси зелена поляна сред гъстата гора, която обкръжавала замъка. Херцогът не знаел какво ще стане, но не се бъркал — да става, каквото ще!

Сред една зелена поляна циганите сложили на тревата образа на дева Мария, вайдата застанал до него и поканил при себе си невестата и годеника.

— Можеш ли ти, годенико, да се закълнеш, че обичаш това момиче? Ще се закълнеш ли пред образа на дева Мария, че сърцето ти е чисто?

— А ти, невесто, ще се закълнеш ли да бъдеш винаги послушна на своя бъдещ мъж?

— А сега се закълнете и двамата с чисто сърце пред образа на дева Мария, че ще си бъдете мъж и жена дотогава, докато се обичате.

Тогава вайдата съединил ръцете им и сватбеното шествие се отправило към замъка с шумни песни. Там ги очаквал царски пир.

Когато веселието било към своя край — не знам след колко време, защото тогава сватбите се проточвали по цели седмици, — но когато все пак се свършила голямата дандания, в главата на херцога се родила умна мисъл. Той повикал знаменити учени от далечни страни, за да научат на четмо и писмо жена му, с една дума — да я направят истинска херцогиня. А по-късно, когато херцозите и велможите от околността идвали на гости, те се възхищавали на красивата и умна жена, с която се бил задомил техният съсед — херцогът.

Добре, но в един прекрасен ден циганите избягали. Те не били свикнали с такова добруване, с такъв застоял живот и затова се вдигнали, насядали в каруците си и се отправили натам, накъдето им гледали очите.

От тоя ден младата херцогиня не се откъснала от прозореца, измъчвала се, затворена в себе си, тъгувала. Очите й гледали все към пътя, сякаш очаквала да се зададе вестоносец с добра вест. Но дните се изнизвали, а добрата вест я нямало никаква, херцогинята оставала с тъгата си и херцогът напразно се опитвал да я утеши с добри думи и целувки.

Веднъж тя се обърнала към своя мъж:

— Господарю, съпруже мой! Мъчи ме нещо — какво да правя? От моминство съм свикнала с яденето, което готвеше моята майка. Даже след женитбата ни от време на време бягах от замъка и ходех на обяд при нея. И сега ми се е прияло от питките на майка ми. Само тя можеше да изпече такива питки, не може да ми ги приготви нито един човек от вашите хора. А на мен така ми се ядат — особено в това състояние, в което съм!

На херцога не му трябвало нищо повече. Значи, младата херцогиня тъгувала само за своите питки! Съберете бързо най-добрите готвачки от околността! Раз-два и да пече всеки, който може да изпече такива питки!

Започнало се голямо печене-варене, но всичко било безполезно, защото жените дори не знаели дали питките се пекат, или се варят. Те предлагали на младата херцогиня всякакви буламачи — и печени, и варени, но тя само поклащала тъжно глава:

— Не и не!

Носили и разнасяли буламачи, докато всичко това омръзнало на херцога и накрая той наредил да се изгонят от замъка готвачките, защото се боял да не би от вида и миризмата на тия блюда да се случи нещо лошо с милата му съпруга. Той сега я обичал повече, защото тя чакала бебе.

В края на краищата младата херцогиня казала:

— Разрешете, господин херцог, да си приготвя сама питките, както съм виждала да ги прави майка ми. Те са толкова вкусни, че който ги е опитал веднъж — няма да ги забрави, докато е жив. Бъдете сигурен, че те не биха ви посрамили дори пред вашите приятели.

Тогава херцогът решил да провери истина ли е това, което казва неговата жена. Той тайно поканил велможите от околността и разрешил на младата херцогиня (след като й се искало толкова много) да се заеме с готвенето. Нима можела да си помисли бедната му глава, че жена му, макар и жена на херцог, все пак си е останала онова хитро циганско момиче!

И така на другия ден Мирикло запретнала ръкавите на белоснежната си рокля и стъкмила огън в средата на херцогския двор. Тя присядала до огъня, ставала, после пак присядала, а накрая се приближила до херцога и му се оплакала, че не й било удобно да работи в такива скъпи одежди и затова би желала да се облече в старите си момински дрехи. „Добре — помислил си херцогът, — така ще учудя гостите си повече.“ Младата херцогиня се преоблякла и слагала на огъня дърва, докато се получила едра, тъмночервена жар. Тогава тя помирисала тестото, накъсала го на кръгчета и го хвърлила в жарта. Поизчакала малко, после го хванала и — хоп — преобърнала го. Като видяла, че се е изпекло — извадила го и хвърляла в огъня друго. После изчистила питката от нагара, разчупила я на две и дала половинката на херцога.

Докато се печели останалите питки, гостите се приближили до огъня и го обкръжили. Никого не забравила Мирикло, всеки получил по питка и гостите се чудели откъде се е взело такова сръчно, хубаво циганче, защото не могли да познаят графинята в старите й дрехи.

Гостите си разчекнали устата да ядат вкусните бели питки, а заедно с тях — и херцогът. Подсмихвал се той, като слушал какво се говори:

— Ех, че хубава циганка! И аз на драго сърце бих я взел да ми пече, да ми готви, само че жена ми — тая мръсна кикимора — ще ми изпочупи ребрата.

Херцогът почакал гостите да се изприкажат до насита и чак тогава да им каже да се повгледат по-хубавичко в момичето и да го изпрати да се преоблече в дрехите си на херцогиня.

Така го бил замислил, ала не излязло така. Казал херцогът на гостите:

— Я се повгледайте по-хубавичко в тая циганка, няма ли да я познаете? Не виждате ли, че това е моята мила жена, Мирикло?

Обърнали се гостите към огъня, но Мирикло вече не била там.

— Почакайте малко, тя ще се върне ей сега. Сигурно е отишла да хвърли циганските си дрипи.

През това време отворили бъчвата и гостите си пийнали хубавичко, защото виното вървяло на питките. Когато се показало дъното на бъчвата, херцогът се стреснал.

— И таз хубава! Къде пропадна Мирикло?

След малко слугите донесли вестта, че никъде не са намерили своята херцогиня. Тогава се спуснал да я търси и херцогът. Но не я намерил нито в замъка, нито — по двора!

Слугите и по-младите гости яхнали коне заедно с херцога и търсили чак до сутринта. Кръстосали цялата околност, пребродили и далечните гори, тършували и из храсталаците, но всичко било напразно.

Мирикло я нямало никаква!

А може би някъде, в някой далечен заддунавски край, тя е родила синчето на херцога под шатрата на своя баща. И сбъднала се е може би приказката на нейната стара майчица — жената на вайдата…