Тибор Бартош
Никога не те е имало, циганска земя! (5)

V

Боя се, че в тия работи и сам Господ не може да ни помогне. Думата ми е за нашите разправии. Братя, а се карат, убиват се и техните семейства враждуват помежду си цял живот. Ковачите се заяждат с музикантите, музикантите — с ковачите, а заедно — бъхтят влашките цигани. Вярно е, защо да си кривя душата, безчинствуват тия влахи навсякъде, грабят гаджо, такъв им е животът — дай им само танци и коне със златни юзди, — но въпреки всичко хората щяха да мислят по-иначе за тях, ако бяха чули приказката на един влашки пуро^[1] циганин, която съм слушал аз. Разбира се, по̀ върви да я разкажеш на влашко-цигански, но ние, планинците, много-много не разбираме от техния език.

В НАЧАЛОТО СМЕ БИЛИ ПТИЦИ

А от птици сме се превърнали в цигани. По онова време всички сме имали крила и сме се прехранвали не с труд или кражба, а сме летели, както летят всички птици, и сме се хранили, с каквото се хранят и птиците. Наесен, когато судрипе хи одяри^[2] — кажи го де, когато идвал студът навън, — ние сме се вдигали на крилата си и заедно с другите птици сме се отправяли на път към далечна Африка. Когато ни омръзвало на едно място — прелитали сме на друго, когато ни доскучаело и там — отлитвали сме на трето и така сме живели…

Е, кой знае какъв не е бил животът ни. И на птичката в кафеза е по-добре, защото глупавият гаджо се грижи за нея, бърбори й — чик-чирик, та чик-чирик — и всеки ден й насипва зрънца. Свободната птичка, разбира се, сама трябва да си търси храната и затова е свободна.

Веднъж, гладни и жадни, ние сме летели от дни наред над някаква огромна степ. Добре, но една вечер (или по-точно по мръкване, защото все още можело да се види нещо) ние сме забелязали плодородни ниви, които са се стелели под нас. Тогава нашият все още птичи вайда^[3] ни дал знак за слизане с крилото си и ние сме се спуснали и сме закълвали от едрите пшенични зърна.

Яли сме, яли и така сме се наяли, че не сме могли още същата вечер да продължим своя път. Там сме останали да нощуваме, а на сутринта, отново изгладнели през нощта, пак сме закълвали от зърната и пак не сме могли да се вдигнем на крилата си. Настъпило пладне, после — вечер, а ние не сме се помръдвали от мястото си.

Времето минавало, а ние сме пълнеели и затлъстявали. Вече и да искаме, не сме могли да излетим. Но по мъничко — днес, по мъничко — утре и съвсем се стопило даже желанието ни да летим. Накрая сме свикнали със сития живот. Защо да прелиташ ту тук, ту там, когато човекът, птиците де, имал под ръка всичко, което му било нужно. Бавно сме се отучили не само да летим, но и да подскачаме, само сме ходели, и то — бавно, като сме се поклащали.

Но дошла есента, плодните поля запустели, престанали да раждат, а плъховете и полските мишки досъбрали и последните зърна. Какво да правим — и ние като полските гадинки сме започнали да се запасяваме с храна. Изравяли сме дупки, утъпквали сме ги, пълнели сме ги с храната, която все още се е намирала, а после сме ги прикривали. Накрая сме започнали да си правим от клончета и слама колибки, за да има къде да се подслоним през зимата.

Трудили сме се, а през това време нозете ни ставали все по-яки, а крилата ни отслабвали и се превръщали в ръце. Свършил се свободният живот, свършили се пътешествията към далечните краища.

Само ние, влашките цигани — каза накрая пуро ромът, — и досега сме си останали птици. Ако разпънем шатрите си в долината — дърпа ни нагоре към планините, а когато сме на самия връх — пак ни се иска да слезем долу. Само дето нямаме вече крила…

Но ние знаем, че ще дойде ден, когато ще станем пак волни птици, и затова си караме живота безгрижно и весело.