Тибор Бартош
Никога не те е имало, циганска земя! (3)

III

— Добре, а как се е случило, че циганите са станали ковачи? — пак питаше малкият Кико. — Няма ли приказка за това, дядо Напо?

— Как ли? — замислях се аз и сам доизмислях края на приказката. — Така се е случило, че преди да си отиде циганинът, на вратата свети Петър му казал:

— Чуй, циганино, ако някога решиш да станеш порядъчен човек, да спреш да мързелуваш, да ядеш огризки и крадени мамули, да гониш кокошки по двора на трудолюбивия гаджо — тогава ще ти кажа нещо. Има един занаят, който гаджо остави, защото му се видя тежичък. Тоя занаят, циганино, е ковачеството. Когато поискаш да работиш, можеш да си го вземеш. Дядо Господ не ти спомена за него, защото ти знае кръвчицата. Само това исках да ти кажа, стига да можеш да ме разбереш.

Циганинът си тръгнал, като се надсмивал на свети Петър, който му бил измислил такава мръсна работа. Но като се върнал в къщи, той разказал всичко на дечурлигата и жена си.

— Тъй ли е било, иначе ли — кой знае — намигвам аз на старците, а те одобрително ми кимват с глава, — но както виждате, някои от нас са чули думите на свети Петър.

А веднаж оттук мина един много учен райкано ракло^[1] и той ми разказа колко стар бил нашият занаят, толкова стар, че даже на времето си някакъв сляп писател — Юмир ли го рече, Хомир ли — бил писал, че ромите са отлични ковачи.

После аз му разказах няколко историйки и — да не помръдна от мястото си, ако лъжа — той ги записа дума по дума в тетрадката си, а перото му така подскачаше по хартията, сякаш не беше перо, а дяволска опашка. Накрая ми каза, че ще изкара всичко това във вестник.

Та ако имате повече време, мога да ви разкажа и тия истории на вас. Те са се случили в ония времена…

КОГАТО ДЯДО ГОСПОД БИЛ КОВАЧ

Защото той е бил и ковач! Не знам колко време точно, но че е бил ковач в детинството си, бил е. Веднъж баща му (добър човек бил тоя Йосиф) му казал:

— Гледам, синко, добре си служиш с теслата, в този майсторлък вече не падаш по-долу от баща си. Но който е решил да става пророк, трябва да разбира от повече занаяти, защото народът е лукав и се надсмива даже над родната си майка. Затова чуй какво съм решил, синко. Ще взема да те пратя при циганите, за да те научат да ковеш гвоздеи. Никой не може да прави тая работа по-добре от циганите, нито евреите, нито арабите могат да им се опрат. Дърводелецът и ковачът са братя по занаят, затова хайде сега, синко, приготви се и ще те заведа при циганина.

Речено — сторено. Завел го. Първо циганинът изпратил дядо Господ за въглища, после го накарал да ги раздроби, а като видял, че на момчето му спори тая работа — поръчал му да се залови с духалото. Минало време и момчето се научило да кове гвоздеи, в начало по-големите, после — по-малките, докато циганинът започнал да му доверява и най-трудните работи. А на Йосиф, който идвал да види сина си, циганинът казвал, че от момчето ще стане един ден най-добрият ковач в страната.

Случило се, че двата най-добри жребци на тогавашния цар Ирод побеснели и изритали подковите си. Те били прекрасни коне, само че много ритали и хапели. Изпоритали и изпохапали до смърт знаменитите царски ковачи, които трябвало да ги подковават отново. Като научил това, цар Ирод се натъжил — каква е ползата от неподковани коне? Но изведнъж той се сетил, че накрай село живее циганин ковач, който знае как да натърка мордата на коня, че да мирува.

Царските слуги едва-едва дотътрили двата жребеца до края на селото, където работел циганинът ковач. Циганинът не бил подковавал често такива коне, но щом му се паднала голямата чест — решил да си пробва късмета. Ковачът се приближил до коня, зашушнал нещо под носа му, посегнал да го погали, но всичко било напразно. Жребецът само дето не го схрускал на две, стоял и риел с копитата си земята. По това време и дядо Господ бил на двора. Гледал как ще се оправи майсторът. После, като видял, че от циганската работа няма да излезе нищо, казал:

— Майсторе, дай да се опитам и аз.

— Ти ли бе, хлапак — ядосал се циганинът. — Кога стана калайджия, кога ти почерня вратът! Ти сънувал ли си такъв жребец, че да искаш да ме захлупиш с него? Хайде, ела, ела да те видя, само знай, че ако те перне с опашката си такъв кон, няма да се свестиш и на оня свят. — С една дума, ковачът се ядосал страшно много. Нека Дейлоро прости грешната му душа — какво ли не казва човек в яда си.

Дядо Господ премълчал, взел иззад вратата брадвичката, приближил се до конете и отсякъл копитата им. Циганинът замръзнал на мястото си. А дядо Господ затичал към конюшнята — чук-чук — и набил подковите в отрязаните копита.

— Ти какво, полудял ли си! Сега царят ще ме разкъса на парчета! Какво ще правя? Ще взема брадвата и ще ти отсека главата, ако ти, изчадие на пророка, не сложиш обратно и осемте копита. Бързай, че ще ти прегризя гръкляна!

Нашият Господ си мълчал и търпеливо набивал подковите. Когато всичко било готово, излезнал на двора, допрял копитата, където трябвало, духнал със светия си дъх и жребците изведнъж се изправили на краката си.

Скочил тогава циганинът и се хвърлил на врата на дядо Господ.

— Виждаш ли, мръснико, така трябва да се работи! Нали казах на баща ти, че от теб ще излезе добър ковач? Ще керазиш^[2] чудеса! Да ослепея, ако не съм му казвал! Сръчен си, дявол да го вземе, сякаш ромска кръв тече в жилите ти!

Вечерта пристигнали царските слуги и се разплатили на циганина с тежко злато.

Добре, но оттогава цар Ирод заизпровождал все по-често слугите си при циганина. Когато трябвало да се направи нещо — викали ковача. А циганинът бил добре, защото дядо Господ му вършел цялата работа.

Веднъж обаче царските слуги довели коне, когато дядо Господ не си бил в къщи, защото циганинът го бил изпратил за въглища. Нека си кажем, че циганинът вече бил започнал да си вири носа и се смятал за голям човек. Грабнал той брадвата, отсякъл копитата на конете и отишъл в ковачницата да ги подкове. Добре изпипал тая работа, но когато дошло време да прилепят копитата — случила се беда. Циганинът видял как прави това дядо Господ: слага копитото, където трябва, духа на него и — готово! Та циганинът също сложил копитата, духнал и зачакал да се изправят безценните коне.

Чакал той, но не знаел защо чака. Жребците си лежали неподвижно и благородната им кръв изтичала по земята. Циганинът духнал пак, още по-силно. Но — нищо. Изплашил се циганинът, обляла го пот.

Повикал жена си, тя дотърчала и задухали заедно. После циганинът домъкнал от ковачницата духало и го напъхал в ръцете на жена си:

— Духай сега на коня под опашката, че ще ти го убия о главата! Иначе ще ни набучат главите на кол, докато се мръкне! Духай, по-силно духай, ако ти е мил тоя смрадлив живот!

Но всичко било за тоя, дето духа. Бедният циганин загубил и ума, и дума, паднал на колене и застенал:

— Ох, Дейвла, Дейвла! Виж бедния си син! Грешен съм, виновен съм аз, защото и твоите пари щяха да ми се видят малко! Повече няма да правя такива работи, само върни по-скоро сина си — пророка!

И ето ти — насред двора цъфнал дядо Господ. Той хвърлил само един поглед към конете и те веднага скочили на краката си, много игриво скочили.

— Гледай! И тая хубава! Кажи как ги вършиш тия работи? — учудил се циганинът. — Даже не им духна, а ме подлъга, че майсторлъкът е в духането. Кажи, като не им духна, няма ли да им се отлепят копитата, преди да си стигнат в къщи?

— Ти не бери грижа за това — казал дядо Господ. — Аз не ги изправям на крак, защото им духам. Не е в духането майсторлъкът. Ако поиска моят баща, той може да превърне на злато и тая дрипа, дето е в ръцете ми.

— Хайде бе, сега излъга, а дел те марел три годи^[3], да не мислиш, че като дигна на крак чифт кранти, ще можеш и от дрипите да правиш злато!

Рекъл, не дорекъл, а дрипата засияла в ръцете на дядо Господ. Но той хвърлил златото в сгурията и там то изгаснало веднага.

— Малка ти е вярата, циганино — казал дядо Господ на сбогуване, — затова цял живот ще се ровиш да търсиш златото в сгурията.

После се обърнал, напуснал двора и бедният ковач не го видял никога вече.