Тибор Бартош
Никога не те е имало, циганска земя! (11)

XI

Не мога да кажа, че нямам нужда от нищо. Старец съм и вече не мога да работя по много. Ако можеше да се работи и да се разказват приказки, щеше да бъде по-весело. Но вече няма и кой да слуша приказките ни. А с приказки и времето минава по-бързо.

Така е било и по-рано, и по времето на баща ми, а и по времето на дядо ми. През дългите зимни вечери ние си лягахме заедно с кокошките. Не спяхме в кревати, разбира се, бяхме 16 деца и лягахме на сламата. Майка ни разпръсваше сламата покрай стената и ни събираше под големия юрган. Там ние пълзяхме, боричкахме, щипехме се един друг, докато не заспивахме, събрани накуп. Тогава майка ми хвърляше в огъня няколко лъжици клеясала мас и прилягаше на свободното място до нас. Баща ми нарязваше железата и ги приготвяше за утрешния ден. Накрая си лягаше и той.

Призори се събуждахме от свиренето на духалото. Бързо ставахме, колкото бяхме, и малки, и големи, и изхвърчавахме навън в ковачницата. Бързахме да помагаме, защото баща ни оставяше за сутринта по още една приказка за подвизите на Янош Надар. Стараехме се, работехме, за да чуем приказката, а и да получим по една разходка до града: тая награда получаваха само трудолюбивите.

До четвъртък баща ми наковаваше по една каруца гвоздеи. На развиделяване или още по тъмно впрягахме кончето в красивата сегедска плетена каручка. Така правеха и нашите роднини: по десет-петнадесет се проточваха от селото за Будапеща. На дъното на всяка каруца лежаха внимателно разпределени различните видове гвоздеи, а отгоре — ние децата и баща ни. Ние вече знаехме къде се откарват гвоздеите. Първо — отивахме при зидарите. Баща ни слизаше от каруцата бос, в широки шаячни гащи, отиваше до вратата и чукаше. Зидарите не се сърдеха, че ги безпокоим толкова рано — те ни чакаха и още как! Те можеха да откупят всичките ни гвоздеи, колкото и много да бяха те. Баща ми беше майстор на преговорите с тях. Накрая се разбираха и пишеха хартия за тридесет килограма гвоздеи, зидарят заплащаше за двадесет и пет, а баща ми му даваше само двадесет. Така всеки печелеше своето: и зидарят, и баща ми, понеже и двамата си изкарваха по пет кила гвоздеи, а стопанинът на къщата не можеше да научи тридесет или двадесет килограма гвоздеи са начукани в кофража и гредите.

После се отправяхме към търговците и им продавахме остатъка от гвоздеите. Те купуваха малки гвоздейчета и някои и други скоби за тръби, останалите клинци и всичко, което им паднеше. Така ние си тръгвахме назад. Носехме със себе си много пари, понякога ни стигаха да се изхраним цяла седмица.

Не разбирах само защо се бояхме толкова много от стражарите. Съглеждахме ли отдалече някой висок шлем — веднага се притаявахме на дъното на каруцата. А баща ни ни плашеше:

— Вижте! Ето го полицая! Сега ще дойде и ще ви прибере.

А сам наплашен, биеше конете с камшика.

В ония времена, ако не считаме стражарите, живеехме си добре, доколкото си спомням все още.

— На паровав ме ника саха — казваха старците. — За нищо на света не бих се сменил с никого. Мер те ме кана йек дий бутикера, о гаджо сай керел цило курко. — Селянинът за неделя не печели толкова, колкото аз печеля за ден.

Само че живеехме глупаво. Не знаехме какво е хубава квартира, какво са прилични дрехи. За пестеливите селяни ние имахме песен:

Няма шунка, ни — сланина,

а парички — за двамина.

Ние всеки ден си похапвахме гъска и пак завиждахме на селянина и когато го срещахме, плювахме.

— Кандел дувал — отдалече вони — казвахме ние и отминавахме.

Селянинът, разбира се, ни плащаше със същото: „Цинга-манга пук, пълни гащи с лук! Мръсен циганин!“ А всички ние бяхме впрегнати в един ярем.

С една дума, трябва да ви кажа: да бях бог, пак нямаше да разбера всичко. Само едно ми е съвсем ясно: в ония времена селяните се наричаха земеделци, а циганите — просто цигани. Сега селянинът си е селянин, както и трябва да бъде, защото това не го унижава, след като си изкарва хляба с честен труд. Но циганинът официално още не го наричат никак. Ако е музикант, казват му народен музикант или как беше там. Някои гаджо и сега ни презират, но не казват нищо в очите ни. Само зад гърба ни шепнат: виж, значи, идва мръсният циганин.

Аз съм унгарец, разбира се. Унгарец съм, защото съм се родил тук, тук съм живял и тук са погребани седем поколения от моите праотци. Всъщност на мен ми е безразлично. Щом на гаджо по̀ му се харесва да съм циганин, тогава нека си бъда циганин. От кръвта си не се срамувам!

Но тогава запишете внучето ми в такова училище, в каквото записват словака, шваба, влаха, нека слуша хубавата циганска реч, приказките, историята, песните, за да може пред децата, които го дразнят с „цинга-манга“, да отвърне гордо: „Да, аз съм циганче! Моят език не е по-лош от вашия и ние си имаме свои приказки, свои песни и всичко, което си има всеки народ.“ Чак тогава ще започнат да ни почитат, а и ние ще станем други, защото сме си получили уважението, което сме заслужили със своя труд.

Това ви го казвам аз — старият Напо, — преживял на тоя свят повече от 90 години и видял твърде много и от лошото, и от доброто.

Заповядайте ми на гости и друг път и ако можете — свийте за мен някоя и друга кутия от по-евтините цигари.