Мелтем Йълмаз
Сорая (4)

IV
Пагубна неизвестност, пагубно бъдеще

За мъжа, който трябваше да я чака при геврекчията, знаеше единствено, че ще носи черна риза и черен панталон, както го бе описал Халил. Неприятният вятър на всяка крачка по широкия тротоар не само бръснеше лицето й, но я и спъваше, сякаш се подиграваше.

„Кой знае колко зле изглеждам, като боклук от лагера“, помисли си тя. Запъхтяно бързаше по тротоара, сякаш изкачваше стръмнина, пред безразличните или унизителни погледи на минувачите. Щом наближи кафенето, определено за срещата, за последен път помисли какъв ще е крайният резултат. Но колкото и да се напрягаше, друг изход не виждаше; нямаше пари, документи, подслон, осигуровки и семейство; имаше единствено себе си! И хиляда, и милион пъти да го прехвърлеше през ум, нищо нямаше да се промени! Вече беше време да приеме действителността…

— Добре дошла, Сорая!

— Да?

— Аз съм Исмаил, ела да поседнем тук.

Борейки се с мисълта за друг изход, Сорая дори не беше забелязала как е стигнала до мъжа. Без да губи време, се отправи в указаната посока. Погледът й докосна четвърт геврек и част от сандвич върху поднос на масата, покрай която минаваше; беше гладна, но нямаше нито петак. Можеше да ги грабне, без никой да забележи. Като ловец приседна близо до набелязаната маса. Ударите на сърцето й зачестиха, само да скочи и да протегне ръка! Или да се престори, че отива до тоалетната, и да скрие в шепа геврека.

Зашари с очи, притеснена, че някой сервитьор ще дойде да отнесе подноса; и тъкмо се беше приготвила да стане, оглеждайки се предпазливо, когато видя Исмаил да идва насреща й с поднос в ръце и димящи върху него пластмасови чаши. Облегна се на стола и се стегна; на подноса, който Исмаил сложи на масата, имаше не само чай, но и две големи погачи. Щом той каза „Хайде, заповядай“, тя се нахвърли върху погачата, без да обръща внимание на мръсните си ръце. Забила поглед в черното на тротоарната плочка долу, отхапваше сигурно най-големите залъци в живота си. От слюнката погачата набъбваше в устата й, ставаше грамадна, после се стапяше и смаляваше и минаваше през гърлото й, без дори да се дъвче. При всеки залък съществуваше опасност да й заседне, но Сорая беше толкова гладна, че не се сещаше да си помогне с чая.

Исмаил мълчаливо оценяваше колко е красива дори когато ядеше като гладно куче; естествено, по-добре щеше да бъде да не се е омъжвала… Тогава може би нямаше да я прати в нощен бар, а да я даде на някой богаташ — така хем щеше да увеличи комисионата си, хем вероятно щеше да спаси живота на момичето.

Сорая се умори от ядене и забеляза, че докато нейната погача е свършила, Исмаил беше оставил своята, задоволявайки се само с няколко хапки. Сорая се облегна, останала без сили като след битка между котка и куче, въздъхна дълбоко и задържа в ръце вече изстиналия, утаил се чай. Не беше по-горчив от чувствата й.

Докато отпиваха един срещу друг от чая като двама непознати на масата, Исмаил предложи на Сорая известна марка цигари, но тя ги погледна с празен поглед и отказа.

— Семейството ти сега в лагера в Нусайбин ли е?

— Брат ми загина през войната, бате. Баща ми е парализиран, но и двамата с майка бяха в лагера.

— Не са ли ги извели?

— Не, баща ми ме омъжи. Те останаха там. Нямат възможност да излязат. Сега ги преместили в друг лагер. Все още чакам новини. Трябва да ги намеря.

— И да ги намериш сега, каква полза. Спечели пари и ги изкарай.

— Дай боже.

Да изкара родителите си от лагера, дали Исмаил си вярваше? Дрън-дрън… Цигарата му чакаше да бъде запалена между мръсните, пожълтели и дебели пръсти.

— Отивам да пуша, ти си допий чая — каза внезапно Исмаил и стана, а Сорая се подразни при шума от влаченето на панталона на този мъж с мазна коса. С цялото си сърце искаше да вярва, че всички тези звуци, гледки, места и хора са „временни“, че всичко ще бъде както преди и ще се върне с родителите си в Сирия, но умът й все повече я отдалечаваше от тази надежда.

И както когато човек иска да повярва в нещо, сякаш птица пърха в гърдите му, така и в сърцето на Сорая крилете на пърхащата птица, макар и натежали като затънали в кал, все още се размахваха. Миризмата на прегоряло в кафенето беше толкова силна, че й се повдигна, защото беше сита и обстановката под мъждукащото осветление, където нямаш какво да правиш, освен да хапнеш и да си тръгнеш, караха човек да усети, че в живота всъщност няма много за губене. Сорая знаеше какви късметлии са сервитьорите, провикващи се към кухнята за поръчки или разтребващи масите, мързеливо премитащата пода чистачка и редките клиенти, похапващи гевреци и погачи. Тя вече беше сред малцината, които разбираха, че имаш ли покрив над главата си, не бива да се тревожиш за нищо повече.

За първи път след изнурителното пътуване, подхвърлянето от ръка на ръка и глада Сорая си поемаше дъх някъде и на тази временна спирка се сблъскваше с друга действителност: самотата. Истината, че няма кой да я закриля; родина, земя, семейство, съпруг, съседи, приятели. Върху неудобния стол първо й протече носът, после я засмъдяха очите. Прииждащото на вълни чувство беше самосъжаление. Тъкмо да преглътне… и камък заседна гърлото й. Всичко стана толкова внезапно, че изведнъж от очите й рукна порой. Сорая за първи път се усещаше напълно сама, като безпризорен дух. Тази непозната досега реалност изпълваше цялото й същество.

Нямаше кой да чуе писъците й, дори да я изнасилят, измъчват или убият. Животът някога с майка й, баща й и приятеля й сякаш беше чужд спомен. Сега се усещаше като натикана в яма: нито можеше да стане, нито повече да остане на същото място. Стисна зъби и пак, и пак…

„Сега ще дойде Исмаил, ще ме заведе да работя и да изкарам пари, няма друг изход!“

Повтаряше си това изречение, за да не ревне. Вътре беше горещо, изпоти се. Исмаил влезе с бързи стъпки, огледа се и веднага премина към въпроса:

— Сорая, ти в момента нямаш нищо, а си и вдовица пред бога. Или ще си оправиш живота, или и трупа ти няма да намерят, така ли е?

— Така е.

— Ето защо, но без да те насилвам, не ме разбирай погрешно, ти давам работа. Така ли е?

— Да.

— Става дума за придружаване с консумация. Знаеш какво имам предвид, чувала си. Много момичета работят така, все сирийки като теб… Всички един ден ще спечелят пари и ще се махнат.

— Дай боже.

— Ти и не можеш да работиш друго, понеже нямаш регистрация и документи. Така стоят нещата при турците, когато си жена. Принудена си, докато си стъпиш на краката, разбираш ли?

— Разбирам.

— Ако не желаеш, тръгвай си. Само че в лагера повече няма да те приемат, веднъж напуснала — няма връщане, а и да те приемат, докога ще изкараш в тия условия. Ако има къде другаде да отидеш, върви. После да не кажеш, че е било насила.

— Не. Няма къде другаде да отида.

Исмаил я погледна въпросително дали има да добави още нещо. Очакваше недвусмисления й отговор…

— Наясно ли си?

Сорая вече беше наясно, че избор няма.

— Да.

— Хайде тогава, колата е отпред.

Отразяващото се и в стойката й душевно състояние беше като на овцата, знаеща, че колкото повече се покорява, толкова по-късно и по-безболезнено ще я заколят. Качиха се в колата и докато Исмаил пускаше климатика, Сорая гледаше младите двойки, минаващи покрай тях ръка за ръка. Населението на тези две страни, съседни до войната, постепенно се беше отчуждило и настроило вражески. И за Сорая тук всичко и всички бяха чужди както двойките, така и останалите хора… Докато Исмаил упорито се опитваше да даде контакт, над магазина вляво присветваше надписа „Великолепен кадаиф“.

По булеварда се редяха магазини със сватбени стоки. Сорая се загледа в един подскачащ гълъб и си спомни за Мурад, а колкото повече се отдалечаваше от неговия дом, толкова повече виждаше нещата отдалеч и по-ясно схващаше действителността: Мурад я беше ограбил заради себе си. Тя сега разбираше, че той е убиец, унищожил радостта от живота в една влюбена жена. Единствената му цел е била притежанието; все повече и повече, ненаситно, без щастие, без любов…

Умът на Сорая сега беше празен като дългия сив път. Бяха излезли от центъра на града и отиваха към „известно само на посветените“ място. Колко ли други беше отвел там Исмаил? Сорая си зададе този въпрос, докато го гледаше как уверено върти волана. А той самият знаеше, че може да прецени този тип жени, но не задълбаваше, интересуваха го само парите. Красотата на Сорая го интересуваше само откъм материалната страна, другото беше история… Веднъж един приятел, който знаеше с какво се занимава, го беше попитал „Ти нямаш ли майка и сестра, не ти ли е жал?“, а Исмаил го беше зашлевил през лицето с думите „Това е съвсем друго, бе!“.

В края на краищата тези момичета си бяха избрали пътя, бяха решили да проституират. Дали всяка жена щеше да се съгласи на това и особено майка му и сестра му — да не бяха същите! Заради това Исмаил не съжаляваше Сорая, знаеше, че ако иска, може и друго да работи. Щом нямаше разрешително, можеше да мие чинии, известно време щеше да потърпи и после да му търси колая. Всъщност, както бе сама и чужденка, и то млада, можеше да се омъжи. „Но кой ще поиска вдовица?“, помисли си Исмаил, протегна се към жабката и извади цигара. Стомахът на Сорая вече стържеше, това беше едно от оплакванията, появили се след настаняването в лагера.

— Колко път имаме още?

— Почти пристигнахме, десетина минути.

Сорая разполагаше с десет минути да се откаже, но какво да рече, „Остави ме на пътя“ ли? При кого щеше да отиде? Нелегална, без пукнат грош, сама жена? Какво, по дяволите, можеше да направи! Исмаил сви надясно от главния път, явно наближаваха. Сърцето на Сорая щеше да изхвръкне, загубила надежда за по-различен живот. Най-накрая на 100 метра напред се показа неугледна мръснокафява, самостоятелна постройка. Ако някой умреше толкова далеч от града, никой нямаше да разбере. Исмаил паркира колата, дръпна ръчната спирачка и подкани Сорая, събуждайки я сякаш от вечен сън:

— Хайде!

Исмаил натисна звънеца с някаква лигава мелодия и двамата зачакаха с наведени глави. Първо чуха стъпки по стълбата. Пълна жена на средна възраст с бяла кожа и парцал за прах в едната ръка отвори вратата, не сметна за нужно да поздрави и тръгна обратно, а Исмаил, уплашен да не им хлопнат вратата под носа, веднага направи голяма крачка след нея. Сорая го последва с боязливи стъпки, опитвайки се да разбере що за място е това.

Стената вляво от входа, накичена с японски ветрила, кимона и снимки на гейши, беше покрита отчасти със скъсани тапети. Вдясно имаше антре колкото малка стая, където висяха връхните дрехи и чадъри на работещите в момента. Спускаща се насреща стръмна стълба подсказваше, че същинското помещение е на долния етаж. И докато чистачката пред тях с подходяща за тялото й скорост слизаше надолу, влаченето на панталона на Исмаил отново раздразни слуха на Сорая, напомняйки злощастното й положение. Слязоха долу и докато Сорая чакаше, свита в ъгъла, дочу разговора между Исмаил и чистачката:

— К’во, тук ли ще започне?

— Да, како Селда, нека я разходя да се огледа наоколо.

— Разходи я, но внимавайте къде стъпвате, че мих току-що.

— Добре, како Селда, не се притеснявай. Всъщност аз си тръгвам, а тя ще почине зад кулисите, докато започне програмата. Понеже няма място, ще остане тук известно време, бате Ерол знае.

— Добре, аз не се меся. Бездруго наоколо е пълно със сирийки. За децата си го правим.

— Наистина, како, права си.

И когато отиде да избърше праха от черното канапе в директорския кабинет, без дори да погледне Сорая, чистачката си мърмореше „Ще им дам аз да се разберат. Ще им дам на тия сирийки“. Кварталът й през последната година бъкаше от сирийци и всички бяха притеснени. Вече никой не можеше да си намери работа. Осемнадесетгодишният й син си търсеше работа от година и го отпращаха отвсякъде. Работодателите предпочитаха сирийците, защото работеха само за храната. И не само мъжете, а и жените. Сирийка, чистачка като нея, ръце целуваше за 20 лири дневно! Ами кой работодател не би желал евтин труд! Но умните не биха дали работа на сирийци, помисли си. „Те крадат, мамят и мърсят…“ Явно и току-що дошлото момиче кой знае какви мръсотии щеше да натвори един ден; Селда отсега не харесваше момичето… Натопи жълтия парцал в мръсната вода в кофата и докато го переше до бяло, съжаляваше сина си; какво ли го чакаше от сега нататък…

Докато четеше СМС-а на телефона си, Исмаил все още стоеше в подножието на стълбата със Сорая. А тя, загледана в пейзажите на стената, разбираше, че като сирийка не е и никога няма да бъде желана в тази страна. А и двата народа бяха мюсюлмани, още като дете в училище я учеха, че мюсюлманите трябва да се обичат и подкрепят взаимно.

— Виж сега — каза Исмаил и прекъсна мислите й. — Отляво са кулисите, директорският кабинет, спалня, съблекалня и тоалетна, ти там нямаш работа. Като тръгнеш надясно, в дъното е кухнята, и там нямаш работа. Сега отиваме в главния салон.

Сорая го следваше по петите като послушно коте. Не след дълго Исмаил отключи двукрилата голяма врата вляво. Удари я миризма на застояло и понеже лампите не светеха, не можа да различи почти нищо.

Като екскурзовод към туристи Исмаил продължи да обяснява:

— Това е едно от най-старите места за забавления в Антеп. Както виждаш, доста е подредено. До настъпването на нощта можеш да останеш зад кулисите, а след определен час — ще дойдеш тук. Ще седнеш на някоя маса, понякога се танцува. Около пет сутринта затварят. Известно време никой няма да ти направи забележка, че спиш зад кулисите. С течение на времето, спечелиш ли пари, ще се устроиш.

— Добре.

— Виж сега, трябва да знаеш правилата, та да се придържаш към тях. За всяко питие на масата, тоест, когато гостът те почерпи, половината е за теб, другата половина — за собствениците. Искам да отбележиш и тази подробност, че никъде другаде не дават половината на придружителката. Шефът обича сирийците, втората му жена е сирийка. Заради това иска момичетата да печелят и час по-скоро да си оправят живота.

Душата на Сорая потрепери от напрежение. А Исмаил, сякаш нищо не се бе случило, продължи да обяснява:

— Няма за какво да съжаляваш, не си погубваш живота, точно обратното, печелиш; събери пари, спечели и можеш да си вървиш.

— Да, добре.

Излязоха от така наречения главен салон, но Сорая не беше схванала много-много… Сега Исмаил я поведе към другата страна, със стаите на персонала и директора. Отвори вратата, над която пишеше „кулиси“ — беше мъничка стая.

— Сега ще чакаш тук. Няма да мърдаш, докато не дойде служител да те вземе, ясно ли е? — и продължи да разяснява на превърналото се в питанка лице на Сорая: — Ти си нелегална. Ако дойде полиция, първо край на живота ти, схващаш ли? Не излизай оттук и внимавай, казвам, да не навлечеш неприятности някому. Има ли още нещо да питаш, или да кажеш?

— Не.

— Хайде, сбогом тогава.

* * *

Първо дочу стъпките на прескачащия стъпалата Исмаил, а после — нищо… Останала насаме със себе си в „кулисите“, погледна към килналия се часовник на стената, мръснобяла като препикана, и си помисли: „Часовникът е само за онези, които се интересуват от времето. Явно отдавна нощите са превърнати в дни, а дните — в нощи!“.

Защото проумяваше, че вече и за нея както за повечето други, така нареченото време беше път по червения килим, настлан с лайна. Чакаше ли, чакаше… Минаха часове, а тя продължаваше да чака. Отвън се дочуха приглушени гласове, светлините пламнаха една след друга, извиси се миризма на парфюми и одеколони. Докато чакаше, коя от коя по-безнадеждни мисли разкриваха все по-грозни картини пред очите й…

Въздъхна дълбоко и пристъпи смело навън. Тръгна внимателно на пръсти през миришещия на урина коридор, където лампите просветваха с жужене, и усети как подът се набива в краката й. Стараейки се да премине тунела, който с всяка крачка ставаше все по-задушаващ, се озова пред масивна желязна врата, разделяща основното помещение на бара. Една крачка след тази светлокафява, олющена на места врата и Сорая щеше да започне нов живот. Прекрачването на този праг, откъдето се разнасяха на вълни пиянски викове, означаваше Сорая вече да не бъде същата и дори да се случи родителите й да я намерят, нямаше да я познаят. Всъщност така би било по-добре, защото иначе щяха да се проклинат. Дали от вълнение, но внезапно така й се допишка, че за малко да се изпусне.

Дръжката на вратата така я отврати, сякаш за първи път щеше да отвори врата. Пое си дълбоко дъх, открехна леко вратата и се замоли никой, освен нея да не чуе скърцането. Надникна скришом през процепа и се опита да види какво става вътре. Първо видя цигарен дим, смесващ се с разноцветните светлини. Този пиянски облак така беше забулил всичко, към което бездруго пристъпваше с уплаха, че не можа нищо да различи. Сърцето й биеше лудо, дишането й пресекваше. Сякаш цялата беше едно сърце, туптящо пред вратата. Но минута след минута, след внимателно вглеждане сетивата й се изостряха.

Първоначално започна да различава звуците. Под съпровода на не толкова гърмящата музика се долавяха груби мъжки гласове и по-рядко сред тях — кръшни женски смехове… Възможно най-фалшивите смехове, различими само за жена. Второто й усещане беше за мирис — смесицата от мъжка пот, цигари и алкохол беше така противна, че й се дощя веднага да затръшне вратата. Но не биваше да го прави, защото щеше да се лиши от най-интересното, от лицата, които щяха да определят бъдещия й живот.

Изчака, повдигна глава още малко и вдъхна дълбоко. Отново намести присвити за по-добро фокусиране очи в пролуката и продължи да наблюдава. Мястото беше по-малко от онова, в което я докараха сутринта; между безразборно разпръснатите петнайсетина маси имаше по метър разстояние. Дансингът сред наредените в кръг маси беше покрит с разноцветни плочки под схлупен таван. Климатиците на стойка около него приличаха на бодигардове. Стените бяха покрити със затъмнени огледала, които смесваха и отразяваха идващите отвсякъде сини, зелени и червени светлини. Отразяващите се от сребристото диско кълбо на тавана цветове бързо просветваха по лицата на насядалите около масите и отминаваха. Заради това Сорая не можеше да види ясно никого и нищо. Но вече различаваше музиката — арабска мелодия, която се слушаше и в Сирия! В един миг песента докосна душата й, предизвика приятен трепет, но детинският оптимизъм, че слушаната в две страни мелодия може да сближи хората (който Сорая изпитваше в момента) не продължи дълго. Отново загубила надежда, сбърчила устни пред вратата, тя прецени, че няма какво повече да види, и се отдръпна. Обърна се и пое обратно по влажния коридор.

На всяка крачка откъм отходния канал, наричан кулиси, все по-силно се дочуваха виковете на някаква жена на лош дори за Сорая турски. Правата, руса жена от двете, забелязали влизането на Сорая (навярно онази крещящата), застина като вкаменена, вгледа се в нея с омраза и попита: „Как си?“. Втората, мургавата, седеше на стол срещу русата, бавно изпускаше дим от цигарата и наблюдаваше Сорая със змийските си очи. Сорая се зачуди как да отговори, явно тук трябваше да се пази не само от мъжете, но и от жените.

— Никак, днес пристигнах.

— Ааа, добре си дошла, принцесо. И откъде идваш, ма?

— Сирийка съм. Бежанка от войната.

Жената с отвращение каза нещо на другата. Сорая не разбра казаното, но го предположи; както обикновено, вероятно се оплакваше, че сирийците им крадат работата, домовете и живота. После отново се обърна към Сорая:

— Добре, но не ми се мотай в краката, че ще те стъпча безмилостно. И не се върти много-много наоколо. Стой си кротко и чакай някой да те повика. Ако ми цъфнеш на масата, хич няма да те пожаля, запомни го. Знай си мястото!

Странно, но Сорая не се плашеше от нищо. Нито от смърт, нито от убийство. Вече се отвращаваше от живота изобщо. Бог знае защо се караха тези жени; за пари, за мъж или за нещо друго? Установи, че никога не е оглеждала кулисите, където едва се побираха трима, и внимателно се озърна: освен огледало, шкаф, сгъваемо легло, стол и стенен часовник нямаше нищо излишно. А домът й в Сирия… Не, нямаше да мисли за това. Но понякога спомените така я връхлитаха, че колкото и да се стараеше, не можеше да им се противопостави. Сега например не биваше да мисли за спалнята си с бели мебели, за слънцето, струящо в нея сутрин, когато отвореше прозореца да проветри, за пълната с книги библиотека до главата й, за сериалите, които следеше по малкия телевизор. Ако ще мисли за това, по-добре да грабне най-близкия режещ предмет и да накълца себе си и тези кучки!

Седна на сгъваемото легло и се вгледа в двете жени. Погледът й се спря на краката на русата, чиито пети бяха толкова напукани, че си помисли: „Такива няма и на село“. Явно обувките й бяха малки, защото изхвръкналият показалец беше посинял. „Вероятно ги носи, като седне, иначе такива обувки не се издържат цяла нощ“, каза си. После внезапно се досети: „Едва ли танцува. Явно имам възможност да не танцувам, мога и да не го правя“. Обърна поглед към другата жена. Изглеждаше като в змийска кожа, с ботуши на невероятно висок ток… Сорая усети умора, облегна се и леко притвори очи.

Не искаше да мисли повече, но не можеше да се спре. Тънка болка пулсираше в главата й — сякаш процеждаща се от пукнатина вода. Думите на Исмаил отекнаха в ушите й като рязка плесница:

— Няма за какво да съжаляваш, не си погубваш живота, точно обратното, печелиш; събери пари, спечели и можеш да си вървиш.

Явно животът й оттук нататък беше предопределен: ще пие, ще напива, ще прибира половината, ще събере пари и ще се махне!

Скандалът между двете жени избухна отново, но Сорая вече не чуваше нищо друго, освен бучене. Усещаше как температурата й постепенно се повишава. Опипа с ръка лицето си, да, гореше. Тогава към стаята приближиха явно мъжки стъпки. На вратата застана висок млад мъж в костюм, с гелосани и зализани назад като на крава коси. Сорая се помъчи да избегне погледа му, но той не й обърна внимание и каза:

— Вътре вече се пълни, отивайте на масите си, а ти облечи това — и й подаде бяла блуза на закачалка, къси черни шорти и чифт златисти обувки на висок ток. Когато жените излязоха от стаята, Сорая се преоблече.

Никога досега не се беше обличала толкова оскъдно, искаше й се да потъне в земята. Чудеше се как да излезе с тези дрехи, как да се изправи пред хората. Отвращаваше се и от мястото, и от всички тук. Запроклина наум, изчерви се, дощя й се да се разкрещи с пълно гърло и да побегне, без да се обръща. Постоя няколко минути безпомощно и направи две-три крачки напред-назад из няколкото квадратни метра. Отново седна, втресе я, стана й студено, залюля се, като трепереше и се потеше и проклинаше всичко, което й дойдеше наум.

В този момент вратата рязко се отвори и същият мъж рече:

— Хайде, тръгвай, до утре ли да те чакам?!

— Не мога да изляза така — погледна го умолително Сорая.

Както беше правил навярно хиляди пъти преди това, той силно я шамароса.

Внезапно откъсната от света, в Сорая всичко се обърна, изпадна в шок.

— Хайде! — подкани я мъжът, сякаш нищо не се бе случило.

С ръка на лицето, все още под въздействието на плесника, тя тръгна кротко след него. Мястото, което преди малко беше наблюдавала през тесния процеп, беше друг свят, в който навлезе след няколко метра. Щом се озова вътре, всички погледи се обърнаха към нея или поне така й се стори. Усети как всички ръце се превръщат в една и я събличат; как някои я заплюват в лицето, а други се хилят подигравателно. Забола очи в пода, се насочи към масата на русата жена, и срамежливо попита:

— Тук ли да седна?

— Сядай, мамка ти, що за номера въртиш да привлечеш вниманието?

Още щом седна, шортите се впиха в бедрата й и се вдигнаха нагоре, подхранвайки похотта в отправените й от мъжете с раззинати уста погледи. Невидима ръка сложи на мига пред нея блестящо зелено питие. Сервитьор с бяла риза и едва наболи мустаци разчекна уста в усмивка:

— Това е от шефа за добре дошла, много специално, да ти е сладко — и изчезна, без да дочака отговор.

Сорая се смръзна. Музиката ставаше все по-силна, разговорите се разгорещяваха. От допира до чашата с отвратителния коктейл ръката й се вледени, но не само от студенината на чашата. Душата й също замръзваше; от страх, гняв, самота, безпомощност… Огледа се наоколо, на някои маси седяха облечени като нея млади момичета; в тъмнината не можеше да определи колко от тях са сирийки, самотността и безнадеждността я затискаха все повече с всяка минута.

Когато барманът я погледна и й посочи вече да изпие питието си, Сорая вдигна чашата до устните си, леко ги потопи в течността и усети ментов алкохолен вкус. От това незначително съприкосновение устните й изтръпнаха; и още как! От масата точно пред дансинга се загледа във въртящото се на тавана диско кълбо и задържа в устата си глътка от питието. Вкусът беше едновременно толкова остър и тръпчив, че усети как преминава през гърлото й като бодлива тел. „Дано е само това“, помисли си, защото не се знаеше още колко питиета щеше да изпие…

Името ти е записано на небето,

бури връхлитат съдбата ми,

ти определяш пътя ми,

Както си рекла, скъпа, тъй да бъде!

Главата на Сорая се въртеше, но не от пиенето, а от замърсената атмосфера; слушаше същата песен за кой ли път и при всяко повторение усещаше как се смалява сред мъжете и жените, крещящи в един глас „тъй да бъде“. Всъщност още преди да довърши питието си, оберкелнерът я беше настанил на маса с двама мъже и облечена като нея млада жена. Ниският, кръглолик и плешив мъж, до когото я сложиха да седне, беше един от пригласящите с пълно гърло. Сервитьорът се въртеше като пеперудка около тях; и макар Сорая да не беше стигнала и до половината на второто питие, с резки и категорични движения я подканваше да пие още. Тя се чувстваше като прикована в ковчег и единственото й желание беше да се махне.

— Е, няма ли да си кажеш името? Така ли ще си мълчим?

— Йълдъз^[1].

— Но ти не си туркиня!

— Само че името ми на турски значи звезда.

— Хубаво тогава. На колко години си?

— 22.

— И възрастта ти е добра, охаа!

Потъналото в сенките тъмно, почервеняло, подпухнало, безизразно лице на мъжа подсказа на Сорая какви мъжки лица ще вижда от сега нататък в живота си. Кафявите му очи напомняха блато; дългите вежди бяха разбъркани, сякаш излизаше от битка. Закръглените му ръце току гладеха лицето и се движеха хаотично, като че искаха да отхвърлят товара от себе си. Косата му отпред отдавна беше опадала, според Сорая беше поне на 50 години.

Изведнъж си помисли за Мурад. Всъщност той не беше по-различен от този тук, нито от останалите в бара. Даже, кой знае, те може би бяха много по-истински от него. Със заблудата, че е избягала от войната и се е заловила за живота, Сорая се беше заловила за Мурад, беше повярвала, че я обича, беше убедила себе си в това. А сега единственото, което изпитваше към Мурад, беше огромно разочарование. Ядосваше се и на себе си, наистина беше принудена да отиде в онази къща, но не и да се самозаблуждава…

Седналият до Сорая мъж се напиваше все повече. Не се разбираше какво говори, то и говор не можеше да се нарече, от устата му се лееха глупави кръчмарски приказки. От виенето на свят Сорая разбра, че се напива, впечатлението, че го слуша, беше откровена лъжа, а зад него отекваше „върви си“. С последно усилие се опита да бъде логична:

„Антеп е голям град. Не мога да работя без паспорт и документи за самоличност. И все пак много сирийци го правят. Създават връзки, правят го някак. Както каза Исмаил, ако потърпя малко тук и стисна зъби… Да поработя малко. Храната е хубава, ако мога да се докажа и стана готвачка, колко ли ще вземам? После да си наема къща. С още няколко души и сега можем да го направим.“

Но не ставаше, Сорая се боеше дори да излезе на улицата, беше беглец и още в лагера беше предупредена какво може да й се случи: „Да не дава Господ да попаднете в ръцете на търговци на органи или наркопласьори, горко ви. Всъщност нямате никакви права и направо сте загинали. Ако не сте принудени, не напускайте лагера или дома си, ако имате такъв“.

И след като дори големи мъже спазваха тези съвети, какво щеше да направи Сорая сама, още повече жена? От последната глътка на втората чаша главата й съвсем се завъртя, все повече се затрудняваше в предположенията и в ума й се въртеше едно и също: „Ще отида в полицията. Ще кажа, продадоха ме в бара, не искам, намерете ми работа. И пак, нямам документи. Че и полицията кога е спасила някого от бара. След като тук има и туркини“.

Сорая си седеше сред цигарения дим, гърмящата музика и вече танцуващите на дансинга полуголи момичета и чакаше незнайно какво. Нямаше да успее. Погледна масата с разхвърляни салфетки и дебелите мъжки пръсти, посягащи към преседелите обелени ядки и към краставиците и морковите в мръсножълт сос. Тези двама непознати мъже, вероятно с жени и деца, бяха платили за двете жени и тъй или инак очакваха да получат нещо насреща.

— Е, сирийко — рече мъжът до Сорая, — свикна ли вече с турските мъже?

Сорая не знаеше какво да отговори, но не можеше и да мълчи.

— Ами какво, турците са добри.

— Какво им е доброто, момиче, я кажи…

— Ами добри са, всичко им е добро знам ли, още съм нова.

— А добри ли са в леглото?

Когато мъжът стисна здраво ръката на Сорая и я приближи до пениса си, тя се вкамени; сякаш изчезнаха всички светлини, огледалата, цветовете, гласовете; сякаш изчезна и барът, и целият свят. Стори й се, че се докосва до леден труп; без да реагира и да се противопостави, беше принудена да направи каквото се очакваше от нея, и то както трябва. Не можеш да си дръпнеш ръката, в никакъв случай, ужасно е, страшно, от този мъж, това лице, тази усмивка, от това тяло му се повдига на човек, не можеш да си дръпнеш ръката, дишай, издишвай, той се хили, той чака, очите му са като дълъг коридор, в края на който пият вода хищници, хищниците в края на коридора извръщат глава и поглеждат Сорая, хищниците в края на коридора искат Сорая, Сорая се превръща в камък, мъжът схваща, мъжът се мръщи, тялото на Сорая замръзва, Сорая се стяга, мъжът стисва ръката й още по-здраво, мъжът притиска ръката на Сорая до пениса си, мъжът е платил за Сорая, мъжът чака, очаква реакция от Сорая, Сорая стиска зъби, очите на Сорая горят, главата й се върти, Сорая се насилва, усмихва се, още малко, още малко, и още малко… Накрая отговорът й изригва като вулкан:

— Наистина, турците са много добри в леглото!

Горд, че е получил очакваното, мъжът изтласква настрани ненужната му вече ръка и възторжено вдига чаша:

— Ха наздраве, тогава!