Трагедията показа грозното си лице, което никой досега не беше виждал, още на изхода на болницата. Дума не можеше да става сега за намирането на инвалидна количка за Хейсем в Хумус, доставката на санитарни материали за който беше прекратена много преди бедата. Смешно беше дори да го кажеш. Докато се настаняваше в докараната от приятелите на Мохамед използвана по строежите ръчна количка, Хейсем се опитваше да скрие лицето си, сякаш търсеше нещо по земята, за да не погледне някого. Тялото му, подхванато едновременно от трима, се предаде като детско. Ися, най-добрият приятел на Мохамед, започна направо:

— Не бива днес да минавате границата, има страшна навалица. Прекарайте някъде нощта. Утре ще дойда да ви взема оттам към девет часа. Не закъснявайте, има много като вас, които чакат помощ.

След всичко това Сорая се въздържа да каже, че няма къде да отседнат. Тъй като и роднините им бяха напуснали домовете си, единственият вариант беше градината на болницата. Но в такова положение не беше само семейство Номари.

* * *

Сорая и Хая на пейка в болничния двор, а Хейсем в инвалидната си количка… Така посред нощ приличаха на накацали по клона три кукумявки, мълчаливо чакащи да съмне. А времето изобщо не минаваше, Мохамед витаеше в умовете им, устните им шепнеха молитви, а сърцата бяха отровени от болка… Сякаш ако някой проговореше, всички заедно щяха да заплачат. Поради това и мълчаха.

Заспалата призори превита на две Сорая посрещна новия ден с окаяното състояние на баща си, проснат на земята с полуживото си тяло и вперен в небето жален поглед. Действителността беше толкова жестока, че Сорая вече беше твърдо убедена, че преживяното не е сън и нищо няма да се промени. Никой не можеше да се върне обратно, баща й беше сакат, майка й бавно губеше разсъдък, а Сорая нямаше друг изход… Точно тогава си спомни за Емир и мисълта, че се случва за първи път след трагедията, я разтърси — как ли беше той?

Спомни си за започналото първо в училищния двор и после пренесено извън него приятелство, плановете, които той кроеше, и й домъчня за него. Всъщност тя никога не беше се стремила към брак като него. Според нея бъдещият им живот щеше да бъде договор за най-добрата от всички злини. Но сега, през призмата на настоящето, като крушка в тъмата на съзнанието й просветна мисълта, че онзи живот би бил хубав. Опитът я учеше, че животът е съставен от пораждащи се едно от друго нещастия и първото предвещаваше идването на следващото.

Отиде до майка си, седнала на предната пейка, за да я попита дали е гладна, но Хая отново се взираше някъде с празен поглед. Сорая не издържа:

— Какво пиеш, мамо, ела на себе си!

Въпросът се заостри, заостри и се заби в челото на Хая като трън. Тя изнервено се обърна към дъщеря си, която я беше обезпокоила, и гласът й разряза въздуха като нож:

— Махай се!

Дори в празния й поглед да беше преминала искра на разбиране, тя изчезна за секунди. Явно след брат си Сорая вече губеше и майка си.

Семейство Номари останаха още няколко часа все така неподвижни и безмълвни на същото място. Първа Сорая забеляза появата на Ися, приятеля на Мохамед. Движеше се леко и уверено, без никаква следа от голямото нещастие, преживяно преди няколко дни…

— Здравейте!

— Здравейте — отговори Сорая.

— Как си, чичо Хейсем?

Хейсем обърна намръщено лице към младежа и след известно колебание отговори:

— По-добре да бях умрял, но нали имам семейство.

— Опазил бог, чичо Хейсем, Аллах си има нещо на ум, та да те спаси. Сега трябва да бъдеш до жена си и дъщеря си.

На Хейсем, опитващ се да свикне с наранената гордост от безпомощното си тяло, му дойде в повече съветът от младеж на възрастта на сина му. Не отговори, но обърна глава с желание да приключи разговора. Младежът ги водеше към колата с изнервяща бързина, а Сорая буташе ръчната количка с баща си. Всъщност това беше умението, което вече трябваше да изучи и придобие. Баща й тежеше в количката с нащърбени дървени дръжки, забиващи се в дланите й. А колелата бяха толкова стари, че за придвижването на количката се изискваха изключителни усилия. Колата, с която Ися щеше да ги откара до границата, изглеждаше на Сорая като мираж в пустиня.

Колкото повече приближаваха границата по половинчасовия път с кола, толкова повече прах се вдигаше от краката на вървящите от двете страни мъже и жени с вързопи на гръб. Някои бяха толкова уморени, че едвам влачеха нозе, други бяха насядали по земята за почивка. Ако се съдеше по навалицата, жителите на Хумус го напускаха на тълпи, като че идеше краят на света. През целия път приятелят на Мохамед — Ися — обясняваше как сраженията ще се ожесточават все повече и хората не могат да направят друго, освен да бягат, сякаш той и приятелите му вземаха решенията. Внезапно поведението му подразни Сорая. Ако и другите бяха като него, значи животът на хората беше обречен заради шепа неуки ергени.

Ися спря колата на едно място и каза:

— Дотук съм. Колата не може да премине по-нататък. Виждате опашката отпред, бог знае колко километра е. Всички бягат към Турция, слизайте и не губете време.

Хая изпълни нареждането безпрекословно като робот, слезе от колата и тръгна към границата като жив мъртвец. Сорая и Ися извадиха Хейсем от колата и го настаниха в количката.

— Бог да те благослови! — каза Сорая на младежа, опитвайки се да скрие негативното си отношение.

Ися не се поддаде на благодарствения й тон и отвърна намръщено:

— Няма значение, молете се за нас. Хайде вървете, не стойте.

Сорая, бутайки количката с Хейсем по петите на Хая, влезе в опашката към границата под съпровода на носещи се отвсякъде плач и молитви. Беше като в преизподня, в търсещите помощ погледи на хората се четеше, че никой не знае какво го чака след границата. Хейсем така се затрудни да бръкне в джоба си за пари, за да купи геврек от минаващия покрай тях младеж, че Сорая веднага пъхна ръка в джоба му, та да сложи край на унижението му. Докато семейство Номари ядяха гевреците, опашката се виеше като огромна змия, чиято глава не се виждаше, а слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад облаците. Земята се тресеше от двигателите на идващите донякъде и връщащи се коли. Край пътя гниеше облян в кръв застрелян катър. Един бог знаеше кога щеше да им дойде редът в тази опашка. Почти се свечеряваше, когато стигнаха до границата сред шумни разправии, женски молитви и детски плач. Хейсем отговори на въпроса на мургавия служител със сключени вежди за лични карти и паспорти:

— Нямаме нищо. Нито лични карти, нито паспорти. Едни души само носим.

Служителят явно беше доста притеснен. Това беше едно от многото семейства без документи. Отново повтори наизустените изречения:

— Турция и така ще ви приеме, но ако ви се случи нещо, е на ваша отговорност. Не можем да ви регистрираме официално. Сега си кажете имената.

Изредиха имената си и се подписаха на поднесения им лист. Срещу това получиха удостоверение за влизане в страната. Претърсиха вързопа на Хая и количката на Хейсем. След още няколко крачки семейство Номари стъпи на турска територия…

Там струпването на хора наподобяваше на сватба или погребение. От една страна всички се радваха, че са оцелели, от друга — проклинаха изгнанието. Погледната отдалеч, тълпата вървящи максимално близо един до друг под охраната на въоръжени жандармеристи приличаше на стадо животни с проблясващи в мрака очи. Сякаш всеки момент някой ловец щеше да се прицели отдалеч в стадото и да пръсне изоставащите като зайци…

Дестинацията беше ясна: бежанският лагер в Апайдън^[1]. Камионетки със служебни лица току качваха произволни групи от по десетина души и ги откарваха в лагера. Заради това виделите приближаването на колите вдигаха ръце и се затичваха натам като към хуманитарни помощи в бедстващи райони. Но семейство Номари нямаха този шанс, защото трябваше да бутат ръчната количка с Хейсем, колкото и километра да оставаха. Точно след два часа семейството вече чакаше в края на опашката пред вратата на лагера. Вечерта беше леденостудена, вътре се виждаха само припламващи бели светлини върху високи пилони също като на огромен футболен стадион. Когато най-сетне им дойде редът, служителят на вратата каза нещо на турски на колегата си. А той преведе на Сорая, че трябва да покаже документа от границата. Тя му го подаде. Разтревожи се от разговора между двамата, стори й се, че има някакъв проблем и ги погледна въпросително. Говорещият арабски каза:

— Тази нощ ще ви приемем в лагера, но утре трябва да си отидете. Защото тук няма повече място. Вие нямате дори лични документи.

— Къде да отидем? Не познаваме Турция. А документи нямаме, защото домът ни беше бомбардиран.

— Разбирам, но нищо не мога да направя. В този лагер няма място. Елате тук утре сутрин и с още няколко семейства ще ви изпратим в Урфа^[2]. Ще ви осигурим и кола.

— В колко да дойдем?

— Знам ли, към седем. Сега влезте вътре и се настанете, където намерите. Раздават храна, нахранете се.

Лагерът от снежнобели палатки приличаше на памукова плантация. Между палатките нямаше и метър разстояние и изглеждаха като рай в бяло… Бежанците се опитваха да сместят вещите си в новите домове с вдигнати брезентови врати, а мръсните боси деца вече бяха започнали игрите. Бащи, крещящи „Да не се загубиш, ей!“, пляскайки им по един шамар, млади девойки, вадещи баници от разтворените вързопи, служители със свирки и ръчни фенерчета и придружаващите ги ловни кучета… Мирисът на хладния влажен вятър в лицето на Сорая беше както познат, така и чужд. Освен всичко останало той й обещаваше нов живот като моментен проблясък, пълен с надежда; самата тя се изненада от първата поява на това усещане след голямото нещастие.

Служителят им беше казал да се настанят на първото свободно място, но къде ли беше то? Тръгнаха след останалите и когато видяха насядалите по празното пространство близо до тоалетните хора, разбраха, че това е мястото. Служителят отпред раздаде на всеки от семейството по един пакет с одеяло и възглавница и друг с хляб и вода. Всички там имаха такива пакети. И когато си намериха място, Сорая настани баща си върху одеялото. Обкръжаващата ги атмосфера напомни на Сорая седящия протест, започнал с възторг преди десет месеца и напуснат в ужас.

* * *

Ненапразно наричаха Хумус Столица на революцията. От началото на Арабската пролет цяла Сирия следеше със затаен дъх най-ожесточените сражения, протестните шествия, манифестациите и седящите протести в Хумус. На 18 април 2011 късно вечерта десетки хиляди планираха седящ протест срещу режима на Асад на Площада на силата. Още рано сутринта Мохамед събуди всички, като ги предупреди да не закъсняват за протеста и без дори да закуси, изхвърча от къщи.

Щом Мохамед й съобщи, Хая скочи от леглото, мина през банята и облече от години недокоснатата си най-красива рокля. Сорая и Хейсем се тревожеха от ентусиазма на Хая и се страхуваха от непредвидени опасности вечерта. А Хая дори не забелязваше тревогата им и натежалата от съмнения атмосфера. За нея единствен Мохамед беше прав. Но понякога вечер, положеше ли глава на възглавницата, започваше да се безпокои за него — ами ако му се случеше нещо? И за да разсее тревожните мисли, ставаше, отиваше в дневната, пускаше телевизора и се опитваше да заспи на дивана пред някакъв тъп филм. Обаче сънят невинаги я спохождаше; привиждаше й се сражаващият се, прострелян и паднал в кръв на земята син… В такива моменти десетки пъти се помолваше „Боже, пази Мохамед, Господи!“ и се опитваше да пропъди ужасяващото привидение като досадна муха.

През деня преди протеста на Площада на силата Хая подреди на масата най-различни ястия, сякаш се готвеше за сватба. Вечерята с кюфтета, баница със сирене, оризена чорба, фалафел и фъстъчени курабии премина, както и през деня в атмосфера на ентусиазъм за Хая и тревога за Хейсем и Сорая. И след храната дойде дългоочакваният момент за Хая. Без дори да вдигне масата, хукна да си облече мантото и обуе обувките, погледна все още седящите до масата съпруг и дъщеря и ги повика от вратата с леко ядовит тон:

— Хейсем, Сорая, хайде, какво чакате!

На улицата, където излязоха заедно, виковете на скандиращите, издигащи се във въздуха като дим от огън, бяха по-екзалтирани и от маршовете на най-фанатизираните привърженици. Излезлите навън по призива на опозицията хора се вливаха в тълпата пред себе си и се присъединяваха към течащия към площада поток. Някои биеха тъпани с желанието да събудят липсващите „спящи“. Дори само обединяващото вървящите към площада хора чувство за повечето от тях беше предвестник на бъдещите хубави дни.

Влачейки крака сред навалицата, Сорая се вгледа в блесналите от надежда лица на хората наоколо; защо нейното не беше същото? А Хая за първи път без никакви задръжки изливаше „огромното вълнение“, трупало се в нея от години и поради това потъвало все по-надълбоко: тя сега беше огнената жена, вдигнала ръка нагоре и крещяща с пълно гърло „Асад — оставка!“.

Когато най-сетне стигнаха до площада, тримата не повярваха на очите си: хиляди хора в гигантски кръг като едно туптящо сърце скандираха за общото си бъдеще „Асад — оставка!“.

Червени, бели и черни плакати, развяващи се под звуците на призивите от мегафоните на опозицията, нажежаваха още повече обстановката; тълпата все повече се потеше, все повече се гневеше и все повече се възбуждаше. Брадат мъж взе мегафона, прочисти гърлото си и викна „Здравей, свободни сирийски народе!“, а екзалтираният и пълен с вяра отклик от всички гърла едновременно го блъсна в лицето като вятър. С тънка усмивка той демонстрира доволството си. Внимателно разтвори листа в ръцете си:

— Скъпи съграждани, искам да ви прочета манифеста на Свободната сирийска армия. Гражданската ни съвест изисква да знаем кодекса на армията ни. Сега ви моля за тишина.

Ни звук не излезе от множеството. Всички с изключителен интерес очакваха да чуят какво ще каже мъжът, чиято самоличност не им беше позната, но вярваха, че ще бъде един от спасителите им. Удовлетворен от мълчанието, мъжът продължи:

— Като независим или дезертирал от правителствената армия доброволец или цивилен поемам следните задължения в Свободната сирийска армия:

Да насочвам оръжие единствено срещу агресора от войската на Асад. Да служа на нацията, на Сирия и на свободата на сирийския народ. Ще воювам, за да защитя народа си. Ще използвам оръжието си за сваляне на наложения ни престъпен режим. Всеки, употребил оръжие в защита на режима, ще бъде задържан, независимо от чина му, и ще бъде поставян под арест от Свободната сирийска армия. Ако се установи, че задържаният работи срещу заплащане или доброволно за режима и му предава информация за активистите на революцията, ще се разглежда като арестант и третира по закона за военнопрестъпниците.

Обещавам да не малтретирам никого, да не насилвам и осакатявам. Няма да издавам заповеди най-вече за смъртно наказание и физически наказания. Единствено вещите по темата ще могат да съдят по съответните правни норми и да обвиняват виновните.

Няма да участвам в никакви мероприятия, водещи до изтезания или умъртвяване на доносници или арестанти, и няма да присъствам на публични екзекуции.

Няма да участвам в никакви присвоявания или далавери с цел финансиране на въоръжената борба. Няма да отвличам срещу подкуп.

Няма да използвам оръжие срещу активистите и цивилните, независимо дали споделям убежденията им. Няма да използвам оръжие срещу сирийски гражданин. Ще използвам оръжието си само срещу престъпния режим и в защита на народа си.

След свалянето на режима ще предам оръжието на временното правителство на страната.

Ако бъда обявен за виновен по някой от изброените параграфи, съм съгласен да бъда съден от упълномощените комитети, сформирани под егидата на Свободната сирийска армия и независимите съдебни институции.

Мъжът замълча, приковал вниманието на множеството. Макар и да бяха необходими няколко секунди за възприемане на възванието, неистовите аплодисменти ги запълниха. Така внезапно тупкащото сърце на площада се разрасна и извиси, седящите се изправиха, дивите възгласи и вдигнатите нагоре юмруци се насочиха към правителствените сили за сигурност около тях. Енергията на бунта достигна връхната си точка и сякаш блесналите априлски звезди затрептяха. А тълпата, единна като бавна река, потече към силите за сигурност, засега задоволили се само с наблюдение. И бум! Стрелящи едно след друго оръжия след първия изстрел, останал незабелязан, викове, бягство… Лудешки крясъци, изпълнили площада няколко секунди след указанията по радиостанциите. Уверени в себе си, силите за сигурност стреляха напосоки. Семейство Номари на 50 метра от центъра на случващото се с ококорени очи след първите изстрели започна да отстъпва, в опит да проумее събитията, а през това време всички вече тичаха към тях, тъпчейки се един друг.

Когато Сорая чу вика на майка си, закрила уста с ръце, нежелаеща да приеме случващото се, „Мохамед, сине!“, бързо я дръпна и тримата побягнаха заедно с всички останали, без да гледат назад. Оръжията гърмяха, писъците се извисяваха, от устата на изникващите неочаквано опозиционери се разнасяше „Аллах е велик!“. Изведнъж се вдигна пушилка, никой нищо не виждаше или не възприемаше видяното, но определено нищо не разбираше.

Сорая не можа да открие родителите си и се почувства като дете, прииска й се да ревне; този сън със загубата им беше видяла като дете. Сега тичаше… И въпреки равното място, което й се виждаше пресечено, и в няколкото секунди, когато беше принудена да прескочи паднала на земята жена и се бореше с избора дали да й помогне, или да приеме грозната истина да си жив, продължи да бяга. Бягаща като освободен от юздите кон, Сорая се отдалечаваше от Асад, от семейството си, от ценностите, в които вярваше. Дългите й черни коси се развяваха и я приближаваха към усещането за безсмъртие. Биещият в лицето й вятър нашепваше на пресекулки нещо в ушите й, а влагата във въздуха ближеше откритите места по ръцете й.

Изведнъж млад мъж се блъсна в нея, тя се олюля и аха да падне, но запази равновесие и продължи да бяга. Зад нея изстрелите разкъсваха нощта и всеки ставаше все по-сигурен, че следващият ще го настигне. Сърцето на Сорая биеше до пръсване, дъхът не й стигаше, обливаше я пот и устата й съхнеше, краката й тежаха сякаш тонове и не помръдваха, ръцете не й служеха изобщо, главата й тежеше и тя забави и забави бяг… Рухна до една стена и се опита да си поеме дъх. Но кислородът беше така недостатъчен, че дробовете й пламнаха. Сорая усети как сърцето й спира. Бученето в главата, сякаш причинено от удар, заглушаваше дори изстрелите. Оригна се от напън за повръщане и това беше единственото, на което беше способна за момента. Не й се вярваше, че се намира в този неописуем ад, на мястото, където тази нощ Площадът на силата се беше превърнал за населението на Хумус от общ кошмар, сънуван нощи наред, в действителност…

През тази нощ никой не видя как свърши всичко, всъщност около десет минути след първите изстрели останалите на площада към 50 трупа изглеждаха като бездомни китове, изхвърлени на сушата. После онези, които не можаха да намерят близките си на местата, от които бяха избягали, се върнаха на площада като живи мъртви. И докато молитвите на коленичилите до все още неизстиналите трупове на близките им се издигаха в тишината на нощта, тежките оръжия в ръцете на силите за сигурност като мъртвородени деца озвучаваха заключителната сцена от театралната постановка, завършила с успех за тях.

* * *

Сорая се събуди от ударилата я в носа лоша миризма. Вероятно Хейсем се беше изпуснал по голяма нужда. Преди да напуснат болницата сестрата я беше предупредила, че баща й повече няма да може да се сдържа и я беше посъветвала често да сменя положението на тялото му, защото в противен случай ще получи декубитални рани… Сорая не знаеше как да започне, но беше принудена да свиква с това, и седна до баща си:

— Татко, май си се изпуснал.

Хейсем се засрами, но и той знаеше, че оттук нататък ще има нужда от другите и за най-дребните неща. Чувстваше се като в запечатана черна кутия, но все още не беше приел напълно истината и се надяваше, че след време всичко, най-вече здравословното му състояние, ще се оправи.

— Да, Сорая, мисля, че се изтървах. Какво ще правим?

— Ще почистим.

Сорая се обърна за помощ към майка си, която оживено разказваше на околните за Мохамед. Не отказа, дори да се беше ядосала на дъщеря си за прекъсването. Отиде при тях и направи параван на Хейсем с одеялото, както й казаха. Тогава Сорая извади зацапаните гащи и долнището на пижамата на баща си и тръгна към тоалетната да пере. На всяка крачка в главата й отекваше все един и същи израз: Пълна трагедия…

* * *

На сутринта станаха рано. Другите останали извън палатките също прибираха багажа и мястото на нощувката се опразваше с придвижването на облаците. Но никой не бързаше. За пострадалите от войната животът се изразяваше в тревога от близката неизвестност и от естествено отпускане след това. Семейство Номари заеха мястото си сред десетките семейства, чакащи пред вратата на лагера. Показалият се отдалеч син общински автобус щеше да ги отведе от едно на друго непознато място.

Сорая настани с помощта на шофьора баща си на първата седалка и седна до майка си. Всички качващи се бяха сирийци, всички бягаха от войната и по лицата на всички се четеше ужас… Автобусът потегли, а един мъж отзад заговори на арабски. Сорая се заслуша:

— Този лагер е определен изцяло за войниците от Свободната сирийска армия, говорих с дошлите преди нас. Там ги обучавали и складирали оръжията. Искам да кажа, че няма място за обикновени хора като нас. Така да е, стига веднъж да убият този Асад!

Докато мургавият мъж с бели коси и мустаци и крив нос говореше, пръскайки слюнки, всички глави в автобуса една по една се обърнаха към него. Въпреки студенината на зимата автобусът се затопли от интереса на хората. Седящ отпред възрастен човек му каза високо:

— Я разкажи пак, едно по едно…

Мъжът върна лентата обратно и търпеливо започна отначало:

— Слушайте сега. Доколкото знам, в Турция има към 20 лагера. Но Апайдън е различен. В него настаняват войниците от Свободната сирийска армия и семействата им. Преди време тук дошъл командващият армията, полковник Рияд Асад. Турция много го цени. Трепери косъм да не падне от главата му. Освен него в Апайдън са дясната ръка на Асад полковник Малик Кюрди, 30 генерали и десетки офицери. Така че това тук не е бежански лагер, а база на Свободната сирийска армия. Затова ни отпращат.

Мъжът надигна шишето с вода. В този момент автобусът друсна и сложен в горния багажник пакет падна на пода. Мъжът не му обърна внимание и продължи:

— Свободната сирийска армия ръководи въоръжената борба в Сирия от този лагер с помощта на турското, американското и британското разузнаване. Приятели, размърдайте си малко умовете. Това ми разказа служител в лагера. Каза, този лагер е алфата и омегата на движението в Сирия! Я да видим дали ще познаете кой обучава армията ни в лагера?

Никой не отговори. Мъжът не чака дълго и продължи:

— Естествено, турската армия. В лагера се провеждала секретна учебна програма под контрола на турската армия. Изключително професионална подготовка. Четири часа сън дневно. Учат ги да катерят планини, да използват оръжие. Рияд Асад определя кого ще включи в обучението. И да не мислите, че като го завършат, остават тук? Не, разбира се, нощем тренировки, денем война! Тоест, нашите денем отиват да се бият, а нощем се връщат тук, приятели! Браво, браво. Молете се Аллах сили да им дава.

След разказа мъжът се облегна да почине. Вече всички останали носеха товара на познанието на „истината“, лицата леко посърнаха. Възрастна жена от средата на автобуса благославяше тихо:

— Тогава добре, че ни изведоха оттук. Иначе от една война щяхме да попаднем в друга. Бог да пази от войни и сражения.

Сорая не знаеше какво да мисли, погледна майка си; би трябвало тя най-много да се заинтригува от разказа на мъжа, но Хая беше обърната към прозореца, неподвижна като камък и безмълвна като призрак. След известно време сънят от прекомерната умора налегна целия автобус.

Когато шофьорът като екскурзовод взе микрофона, продуха го и каза „Шанлъурфа“, заспалите дори не разбраха къде се намират. А след слизането от автобуса направиха повтаряното стотици пъти досега: до един час всички влязоха през огромната врата, настаниха се в посочените палатки и започнаха новия живот… Малко се изненадаха, че всичко приключи така бързо. И семейство Номари, водени от служител, стигнаха до затворената с цип врата на палатката, където щяха да живеят оттук нататък. Служителят задържа ръката си на ципа и преди да отвори се обърна към всеки от семейството с глуповатата усмивка на брокер шарлатанин, опитващ се да остави у клиентите си усещането за голямата изненада, и попита за последен път дали са готови. Какво ли щеше да се промени, ако не бяха? След като и тримата кимнаха утвърдително, служителят дръпна ципа докрай. Мъничко пространство с натрупани един върху друг стари дюшеци и юргани и толкова! Никой от семейство Номари все още не знаеше дали ще може да възприеме тази дупка, в която трябваше да живеят след жилището си в Хумус…

* * *

Животът внезапно беше преминал и свършил. Пребиваването в бежанския лагер за всеки беше станало нормално, сякаш така е било винаги. Когато Сорая се събуди сутринта след настаняването върху твърдия дюшек, първо видя слънцето, блеснало иззад твърдия бял брезент на палатката: изведнъж тялото й се стегна като парализирано… Докато лежеше така неподвижно, вгледана в една точка, й се стори, че наближава буйна шумна река. С приближаването вървеше към слънцето и непознато досега чувство — желанието за свобода — с клокочене се приближаваше към Сорая. В момента повече от всичко й се искаше без никому дума да каже да тръгне към соченото от слънцето място; да иде, където й видят очите… Ако ще накрай света! Без да поглежда назад, уверено, дори да нямаше къде да отиде, само свободно да върви под слънцето; да върви, свободно! Съществото й преливаше от това желание, нямаше друго, освен свобода и като погледнеше слънцето, тя заливаше сърцето й, душата, мислите и всяка клетка на тялото; беше щастлива, много щастлива!

Обаче после… Реката бавно се оттегли, слънцето помръкна и Сорая простена жалостиво от сблъсъка с действителността. „Пленничество“, промърмори. Вече беше забранено излизането от този затвор, на влизане ги бяха предупредили, че излязат ли навън, няма да ги приемат обратно. От днес нататък Сорая беше пленник в този бежански лагер. Лежейки пресметна: „свободата“ беше 500 000 квадратни метра. Толкова може да изходи, на толкова можеше да се смее и да плаче, върху толкова можеше да мечтае. Това беше и причината за схващането в момента, когато видя слънцето; съществото й беше схванало преди разума, че животът е на еди-колко си квадратни метра, и се беше парализирало.

Баща й на отсрещния дюшек още не беше се събудил. Докторът беше предупредил, че след известно време ще получи рани; и сега Сорая, все още в леглото, мислеше как ще се справи сама с това, сърцето й биеше учестено, когато отвън се дочу бучене на самолет. Тогава баща й се стори чужд човек; обикновен сириец — нисък, закръглен, с оредяла на места коса, с тънки мустачки и меки черти… А майка й, загърбила тях и всичко останало, с разпилените по възглавницата кестеняви коси и свита на кравай, сякаш искаше да покаже, че не желае да се събуди не само за днешния ден, но и изобщо за света.

Сорая въздъхна дълбоко, стегна се, стана и вдигна дюшека. Нямаше други дрехи, нуждаеше се единствено от измиване на лицето с чиста вода. Когато излезе навън и видя три жени и двама мъже на маса и столчета пред палатката отдясно се извини и отстъпи крачка назад. Но вече всички я гледаха и една мургава жена с подаващи се под забрадката къносани коси каза:

— Добре дошли!

— Добре заварили — отговори срамежливо Сорая.

— Настанихте ли се?

— Да, разбира се, бездруго нямаме много вещи.

— Колко сте?

— Трима. Мама, татко и аз.

— Откъде сте?

— От Хумус.

Жената възнамеряваше да я подложи на разпит.

— Ела, седни при нас.

Сорая седна на стола, освободен за нея от единия мъж. Хората тук имаха вид на местни, явно бяха пристигнали отдавна. Четиримата мълчаха, говореше само същата жена.

— Закусила ли си?

— Не още. Къде да закуся?

— По-нататък има голяма палатка, след входната врата. Иди да закусиш, пак ще поговорим. Още дълго ще бъдем тук.

Жената с широка пола, започнала да се прокъсва на коленете, и точно толкова стара блуза миришеше така лошо дори на открито, че Сорая възприемаше повече блъсналата я в носа миризма, отколкото думите й. Любопитна жена с гурелясали очи, пожълтели зъби и мръсни нокти… В този момент Сорая осъзна, че тук съседите ще бъдат много по-различни от тези в Хумус. Когато каза „още дълго ще бъдем тук“, жената се усмихна, сякаш изрекла нещо радостно. Дали пък лагерът не беше за повечето си обитатели по-добър от живота им в Сирия? Тази мисъл притесни Сорая, защото, ако това беше вярно, семейство Номари беше сполетяно от по-голяма от предполагаемата несправедливост.

Без да продума, Сорая стана и тръгна към входната врата, а гледката наоколо наподобяваше предишния лагер: гигантска площ с издигнати от двете й страни палатки на разстояние от половин метър. Докато напредваше по прашната пътека, една жена пред палатката, покрай която минаваше в момента, вече переше мръсно бельо в леген с вода и препарат. От друга палатка се чуваше звукът на телевизор и Сорая поспря, опитвайки се да надникне през леко открехнатата врата. Един сирийски канал показваше в сутрешните си новини сраженията между правителствените сили и бунтовниците. Забелязала погледа на четири-петгодишно дете с големи зелени очи, Сорая бързо се отдръпна и се засрами. Продължи по пътя. Хората вече се събуждаха, плачът на бебе като камък на мястото си доказа наличието на отношения, които Сорая не би искала да има тук; дали искаше, или не искаше да го приеме, но тук течеше живот; новородени, току-що починали, новопристигнали и отдавна пребиваващи на едно място!

Продължи да върви… Пред палатката отляво пушеше мъж с остри като на акула зъби и циничен поглед, издухващ дима с крива усмивка. Сорая се стресна, като забеляза, че той я гледа жадно, наведе глава, ускори крачка и за малко да падне, спъвайки се в камъче, но се удържа в последния момент.

Когато видя по пътя малка сергия с цигари, прах за пране, чипс, панделки и играчки, й се стори странно, че тук може да се върти търговия. Сиреч, беше като навън, като в Хумус, като в истинския живот. Смръщила вежди, жената зад щанда наблюдаваше Сорая и явно не й допадаше някой, дето не пазарува, да се мотае пред нея рано-рано сутрин. Сорая разбра и се отдалечи, мислейки си: „Странно. Всички сме сирийци, всички бягаме от нещастието, а тази жена ме мрази“.

Накрая, след почти сто метра, стигна до входната врата. Както беше казала жената, тръгна наляво и видя голямата палатка точно пред себе си. И тук, както навсякъде, се виеше дълга опашка, явно хората се редяха отрано. Сорая забеляза срещу голямата палатка и до нея още две такива, което сочеше, че редът отдавна е установен и трябваше да го разучи час по-скоро. Нареди се на опашката, а мъжът пред нея се обърна с любопитен поглед, сигурно му беше скучно и търсеше с кого да си поговори:

— Опашката е дълга, много ще чакаме.

— Да.

— Кога пристигнахте?

— Снощи.

— Ооо, нови сте.

— Да.

— Откъде?

— Хумус.

— Имате ли покойници?

— Брат ми. Загина в сраженията.

— Бог да го прости, дано отиде в рая!

— Амин!

Тя чакаше реда си, донякъде отегчена, донякъде изнервена, и се оглеждаше наоколо. Повтаряше си „хайде де“, докато изведнъж я връхлетя неочаквано прозрение: ако всичко станеше бързо и редът й дойдеше веднага, какво щеше да се промени? И за да прогони неприятната мисъл, попита мъжа:

— Вътре ли се закусва?

— Да, има опънати маси. Тук са и закуската, и вечерята. Ако имаш нужда от нещо друго, Република Турция дава карта за пазаруване с 15 лири месечно.

— Да, но майка и татко са в палатката. Баща ми е парализиран. Мога ли да им отнеса храната?

— Не зная. Попитай. Едва ли ще откажат. Тук са много любезни с нас. Турското правителство обещало косъм да не падне от главите на сирийците, казват. Който ни навредял, щели да го накажат, дори да е турчин. Не се страхувай от нищо. Тук сме на сигурно място.

След тази гаранция Сорая си поотдъхна; един от милионите ледници сред океана в нея бавно се стопи и изчезна. Ами останалите? Когато накрая й дойде редът, без проблем получи закуските за тримата в картонени кутии, сложи ги една върху друга и тръгна обратно. На връщане забеляза, че животът в лагера се е ускорил главозамайващо. В края на пътя, по който премина покрай гонещи се деца, разговарящи пред палатките жени и разхождащи се мъже, Сорая стигна до палатката, пред която беше закачила палтото си, за да не се загуби. Наближаваше десет. Семейство Номари отвориха кутиите и пристъпиха към закуската, когато гръмотевици предизвестиха началото на дъжда. Лакомо и на един дъх привършиха хляба, сиренето и маслините. Сорая излезе да изхвърли боклука, а ситният дъжд се набиваше в кожата й като игли…

* * *

Отново всичко беше в кал и докато Сорая газеше из нея на път за контейнера с отпадъци, усещаше впитите в нея погледи, безлични като сивотата на деня. Тя бързо се върна обратно в палатката. Трябваше да обясни на семейството си порядките в лагера. Сорая първо седна по турски и се обърна към майка си, все така забола поглед в една точка:

— Мамо, тук има три големи палатки. Едната е за закуска и вечеря. Втората е за обучение, а третата за медицинска помощ. Докато се връщах, видях телевизори в някои палатки, имаше дори отопление. Ако ще живеем тук известно време, трябва да се запознаем с обстановката. А, раздавали и ваучери за покупки. И сигурно още много неща…

Хая продължи да мълчи. Разбираше какво говори дъщеря й, но не реагираше. Гигантската вятърна мелница в душата й, работила години наред безотказно, вече беше уморена и започваше да спира. Хейсем се обади от леглото на пода:

— Разбира се, че трябва да разучим. Вече сме тук, Хая, ела на себе си, Мохамед беше любимецът на всички ни.

При споменаването на името на Мохамед, очите на Хая се разшириха и блеснаха като на хищен сокол, погледът й се изостри. Ръцете й се вкоравиха като лапи, ноктите й се заостриха. Тялото й, което още малко щеше да изплюе душата, се вдърви, брадичката й се вирна нагоре:

— Мохамед е мой син. Никой, освен мен не носи жалейка за него. Всички сте заети със себе си. А детето ми жертва живота си, за да ви осигури по-добро бъдеще. Не разбирате това.

За момент Сорая не повярва на ушите си. Наистина ли майка й вярваше, че никой, освен нея не страда за Мохамед? Хая продължи:

— Детето ми се пожертва. Не за себе си, а за семейството. За народа на Сирия, за добрите дни. Но вие дори при най-ожесточената му борба не бяхте до него. Все ви беше страх. Сега има ли полза от страха?! Нима живуркането тук е по-добро от достойната смърт?!

Хейсем се сгърчи от думите на Хая, свил глава към гърдите, като че искаше да се скрие от действителността. За разлика от него Сорая се ядоса. Не можеше да приеме след болката от смъртта на брат си и обвиненията на майка си:

— Какви ги говориш, мамо, за бога, какви са тия приказки! Той е колкото твой син, толкова и мой брат. Как можеш да говориш така, след като аз дори не зная как да живея с болката си? Какво да сторя, та да ти докажа колко страдам, може би трябва като теб да зарежа всичко и да спя по цял ден? Какво ще стане с баща ми, а с нас? Как ще се храним, как ще продължим да живеем? Помислила ли си изобщо за това? Моля те, мамо, нищо не искам от теб, ще поема цялата отговорност, само не прави така.

Погледът, ръцете и тялото на Хая постепенно се отпуснаха. В гърлото й заседна стон на болка срещу несправедливостта, отнела сина й, и невъзможността да обвини някого за нея. Сорая беше права, но Хая се ядосваше на неразбирането и на обвиненията, че спи по цял ден. Спеше, защото не желаеше да се събуди и да понесе каквото и да било в живота. Знаеше, че никога повече нямаше и да го пожелае. Бъдещето за нея беше празният мрак, който се спускаше под плътно затворените й клепачи. А изпълзяващите от него твари ръфаха месата й част по част. Хая чезнеше от ден на ден. Само че това не я тревожеше, напротив, успокояваше я.

След този кратък и безизходен диалог между членовете на семейството, увиснал като празен чувал насред палатката, всеки се оттегли в ъгъла си и се затвори в себе си. Сън не ги ловеше и стискаха очи, без да знаят, че е пълнолуние, а събралите се на празното място в края на лагера хора чоплеха семки и разговаряха под лунната светлина…

* * *

Дните в лагера приличаха на гонещи се из грамадна нива кучета. И семейство Номари като всички останали за една седмица проучиха реда в лагера с помощта на Сорая и се превърнаха в обичайни обитатели. Вече и Хая ставаше сутрин със Сорая за закуската и оттам минаваше през медицинския център да търси лек за всекидневно измисляните болежки. Понякога сядаше някъде встрани в учебната палатка и наблюдаваше учещите турски език сирийчета. Спомняше си детските години на Мохамед, покриваше лицето си с ръце и треперейки ридаеше безшумно. А Сорая, щом намереше време, отиваше при изучаващите турски възрастни.

Излизането на Хейсем от палатката зависеше от Сорая. Тя го извеждаше на разходка два пъти дневно, след закуска и вечеря. Мъкненето на ръчната количка обаче ставаше все по-тежко от ден на ден както за него, така и за Сорая. Хейсем все повече страдаше от излезлите по седалищните му части рани, а Сорая много се затрудняваше от бутането на количката с разкривени колела. Заради това поиска от управата на лагера инвалиден стол, но отговорът не беше никак оптимистичен. Господин Емрах от управата й каза, че дори турците в Турция нямат инвалидни столове. Сорая бе навела глава, готова да си тръгне, когато той добави, че все пак ще се опита да направи нещо.

В края на първата седмица в лагера Сорая забеляза още нещо. И тук, както напоследък в Сирия, обитателите бяха започнали да клюкарстват за туркменското поселище, едно от най-нисшите в лагера. Един ден Сорая беше извела баща си на разходка, когато домакинята от препълнената както винаги съседна палатка ги видя и покани. Сорая нямаше никакво желание, но Хейсем искаше да завърже нови познанства и приеха поканата. Сорая успя с голяма мъка да вкара количката вътре и седна до баща си. В доста просторната в сравнение с тяхната палатка имаше електрическа печка и малък хладилник. Петнадесет-шестнадесетгодишно момиче разнасяше чай. Съпругът на зле миришещата жена, с която Сорая се запозна първия ден, ги приветства с добре дошли, после продължи разговора си с останалите:

— Ама тия туркмени винаги нарушават реда. Вчера децата им нападнали нашите в училищната палатка. И то без никаква причина! Говорих с управителя на лагера, а той отвърна, че мръсотията, оплакванията и пакостите им нямат край… Та да знаете, че ще ни довлекат неприятности. Да не се изненадате, ако заради тях затворят лагера и ни изхвърлят на улицата, управителят ми го каза направо.

Седящият срещу домакина мургав, нисък и хилав мъж, който го слушаше, зяпнал от интерес, внезапно избухна:

— И какво да правим, кажи, де!

Домакинът свъси вежди и продължи:

— И аз не зная. Където и да отидат, все неприятности носят. Навсякъде внасят хаос. Като че ли не ни стига преживяното в собствената ни страна, та да ни изгонят и от чуждата!

Докато той говореше, всички кимаха и нервите се опъваха. Но Сорая се чувстваше по-различно от онези, които вярваха на думите на мъжа. Какво толкова, че някакво туркменче се спречкало с техните деца? И ако туркмените искат нещо от властите в лагера, то защо другите се вълнуват толкова? А ако създават проблеми, защо трябва да изхвърлят от лагера, че и от страната всички останали? Потънала в тези мисли, Сорая наблюдаваше как детето насреща й се опитва да върже връзките на обувките си с малките ръчички, когато баща й прошепна „Хайде да си вървим“ и тя се опомни.

Беше краят на февруари и просмукващата се в костите влага правеше времето още по-отвратително. Излязоха от съседската палатка и продължиха по обичайния си маршрут, без да проговорят. Пръв започна Хейсем:

— Нали виждаш как се опитват да създават напрежение.

— Да, татко, но каква им е ползата?

— Никаква, обикновени простаци. Така са свикнали. Не обичат и не приемат различните от тях.

— И сега какво ще стане?

— Докато са тук, нищо хубаво не може да стане, вярвай ми. Ако ме питаш, и управата на лагера не е по-различна от тях. Ще им вгорчат живота на нещастниците.

* * *

Полека-лека Сорая събираше сили да излезе от палатката и да се включи в живота отвън. При първото си отиване до голямата площадка, където вечер се събираха младежите, плахо си беше потърсила място за сядане, внимавайки да не срещне нечий поглед, и като не откри такова, бързо беше хукнала обратно към палатката, но кикотенето зад гърба й я накара да се засрами. На следващия ден отиде отново, но този път се закова на първото свободно място, което попадна пред погледа й. Беше облечена с дадените й от управата пуловер и панталони като шалвари. Насреща й стояха прави и я наблюдаваха група момичета, но след малко тръгнаха към нея. Най-високото от тях я заговори:

— Видяхме те вчера, защо си тръгна? — въпросът я свари неподготвена.

— Не зная, отскоро съм тук и не познавам никого.

С високото момиче имаше още две. Високото първо протегна ръка:

— Казвам се Саире. Другите са Тиджан и Тесрие.

— Приятно ми е. Аз съм Сорая.

— И на нас ни е приятно.

Думата вземаше все Саире, останалите мърмореха под носа си. Саире продължи:

— Ела да се разходим. Ако нямаш друга работа.

— Нямам.

Четирите момичета тръгнаха в групичка с малки крачки, като на разходка. Саире непрекъснато задаваше въпроси на Сорая, опитвайки се да научи за живота й преди лагера. От време на време хвърляше поглед към минаващите покрай тях младежи, леко разтягаше устни в усмивка и пак ги събираше. Другите две момичета вървяха след тях. Цял час Сорая отговаряше на безкрайните въпроси на Саире. Накрая под претекст, че е късно, се отдели от групата. Зад гърба си чу гласа на Саире:

— Сорая, ела утре по същото време на същото място.

Тя се направи, че не чува и ускори крачка. Буботенето зад гърба й беше сигнал за живота тук и тя полека се отдалечи от него. Взривът в дома им, пребиваването в болницата, прекосяването на границата и последните дни в лагера я бяха накарали да мисли, че повече няма да се върне към нормалния живот, но днес се беше случило нещо нормално: няколко момичета се бяха поразходили както едно време, бяха побъбрили и се бяха уговорили за следващия ден. Мисълта за това я караше да се усмихва през целия път. Когато се прибра в палатката, майка й седеше както винаги самичка, с гръб към входа. Баща й спеше. Помоли се наум да се въздържа и отиде да седне до майка си.

— Мамо, днес се запознах с едни.

— Добре. С кого?

— Три момичета. Разхождаха се там, където се събират всички. Дойдоха при мен и се запознахме.

— Хубаво, ти си знаеш.

— Знаеш ли какво ми хрумна?

— Какво?

— Наистина ли искаш да ти кажа?

— Казвай, нали не е много дълго?

— Колко добре си живеехме едно време, преди това да се случи, а?

— Е, сега го разбираме…

— Да. Когато се връщахме от училище с батко, ти ни препичаше във фурната филии със сирене. Гледахме анимационни филмчета и ядяхме. Спомням си как за първи път отидох на фризьор с теб, за първи път се почувствах младо момиче. Като рекох училищен живот, та си спомних как скучаех в градината под слънцето, а по кутията ми с кока-кола се лепяха мухи… А колко хубаво е било всъщност!

— Колко честно момче беше брат ти, нали?

Сорая замълча. За първи път майка й говореше за сина си, без да се ядоса някому, без да се нервира и без да обвинява. Сорая не желаеше да я прекъсва и кимна:

— Така беше, мамо.

— Не успях ли да защитя сина си, как мислиш, Сорая?

— Напротив, мамо, ти винаги си била до него.

— Знам ли. Можех да го спра. А аз го насърчих. Защо не постъпих като майка и не видях опасността, Сорая?

Хая се разплака. Сълзите й рукнаха като огън по белите бузи, горяха всичко по пътя си и проправяха червена резка. Погледът й, загубил смисленост след смъртта на Мохамед, отново изразяваше страдание, това беше добре.

— Когато беше малък, си виках, момче е, и не възразявах да играе вън. Порасна и вече не можех да му се налагам, дори и да исках. А когато започна всичко това… Мислех, че е за добро, Сорая. Смятах, че трупаната в мен години наред мъка, чиято причина не знаех, ще отмине. Сякаш с оттеглянето на Асад щяха да свършат грижите ми. Мохамед също много вярваше, той беше навътре в нещата и ги познаваше отблизо. Мислех, че е прав.

Сорая отговори след секунда колебание:

— Защо да не е бил прав? Батко падна жертва, но борбата още не е свършила. Може би, дори не може би, а твърде вероятно скоро всичко ще се промени, нещата ще се обърнат, Асад ще си отиде, виж, че цял свят е против него. Свободният живот, за който се бореше батко, ще стане действителност. Ние всички ще дочакаме този ден, аз вярвам в това и всеки вярва. Всички казват, че Асад губи и повече не може да издържи.

Напиращата някъде отзад болнава усмивка на Хая постепенно се разля по цялото й лице. Но Сорая не говореше така, за да успокои майка си, Асад наистина губеше кръв. Ставайки от мястото до Хая, потъваща в мечти относително спокойно, като дух, напуснал преди време тялото и вече завърнал се, Сорая изведнъж си спомни за зеленоокия младеж, който днес беше минал покрай тях, докато се разхождаше с момичетата. Той я беше погледнал с интерес; тя обаче бързо прогони от главата си толкова ненавременната глупава мисъл.

* * *

На следващия ден, дори да не си го призна, Сорая чакаше нетърпеливо да стане време за среща с момичетата. Но времето изобщо не минаваше! Затова реши да свърши нещата, които отлагаше ден след ден от пристигането им в лагера: първо щеше да поиска от управата печка и малък телевизор. Телевизорът беше най-вече за баща й, който много скучаеше, без да може да помръдне и да поговори с някого по цял ден. Накрая поразпита няколко души и след много настояване я насочиха към един от най-висшите ръководители на лагера.

Мъжете около заемащата цялата стая огромна маса с форма на подкова, разговарящи на чаша чай, загледани в компютрите си, бяха много по-различни от турците, които Сорая беше виждала досега. Бяха някак по-чисти и спретнати. Като ги видя, тя се закова на място, забравила какво и с кого трябва да разговаря. Познаващият обстановката преводач пристъпи към нея, размени набързо няколко думи и я насочи към един мъж с костюм. Седнаха на масата, а мъжът я слушаше и си водеше бележки. Когато разговорът свърши, той се замисли и обеща чрез преводача, че исканията ще бъдат изпълнени до седмица, а Сорая, окуражена от поведението му, припомни, че ваучерите им за покупки още не са доставени. Мъжът стана и излезе, след няколко минути се върна и й подаде ваучерите. Преводачът се усмихна и обясни, че с тях може да пазарува в лагера за 150 лири месечно. Макар и доволна от резултата, Сорая се позасрами от „нахалството“ си и тръгна към магазина.

На влизане в магазина главата й беше съвсем празна; зазяпа се като омагьосана по цветните блестящи опаковки по рафтовете, сякаш не беше пазарувала години наред. Излезе с бяла торбичка с прах за пране, бисквити и кола. През целия път се ядосваше на себе си, но вече не можеше да се върне. Имаше право на 150 лири месечно, а беше похарчила за глупости 20 от тях. Е, прахът беше нужен, но за какво й бяха бисквитите и колата!

Перейки пред палатката замърсените от изпражнения дрехи на баща си, Сорая с удоволствие вдъхна първия мирис на чисто от дълго време насам. Изглежда животът бавно се нормализираше. Вече не я тревожеше най-нежеланото в началото нещо — приобщаването към нормалния живот в лагера. Но все пак се безпокоеше докога щеше по цял ден да стои със скръстени ръце, на едно и също място, без да работи и без да печели пари! Тя чуваше как някои мъже в лагера отиваха сутрин на работа и се прибираха вечер, но се говореше, че го правят нелегално. Нали беше забранено излизането от лагера и напусналите нямаше да бъдат допускани обратно.

Най-накрая се свечери и щом хапна, Сорая се отправи към мястото за разходки. Мислеше си колко умно е постъпила, изкъпвайки се рано сутринта, като видя тълпата пред определения за жените контейнер, когато подскочи от побутване по рамото. Беше Саире.

— Какво си се замислила толкова?

— А, нищо…

— На площадката ли отиваш?

— Да, реших да глътна малко въздух.

— Хубаво си направила. И аз съм натам.

Тръгнаха заедно. Саире каза, че другите момичета няма да дойдат и я погледна изпитателно:

— Ти вчера не забеляза ли нещо в оная със светлокафявите очи?

— Не, какво да забележа?

— Бременна е.

— Е, какво странно има?

— Няма, само че не е омъжена. Няма и годеник. От кого е бременна според теб?

— Откъде да знам, ти си й приятелка и трябва да знаеш.

— Да де, но приятелството ни не е толкова отдавнашно. Има-няма няколко седмици се познаваме от лагера. Те двете са сестри. Явно, както е тръгнало, ще си докарат някоя беля.

— Боже, боже! Ти какво мислиш, че е станало?

— Не само мисля, но и знам някои работи. Но не мога да преценя дали да ти кажа. Не зная мога ли да ти се доверя. Едва вчера се запознахме…

— Ти си знаеш.

— Добре, де, не се цупи. Виж, това е сериозно нещо. Внимавай някъде да не се изтървеш, чуваш ли. Че ще изгориш и ти, и аз, и те!

— Спокойно, не се безпокой.

— Както знаеш, е забранено да се излиза от лагера и да се работи навън. Но пък хората са изоставили всичко в родината си и са натясно, нали?

— Зная, и ние сме така. Дори не изтеглихме парите от банката, правителството ги е прибрало.

— Ами, отвън има разни мъже. Как да кажа… Не са точно държавни служители, но не са и съвсем външни. Пускат ги вътре с нечие разрешение. Завързват връзки с някои момичета. Така се е случило и с нашите.

— И?

— И вземат вечер момичетата оттук и ги връщат на сутринта. Къде ги водят според теб?

Сорая усети, че я втриса. Въпросът подсказваше отговора.

— Къде?

— Как къде. По хотели, вили, барове.

Двете замълчаха и продължиха бавно към залеза. На Сорая, колкото повече слушаше, толкова по-малко й се говореше. Саире продължи:

— Научих го, когато нашичката забременя. Миналата седмица я заварих да плаче на площадката. Първо не искаше да ми каже, но като я притиснах, всичко си изпя: като разбрал, че е бременна, мъжът, който я извеждал навън, й казал да махне детето. А момичето не иска да поема такъв грях, вика, ще умра, но няма да го махна.

— Семейството й знае ли?

— Не ми се вярва. Но според мен знаят, че излизането навън не е читава работа. Тя твърди, че никой не говори за това. Защото посредникът първо убеждавал семейството. Че момичетата щели да сключат временен брак^[3] и ако всичко върви добре, да се омъжат наистина!

Сорая не можеше да предположи чак дотам. Как беше възможно да избягаш от войната и да се продаваш на мъжете в страната домакин! Ами властите в лагера знаеха ли това? Отговорът на Саире не закъсня:

— Ами там е малко по-сложно. Помисли само — ако не знаеха, биха ли могли тези мъже спокойно да влизат и да извеждат момичетата. Може би най-горе не знаят, но явно има някакъв механизъм за тази далавера.

Сорая си спомни за мъжа сутринта, който й обеща печка и телевизор. Той беше сред най-високопоставените в лагера, а дали знаеше? Сякаш камък затисна гърдите й. Вече бяха стигнали до площадката, но тя не желаеше да остава там. Краката я дърпаха назад, сърцето й биеше до пръсване. Значи не беше много разумно да се разхождаш из лагера и да се показваш пред всички, но как да стои все в палатката, като не знаеше колко ще продължи това? Погледна скришом Саире, та тя не се ли страхуваше да идва тук всеки ден? На връщане нейните очи постоянно шареха, сякаш търсеше някого. Сорая не можа да издържи и каза, че си тръгва, а тя се нацупи, смръщи вежди и почти се разкрещя:

— Накъде ма, не ми го изкарвай през носа, че ти казах. Навсякъде дебнат опасности, дори на улицата, ами тогава да не излизаме от къщи цял живот ли, а? Що за поведение! Ако не беше дошла тук, щеше ли да се запознаеш с нови хора? Да не възнамеряваш да останеш в лагера до смъртта си?

В този момент Сорая схвана целта на момичето: час по-скоро да се омъжи и да се махне оттук. С тъга си помисли за Емир, като призрачен спомен или въображаем приятел от много далечна страна. Нещастието я беше състарило с години, беше я отпратило в друга вселена. Повече не можеше да понася Саире. Спря там, където тя винаги спираше. Саире говореше нещо, но Сорая нищо не чуваше. Мислеше само за бременното момиче. Когато след час се прибра в палатката, се слиса от гледката. Сгърченото на две тяло на баща й се беше свило като котка пред печката, оставена от Сорая преди разходката.

* * *

Внезапното затопляне в началото на март разведри лицата на обитателите в лагера. На връщане от следобедната малка мълчалива разходка, Сорая и майка й завариха мъжа от насрещната палатка да пее арабска песен в пръчката, хваната като микрофон, и да танцува, кълчейки бедра, а около него всички, млади, възрастни и болни, се смееха. Щом песента свърши, отнякъде притича дете с тенекия и застана до него да му тактува. Тогава той не издържа на насочените насреща му подканващи погледи и запя нова песен, после друга и друга и около него за половин час се препълни с народ.

Сорая се изненада как тези смазани от войната, седмици наред безлични хора, и най-вече жените, натъкмени в червени, лилави и жълти рокли, с износените си обувки бяха застанали срещу мъжа и с напуканите си мръсно жълти ръце му ръкопляскаха в такт. Всички се смееха без притеснение, като да бяха очаквали точно това и точно в този ден. И колкото повече викове от мача в няколко палатки се смесваха с веселите песни на мъжа, толкова повече се възбуждаше тълпата. Сега и децата дойдоха в кръга, завъртяха се и уж запригласяха. Сорая се усмихна и си помисли: „Също като на сватба“. Наблюдавайки веселбата, подпряна на непозната палатка, я лъхна долетяла от кой знае къде миризма на гювеч. Унесена в гледката отпред, си припомни колко хубаво готвеше това ядене майка й и как като го поднесеше, цялото семейство начело с Мохамед изпадаше във възторг.

С увеличаването на множеството, люшкащо се леко в ритъма на песните, лицето на Сорая започна да помръква, защото се почувства притисната отвсякъде. В един момент се задъха, тълпата й припомни седящия протест на Площада на силата, завършил трагично. И докато бързаше да се отдалечи с промушване и понякога със сблъсък с хората, в ушите й кънтяха виковете и плачът на десетките от онази вечер. Сега искаше да се отърве от тях. Причу й се викът на майка й, докато бягаха „Мохамееед!“ и тя отново преживя този момент. Забърза се и когато тълпата понамаля, се затича. Стигна задъхана до границите на лагера, до телената ограда на ромбове, отделяща го от външния свят, и се строполи безсилна до нея. Беше уморена и не можеше да повярва, че целият й живот може така бързо да се обърне с главата надолу.

Докато се опитваше да се съвземе, се загледа през оградата в безкрайния път, водещ от лагера към живота. Портокаловите лъчи на вечерното слънце се топяха по наскоро положения черен асфалт, а линията на хоризонта се люлееше като призрачно знаме в топлите изпарения. В дробовете й, постепенно регулирали дишането, се насложи острата миризма на дзифт, тя промуши пръсти през решетката и ето че за първи път успя да покаже навън само пръстите си. Опря глава на телта и допирът до метала я успокои, май и отчаяните гласове в главата й замлъкнаха.

Тогава забеляза как мръснобял дръглив пес се мъчи да стигне до асфалта. Имаше нещо неестествено в забавената му като от силно притегляне походка, наведената му напред глава се люлееше, сякаш трудно я носеше; наподобяваше плюшените играчки на задното стъкло на колите. Животното пристъпваше крачка, спираше и чакаше, сякаш времето беше спряло, сетне с усилие правеше още една крачка и пак спираше и чакаше. Като че ли тежестта му нарастваше непоносимо при всяка стъпка, а тялото му ставаше все по-непохватно. Опашката се влачеше безжизнено долу, кожата му, особено при гърдите, беше сбръчкана и провиснала. Болестното му състояние личеше най-вече при ребрата. Сплъстената на топки козина беше опадала на места, а образуващите карта по кожата му рани бяха хванали червено-кафяви корички.

Сорая го гледаше като омагьосана. Опипа с пръсти напуканите си, пресъхнали устни, облиза ги и усети горчиво-солен вкус. После пипна косата си, сплъстена и мръсна, неподвластна на вятъра. Полека откачи от телта схванатите си пръсти и ги положи в скута си. Едничката цел на кучето все още беше асфалтът. Сорая погледна възпалените му гуреливи очи, потеклата от устата му лепкава лига, прилепналите и изтънели като хартия уши, почернелите втвърдени лапички; и то беше само като всеки, чакащ смъртта. До асфалта имаше още няколко стъпки, но кучето внезапно спря, този път за по-дълго, едва повдигна глава и погледна Сорая през телената ограда.

Срещнала погледа му за няколко секунди, Сорая избухна в дълго сдържани ридания, заплака неочаквано за кучето и за себе си, за онова, което животът им беше причинил, което бяха понесли, за принудата да живеят без никакъв избор. В този момент едва доловимият лай на псето накара космите по тила на Сорая да настръхнат; и докато внезапно замръзналото й тяло започна да се затопля от плача, тя простена, изправи се, погледна кучето и викна:

— Върви, върви нататък, хайде тръгвай!

Кучето сякаш я разбра, с последни усилия пристъпи няколко крачки и щом се добра до асфалта, Сорая притисна очите си, избърса сълзите и се обърна с гръб. Един умира, друг заминава, както винаги и навсякъде. Когато стигна до палатката, тълпата се беше разпръснала, явно забавлението беше приключило.

* * *

След този ден Сорая повече не се видя със Саире, по-скоро се боеше да я срещне. Тази многознайка, която действително знаеше много, беше свят, в който Сорая след всичко преживяно не желаеше да навлиза. Но продължителният престой в палатката сериозно й дотегна. Дори майка й накрая каза, че би било добре понякога да се среща с връстниците си. Сорая с никого не беше споделяла наученото от Саире, но ако беше, майка й едва ли щеше да я поощри да излезе.

Тъкмо беше решила да отиде до площадката след хигиенните процедури, не издържала повече от десет дни след последната среща със Саире, когато гласове отвън привлякоха вниманието й. Леко подаде глава и видя двама официално облечени мъже да разговарят със съпруга на съседката. С наведена глава той отговаряше известно време на въпросите, след което тръгна с мъжете в костюми. Гласът на баща й върна Сорая обратно:

— Какво става, дъще, какво гледаш?

— Не знам, татко, служители разговаряха със съседа и после тръгнаха заедно. Изглежда, е нещо сериозно.

— Дано всичко да е наред!

Сорая се уплаши, да не би да има връзка с разказаното от Саире и се отказа от замислената разходка. Вдигна баща си под мишниците и го настани в количката, една обиколка щеше да им дойде добре. Тъкмо излизаха от палатката, когато видя насреща си преводача. Шепнешком обясни на баща си кой е, а Хейсем, без да губи време, се обърна към него:

— Здравей, братко, някакъв проблем ли има тук?

— Има, че как иначе!

— Нима?

— Страшен случай. Между нас да си остане. Снощи са заклали двама туркмени. Всички в лагера са на крак. Ако стигне до ушите на ония горе, ще се вдигне голяма олелия. Не дай боже медиите да научат!

Косите и на Сорая, и на Хейсем се изправиха не от полъхващия ветрец, а от чутото. Бяха убити двама туркмени от лагера, и то им отрязали главите, така ли? Паникьосан, Хейсем продължи да разпитва:

— Боже мили! Какво говориш? Заклали ги, а? Кой е способен на такова нещо?

И тримата замълчаха. Сорая погледна към съседната палатка и преводачът разбра за какво мисли:

— Кълна се, че още не знаем кой, защо и как го е направил.

— А защо отведоха мъжа от тази палатка? — не се стърпя Сорая.

Истината полека излизаше наяве като разкопана влажна почва, човекът отговори, сякаш доволен от случилото се:

— А, имате предвид Афан. Той напоследък не мируваше много. Преди известно време заплашил на излизане от туркменската махала закланите снощи. Туркмените много се оплакваха от него, твърдяха, че пристига с цяла дружина и ги тероризира.

— Никой ли не го прие на сериозно, щом ги е тероризирал? — попита Сорая.

— Как да ти обясня, девойче. Туркмените и алевитите^[4] не са много желани тук, разбираш ли? Тоест, не става дума само за Афан. Не ги искат нито обитателите, нито управляващите. И имат известно право. Те развалят дисциплината в лагера. Това рязане на главите е малко прекалено, но все пак трябваше да им се даде урок.

Сорая просто онемя след това жестоко изказване и не успя да промълви нито дума. Хейсем се намръщи и тъкмо да затвори устата на отсрещния, пое дъх и замълча.

— Не стойте дълго навън тези дни. Обстановката е нажежена. Случаят може да се раздуха. Молете се да не се разчуе. Хайде по живо, по здраво — додаде преводачът, схванал неодобрението от мълчанието им, и си тръгна.

Сорая чу как баща й процеди през зъби зад гърба му „Копеле недно“. След като се изгуби от погледа им, Хейсем погледна настойчиво Сорая и рече:

— Давай, дъще, към туркменската махала — и Сорая без повече подкани обърна количката натам.

На входа на махалата беше оживено. Доколкото Сорая и Хейсем можеха да видят отдалеч, тълпата размахваше ръце и сякаш чакаше обяснение за случилото се. С приближаването лицата се очертаваха и гневът, яростта, болката и нетърпението, които отдалеч се сливаха, сега отблизо отчетливо проличаваха в израженията на хората. Но нито Хейсем, нито Сорая се притесняваха, че може да им се случи нещо тук. Когато стигнаха до входа, застаналите гърбом се обърнаха към тях. Всички разбраха, че не са тукашни. Хейсем се прокашля и рече:

— Здравейте. Ние сме от петдесет и трета махала. Аз съм Хейсем, обущар от Хумус. А това е дъщеря ми Сорая.

Настъпи продължително мълчание. Никой не издаде нито звук. Сорая сякаш чуваше как се питат: „С какво право са дошли тук?“. Хейсем продължи:

— Разбрахме за случилото се. Дойдохме да изкажем съболезнования и да попитаме можем ли някак да помогнем.

Първо двама мъже зашепнаха помежду си, после мъж и жена, след това две жени и накрая останалите. Водени от любопитство, децата подскачаха между възрастните, опитвайки се да видят Сорая и Хейсем, като да бяха извънземни. Накрая отговори висок мъж с плътен глас:

— Как да ни помогнете, приятелю? Двама са мъртви, и то с прерязани гърла, по най-ужасния начин. Всички знаем причината — че са туркмени — и никой да не разправя врели-некипели!

Вятърът вдигаше праха от земята и развяваше широкия му сив панталон. Хейсем продължи кротко с леко дрезгавия си глас:

— Знаем, братко. Тук сме, защото мислим като вас. Хайде, разкажи, какво се е случило. Никой ли не можа да спре тия хора? Може и да помогнем.

Не само лицето на мъжа, но и всички, изправени срещу Хейсем и Сорая, се отпуснаха. Отстъпиха крачка-две и позволиха на Сорая, бутаща ръчната количка на Хейсем, да мине по коридора навътре в махалата.

Тази махала, както и всички останали, се състоеше от бели палатки вляво и вдясно от дълъг коридор. Разликата беше в подредбата и чистотата, които първи се набиха в очите на Сорая. Тя беше привикнала към плъзналите навсякъде из тяхната махала детски нечистотии, боклуци и кутии от храна, затова първо се изненада от реда, сетне си отдъхна и уважението й към тези хора нарасна. Между някои палатки бяха опънати въжета с простряно пране, по масите имаше обърнати за сушене чисти съдове. Сорая не можа да удържи любопитството си и надникна в някои от палатките. Нямаше и помен от разнасящия се в тяхната махала мирис на мръсотия. Нямаше нито печки, нито телевизори, единствено жизнено пространство, заето от дюшеци… Когато след известно разстояние видя стъкмената от махалата веранда с малка масичка и няколко табуретки, Сорая внезапно беше връхлетяна от носталгия, защото винаги беше обичала верандите. Сега онзи мъж с още двама и Сорая седнаха на табуретките, а жените останаха прави. Ръчната количка на Хейсем беше поставена срещу мъжа. Една жена поднесе чай, а мъжът извади от джоба на ризата си пакет цигари и предложи на Хейсем. Той отказа, а мъжът запали и заговори:

— Още не съм се представил, казвам се Мердан. Как бяха вашите имена?

— Хейсем. И дъщеря ми Сорая.

— Дано се оправите, от войната ли е?

— Да, нараняване на гръбначния стълб. Ето как животът ни се промени за една нощ.

Хейсем се канеше да разкаже за Мохамед, но прецени, че жертвата на момчето няма да разпали оптимизъм у никого.

— Братко Хейсем, ти откъде научи за случилото се?

— От преводача. Онзи живее в съседната палатка. Заподозрения имам предвид. Преди час го отведоха. И докато се чудехме какво става, случайно разбрахме. Естествено, изумихме се, направо не е за вярване!

Всички, макар и сдържано, одобряваха думите на Хейсем. У тях се зараждаше някакво неопределено очакване, като че ли Хейсем имаше сили и възможност да разреши проблема. Мердан въздъхна дълбоко, намръщи се и продължи по-силно:

— Не е за вярване, но ето че се случи. Откакто сме дошли, нямаше неприятност да ни подмине. Насилие, терор, изнасилвания. Да, изнасилвания, правилно чухте! Беше изнасилено едно момиче, и то от някого от вашата махала, не знаете ли? Бащата тръгна да проучва, ако намери насилника, ще го довърши. А ние въпреки всичко правим каквото можем да запазим хладнокръвие. Защото знаем, че всички са против нас, включително и защитаващата ви Република Турция… Но ето че двамина си отидоха, главите им бяха отрязани. И как да мълчим след това? Мълчанието е призив да ни изтребват, да изнасилват жените и дъщерите ни…

Всички закимаха, Мердан беше прав. Черните му очи се вглъбиха в обзелите го мисли. Този мъж май е нещо като отговорник тук, помисли си Сорая. Тъй беше, обитателите на махалата го бяха упълномощили и избрали за кмет.

— Добре, де, а вие не уведомихте ли управата за изнасилването? — изненада се кротко Хейсем.

Мердан явно се отегчи от неразбирането:

— Какво ти уведомяване, приятелю, всеки го знае, казвам ти, че си затварят очите. Всички искат да не ходим на училище, нито в стола, все тук да си седим. Ако от тях зависи, и тук да ни нямаше, но не го казват. Изнасиленото момиче било подлъгано от някакъв познат, докато носело храната, и замъкнато в някакво отдалечено място. Дойде си с разкъсани дрехи, окървавени бедра, разрошена коса — да я беше видял, щеше да я съжалиш. Някъде из вашата махала се е гърчила от болка, пищяла и се влачила, та никой ли не е видял или чул! Всъщност и преди това дъщерите ни бяха изнасилвани, свикнахме вече, по принуда се правим, че не забелязваме! Хората започнаха да се страхуват да излязат от махалата. Насилието е повсеместно, в училище пребиха две от децата ни. Да, не е за вярване, но утре някой ще ни подпали.

Хейсем си припомни изказването на мъжа от съседната палатка. Във „вдъхновяващите“ думи на съседа им по палатка прозираше желание за подпалвачество, прав беше Мердан. Сега сред тези хора Хейсем напълно разбираше реакцията им срещу беззаконието, пеперуди с огнени криле сякаш пърхаха в гърдите му заради усещането, че нищо не може да направи, освен да съжалява себе си и себеподобните си. Той каза „добре“, сякаш криеше решението си, приключи разговора и погледна Сорая да си вървят. Сърдечността на изпращането трогна дълбоко баща и дъщеря.

* * *

Забелязалите излизането им от туркменската махала ги гледаха укоризнено и намръщено. Сорая съжаляваше туркмените не по-малко от баща си, но тъй като знаеше, че нищо не зависи от нея, предпочете да не обсъжда темата. Вероятно — и най-вече — се притесняваше от майка си. В края на краищата да изостави „сунитския идеал“^[5], заради който се жертва брат й, за да защитава други, макар и прави, щеше да бъде неприемливо за Хая. Но се гордееше с баща си заради защитата на тези хора без оглед на последствията. А той изобщо ли не се страхуваше? По пътя Сорая внимателно се вглеждаше в лицето му, но там нямаше и следа от страх. Защото беше загубил както половината тяло, така и половината си живот. Беше време да възвърне другата половина…

* * *

След връщането си от туркменската махала Хейсем не заговори никого и по цял ден усилено размишляваше. По време на разходките със Сорая се беше променило мнението му за махалата, обстановката и хората и вече гледаше вражески на преминаващите и поздравяващите го, а изражението му показваше, че ги проклина мислено. Накрая затишието пред буря гръмна внезапно. Бяха минали три дни от посещението при туркмените, когато стопанинът от съседната палатка за нещастие застана пред палатката на семейство Номари, каза, че иска да говори с Хейсем, и го повика навън. Сякаш чакал този момент, Хейсем почти заповяда на Сорая да го изведе.

Мъжът с мръсна брада и поглед тупаше нетърпеливо с крак в очакване и дрънчеше с броеницата. Щом Сорая изкара навън баща си, той започна веднага:

— Сорая, сестричке, дай ми количката. Да поговорим по мъжки.

Сорая се зачуди какво да направи. Погледна баща си, а той кимна. Наистина возенето от човек, когото толкова мразеше, щеше да дойде в повече на Хейсем, но той малко или много схващаше положението и се надяваше да надделее с приказките си. На изхода от махалата мъжът подпря количката до една палатка и седна насреща му.

— Господин Хейсем, ходили сте в туркменската махала.

— Така е.

— Там не се говори добре за нас, сигурно също и за вас.

— Така си е.

— Каква работа имахте там, братко? Да не сте туркмени? Или кюрди? Алевити? Не загубихте ли сина си Мохамед в борба за делото ни?

Мъжът биеше в най-слабата точка на Хейсем. Той обаче беше подготвен:

— Да, загубихме сина си за делото. Но не виждам връзка между изнасилването на момиче и отрязването на главите на двама мъже. Както и да го гледаш, това си е подлост, безчестие и низост. Зная, че е по ваша поръчка, не бойте се. Както синът ми се бореше срещу беззаконието, така и аз ще се боря до последна капка кръв срещу вашето.

Очите на мъжа се разшириха от гняв и изненада, не можеше да повярва на ушите си:

— Абе, братко, ние те приехме сред нас като свои, а ти се оказваш луд. Не си изкарвай на мен онова, с което Аллах те е наказал. Какви ги говориш? Ако ония курви лягат с когото им падне, аз ли съм виновен? Не помисли ли с какво онези нещастници са си заслужили рязането на главите? Не си, разбира се, защото ти си изменник на делото и страхливец.

Мъжът се изправи, а Хейсем се принуди да го гледа с вирната глава като малко дете и гласът му се разтрепери заради внезапно налегналия го комплекс за малоценност:

— Казах каквото трябваше. Какъвто и да е резултатът, ще ви държа отговорни за постъпките ви. Ще разкажа всекиму за това и още утре сутрин ще отида при управляващите. Ако ме питат откъде знам какво сте сторили, ще им разкажа разговора от миналата седмица в палатката ви. Няма да прикривам случая! Ако се наложи, ще пиша до премиера на Република Турция. Ако случаят тук се потули, непременно ще го разглася навън. Ще живея само заради това!

— Я, майната ти!

Мъжът изгледа Хейсем с презрение и си тръгна. Вървеше наперено, като човек без боязън към нищо и никого заради получените гаранции, без угризения за миналото. А Хейсем остана безпомощно сам в количката. Огледа се, но околните вероятно бяха дочули разговора, та го гледаха с неприязън и мърмореха подигравателно. Той не можа да се сдържи, защото за него всички тези бежанци от войната изглеждаха като насекоми, и изкрещя:

— Мръсници такива! Ако имахте власт не бихте се различавали от Асад. Срамувам се да живея сред вас, убийци! Убийци! Насилници. Предатели. Безчестници. Убийци!

Бързо притичала отдалеч дебела жена в шалвари застана насреща му с ръце на кръста. Погледна го в очите, после плю в лицето му и се върна обратно, а останалите се заляха от смях. Хейсем се разгневи още повече, залюля се в количката като бебе в люлка и безпомощно се провикна:

— Сорая! Сорая! Ела да ме вземеш, Сорая!

* * *

Веднага на следващия ден вдигналата се в палатката на семейство Номари гюрултия се чу в целия лагер. Нервната криза на Хая, научила за случилото се, прехвърли границите на белия брезент, обитателите намалиха звука на радиото и телевизора, преустановиха разговорите помежду си и без да шукнат, се заслушаха в отровните обвинения, ругатните и воплите от змийския език на Хая към съпруга и дъщеря й. И докато всички смятаха, че Хейсем си го е заслужил, мъжът от съседната палатка отново пристъпи към действие — според него Хейсем не бил единственият виновник. Онова момиче, Сорая, била опасна поне колкото баща си. Оставала само „чалнатата“ майка, но за нея нямало смисъл да се говори.

— С една дума — каза мъжът, докато Хая крещеше като побъркана, — семейство Номари са опасни за този лагер, колкото туркмените, че и повече. Разберете това и го обяснете на събратята ни от другите палатки. Нека всички знаят за това семейство.

Сплетните за семейство Номари, започнали след тази индиректна заповед на мъжа, се превърнаха в заповеди с главни букви и като невидима мъгла, която се стелеше отдясно, отляво, отпред и отзад, обвиха палатката им. Уверена, че това е най-логичното решение за спиране на мълвата, Хая забрани на Хейсем и Сорая да излизат от палатката поне до заглъхването на слуховете. Те можеха да излизат единствено по необходимост като храна и баня, но повече никакви разходки два пъти дневно на Хейсем за чист въздух. Така и направиха. Почти цял месец палатката на семейство Номари беше като ковчег, който от време на време леко потрепваше от признаци на живот.

През това време Сорая изплете няколко пуловера и чорапи с купената от галантеристката вълнена прежда, по тялото на Хейсем се отвориха нови рани, а умът на Хая, тъкмо започнал да се съвзема от денонощното мислене с глава във възглавницата, отново се замъгли. Но въпреки всичко, обратно на очакванията, мъртвешкото мълчание на семейството в лагера не доведе до забрава на случая. Хората престанаха да ги поздравяват, колкото и рядко да ги виждаха. Всички обръщаха глава, дори децата променяха маршрута си. Хейсем не изпълни заканата към мъжа да се оплаче на управата, понеже Хая заплаши и него, и дъщеря си с убийство.

Първоначално тяхната махала, после съседната, след това другата и накрая почти целият лагер се обърна срещу Хейсем, Сорая и Хая. Точно по това време в палатката им дойде служител с каменно изражение, за да каже, че „печката трябва да се върне временно“, и Сорая, макар да се съмняваше, че случаят е ограничен единствено сред обитателите на лагера, не възрази. А след няколко дни избухна същинската бомба.

Сорая вървеше към магазина със списъка от покупки, даден й от Хая, с ежемесечно зарежданата карта. Вече беше свикнала никой да не я поглежда и дори да подхвърлят обидни думи зад гърба й. Влезе в магазина и прочете покупките от списъка, мокър от дланите, изпотени от напрежението по пътя:

— Хляб, вода, прах за пране, лек…

Продавачът сложи исканото в торбичка, без дори да я погледне, взе картата, чекира я веднъж и още веднъж… Не, пари нямаше! Сорая попита какво става, но не получи отговор. Настоя за ново чекиране, но продавачът не издържа:

— Момиче, от сутринта чекирам карти. Явно не са я заредили. Няма цял ден да се разправям с теб. Върви се оплачи на управата!

Сорая се обля в пот. Грабна яростно върнатата й карта и се отправи към палатката на управата. Вече беше сигурна, че семейството е във все по-затягащ се капан и каквото и да направят, накрая той ще щракне.

Не я допуснаха в палатката да попита защо не е заредена картата и тя се ядоса; без особена надежда повика тихо преводача, за когото предполагаше, че е вътре, и когато не последва реакция, повиши глас и зачака. Ни отговор, ни човек. Сорая погледна картата, наведе глава и примирено тръгна обратно.

Разказа случилото се, а Хейсем като с нож разряза едномесечното мълчание, причинено от страха на Хая. Изкрещя:

— Копелета мръсни! — и всички отвън замръзнаха като във филмова сцена; обърнаха погледи и наостриха уши. Мъжът от съседната палатка изскочи отвън като иманяр, намерил съкровище, и призова останалите:

— Слушайте сега…

А Хейсем, без да обърне внимание на плача на Хая, закрещя към задъханите от любопитство съседи:

— Видя ли сега какво направиха мръсниците? Обричат ни на смърт тук. Ако могат, ще ни изхвърлят като мръсни котета. Абе, гадове, ако имах крака, щях ли да остана и минута сред вас! Стиска ви само срещу слабите. Проклинам си съдбата, че ме принуждава да бъда сред вас. Жалко за сина ми, жертвал се за вас.

Хая крещеше и замеряше Хейсем с каквото й попадне. Сорая препречваше пътя на майка си, напираща да издере с нокти лицето на баща й, и се опитваше да спре и успокои развилнялата се жена. Докато съседът се усмихваше победоносно и разясняваше на останалите:

— Дотук беше едномесечното им мълчание и въздържане в знак на извинение!

Вече всички бяха убедени, че семейство Номари са предатели и са мълчали единствено за да не бъдат изхвърлени от лагера. Най-накрая въздържанието беше приключило, както каза мъжът, дошъл беше Видовден и всички бяха прави.

Полека успокоилият се Хейсем категорично и студено, демонстрирайки, че повече нищо не може да му повлияе, заяви:

— Ще си тръгнем, копелдаци такива! Ще си отидем — и беше толкова убедителен, че боричкащите се като диви котки Сорая и Хая го зяпнаха изумени. И двете мислеха едно и също: къде и как щяха да отидат в това положение? Какви ги приказваше този човек, като бяха без пукната пара, без никакви познати и със забрана за напускане на лагера? Хейсем каза на Сорая да го изведе навън и тя се съгласи безропотно. Като излязоха от палатката, Сорая забута количката с наведена глава, правейки се, че не вижда впитите в тях омерзителни погледи, а Хейсем запаметяваше лицата едно по едно, сякаш се готвеше за отмъщение в удобен момент.

Сорая се изненада от омразата в очите им; как тези хора им бяха станали такива врагове, та да са готови да ги убият? Ако можеха, щяха да ги избият до крак; създаваше се усещането, че причината за засилването на Асад, за загубата на войната в Сирия и за проблемите в лагера е само семейство Номари. След всяка стъпка сред тези хора Сорая все по-силно чувстваше нарастването на неприязънта, отчуждението и дори омразата. Хубавите чувства, трупани години наред като обич, приятелство и добросъседство сега се изпаряваха. Вече и да искаше, не можеше да си спомни какви бяха те, вече беше заобиколена от атмосфера на несигурност и страх.

Отиваха към туркменската махала. Подала се от палатката, Хая с разрошени коси, сълзливо и сополиво лице кълнеше мъжа си. Сорая също започваше да се плаши от постъпките на баща си. Макар и да се гордееше с него, знаеше, че такава смелост е пълна лудост. И все пак се въздържа от въпроси по пътя, докато той нервно сумтеше под нос. Когато влязоха в туркменската махала, Хейсем изрева:

— Мердан!!!

Всички наизскочиха от палатките. След няколко минути Мердан, Хейсем и Сорая седяха на същата веранда отпреди един месец.

Хейсем разказа преживяното след първото посещение в махалата, без да пропусне нито една подробност, а Мердан го слушаше внимателно. Тогава Сорая неволно си помисли колко е красив, честен и смел. Когато баща й свърши, той помоли Сорая да излезе. Сорая се изненада от неочакваното предложение, но изпълни молбата. След пет минути тя седна в учебната палатка, а Мердан за пръв и последен път подхвана темата:

— Братко Хейсем, много съжалявам за случилото се. При нас това е ежедневие, но тъй като вие сте го преживели заради нас, е още по-жалко. И още по-ценно. Може би разказът ми ще дойде в повече, но няма друг начин. Само не ме разбирай погрешно, ние сме извървели този път и затова спокойно мога да ти кажа…

Не зная, чувал ли си го преди? В този лагер напоследък забременяха няколко момичета. И от нашите, и от кюрдските, и от алевитите, и от вашите. Искам да кажа, че няма подбор, което е странно. Както и да е, заехме се със случая. Проучихме, разпитахме и разбрахме жестоката истина. Мъже, които влизат кой знае как в лагера, извеждат навън младите девойки. И знаеш ли защо? За да ги превърнат в проститутки. Продават ги, схващаш ли? Случаите зачестяват от ден на ден. Убеждават семействата къде с пари, къде с обещания, къде с религиозен натиск, все намират начин. Тук например имаше едно такова семейство, опитахме се да поговорим с тях, да разберем как изобщо може да се съгласяват с такова нещо. Мъжът и дума не обели. А и се настрои неприятелски, сега не ни и поглежда. Тоест по някакъв начин убеждават тези хора. Казвали, че девойката ще сключи временен брачен договор и след време ще се омъжи наистина. Давали на момичетата по 50–60 лири на нощ. И обещавали, че след известно време ще изведат семейството от лагера и ще му намерят дом в града, както и легална работа. И какво повече да искаш? Всъщност, братко, човек като иска да повярва на нещо, вярва в каквото му кажат. Достатъчна е и една лъжа.

Хейсем не можеше да определи посоката на разговора и се безпокоеше да не получи неприлично предложение от доверен човек. Опита се да събере мислите си; но Мердан беше честен и едва ли би му казал: „Продай дъщеря си на ония мъже!“. Все пак не беше сигурен; докато го слушаше, прехвърляше през ум всички възможности и така изпускаше половината от казаното, планирайки отговора си на неприятно предложение. Мердан продължи:

— Да не мислиш, че условията в този лагер са лоши, а в другите — хубави! Всички са една стока. Не мисли, че ние сме зле, а другите — добре. Виждаш какво става и вече го преживяваш. Натискът прераства в тормоз. В тази махала много хора не получиха ваучери. Като си вземаме храната, едва не ни заплюват в лицата. Ако поискаме малко повече пилаф, ни гледат в очите и мърморят проклятия. И това е готвачът, какво остава за другите. Вече не приемат децата ни в училище, защото „разваляли дисциплината“. И така накрая мислихме, мислихме и решихме поединично да се измъкваме от лагера. Имаме няколко наши хора отвън. На някои намират работа, макар и нелегално, за никакви пари, но това е. Братко Хейсем, ти нямаш този шанс, разбира се. Не можеш да работиш в това състояние. Но Сорая е млада, на възраст за женене. И докато тук не й се е случило нещо лошо и има късмет, навън с помощта на нашите хора с уговорката за женитба… Поне изпрати първо момичето да се задоми пък после ще мислиш как вие да се измъкнете. Та накратко, братко Хейсем, това е моето решение на твоя проблем и друго не виждам в момента. Така задомихме някои от нашите момичета. Сега те ще вземат родителите си. Затова помисли.

Хейсем се успокои, че предложението не е толкова неморално, колкото си го представяше. Мердан беше прав, Сорая беше на възраст за женене и с оглед на това, че няма да се върне в Сирия, ако имаше късмет да се омъжи, преди да се е похабила или изпатила тук като другите момичета, щеше да улесни и тяхното излизане. Така поне щеше да се спаси животът на Сорая и да се установи някаква връзка с външния свят.

А и хората бяха проверени, от тях не можеше да се очаква нещо гнило. И без повече да мисли, Хейсем каза:

— Добре. Вижда ми се логично и уместно. Нека поговорим и със Сорая.

Мълчаливи и замислени, двамата отпиха от чая пред себе си.

* * *

Силно възпалените напоследък рани на Хейсем се нуждаеха от лекуване и грижи. Вече не можеше да спи нощем. След скандала и медицинската помощ, оказвана на семейството от управата, както и всичко останало, първо намаля, после почти секна. Сорая виждаше как баща й бавно се приближава към смъртта. Колкото и пъти да отидеше в палатката на управляващите, все се връщаше с празни ръце. Явно някой открито призоваваше семейството да се махат и да се оправят сами.

Насядалите в кръг в средата на палатката вечерта след разговора с Мердан Хейсем, Сорая и Хая знаеха, че бъдещето зависи от решението им. Ключовата фигура беше Хейсем и докато Хая го гледаше с непреодолима омраза, Сорая се беше вдървила от напрежение. След като се почуди как да постави въпроса и подхвърли, че е искал заем от Мердан, Хейсем започна направо. Какво мислеше Сорая за брак с външен човек, стига да беше свестен? Хейсем точно така беше построил изречението и така излезе от устата му към техните уши. Сорая наведе глава, обидена на баща си, и се вслуша в себе си под шепота на кацналата на лявото й рамо птичка, припомняща, че не само нейното, но и бъдещето на семейството й зависят от нея. Можеше, разбира се, да откаже и никой нямаше да я запита защо не иска да се омъжи; но какво би спечелила от това? Останеха ли в лагера всички заедно, обръчът около тях щеше да се затяга все повече, все повече щяха да им липсват храна и вода, раните на баща й щяха да се увеличават, а майка й да полудее напълно. А и собственият й живот щеше да се носи към неизвестността като отронена от планинския връх безформена скала. А може би един ден щеше да бъде заставена да проституира като онова бременно момиче. Сорая реши, че няма много за мислене. Хая остана напълно безразлична, баща й я гледаше любопитно, като филм на чужд език.

— Добре, татко — проговори. — Според мен друго решение няма.

Хейсем се засрами. Кой баща би искал да омъжи дъщеря си при такива условия. Все още не знаеше какво да мисли, добро ли правеше на детето си, или лошо. Навярно най-правилно бе да не рови повече.

— В такъв случай утре ще говоря с Мердан. Ако се намери подходящ човек, нека да е по-скоро.

На следващия ден Хейсем разговаря с Мердан, а той — с посредника. Последният съобщи, че в Мардин^[6] имало мъж за женене и вестта като невидима топка, като диня, подхвърляна от ръка на ръка се търколи в палатката на семейство Номари. Само че никой не знаеше нищо повече от местожителството на кандидата. От какво семейство беше, как изглеждаше, какво работеше? Знаеха само, че посредникът бърза. Той беше казал на Мердан единствено: „Ако е възможно, да решат веднага, защото имам друго момиче, с което да го запозная“. Оттук нататък Сорая нямаше какво повече да мисли — дори мъжът да беше парализиран като баща й, какво щеше да се промени, щеше ли да го откаже? Хейсем също се притесняваше, че не знае нищо за бъдещия си зет, но се опитваше да не го показва. А Хая беше престанала да се интересува от семейството и последната й приказка беше „Вижте докъде се докарахте“.

За няколко часа вестта стигна първо до Мердан, сетне и до посредника: момичето е съгласно.

* * *

Сорая все още не вярваше, че такъв съдбоносен въпрос може да се реши така внезапно. В края на деня Мердан им съобщи, че утре сутрин посредникът ще донесе парите за откупа и ще отведе момичето.

Това означаваше, че Сорая щеше да тръгне на път дори по-рано от 24 часа, може би повече нямаше да се върне и кой знае кога щеше да види отново семейството си! Тази нощ сънят не споходи нито Хейсем, нито Сорая, нито пък Хая. Странно беше да не си кажат нищо, при положение че имаше толкова много за говорене… Накрая Сорая наруши мълчанието, покрило нощта като юрган:

— Татко… Мисля как ще се снабдяваш с мехлема за раните. Парите, които ще получите утре, ще ви стигнат за известно време. Сред туркмените някакъв често излизал навън, дайте му пари да купува необходимото от аптеката. Уредя ли се, веднага ще ви изтегля. Дотогава внимавайте да не се спречквате с никого.

— Че възможно ли е! — намеси се Хая. — Ти върви, дъще, спасявай се. Но не храни големи надежди за нас. Само Господ знае какво ще преживеем сами с баща ти. Върви, нямам какво повече да кажа.

Сорая се изненада, че заминаването й се възприема като доброволно, и не можа да овладее треперенето в гласа си:

— Мамо, наистина ли мислиш, че искам да се омъжа за човек, когото не съм виждала и не познавам?

— Добре, дъще, стига толкова — намеси се много притеснен Хейсем. — Нервите на майка ти са съвсем разклатени. Лесно ли се гледа парализиран човек. Тя сега само за това мисли, нито може да ме изхвърли, нито да ме продаде… Но не бива да забравя, че никого няма да моля за милост.

— Щом изляза оттук, ще предам на който и да било от управата, че са спрели кредитната ни карта, взели са ни печката и всичко останало — промени темата Сорая. — Няма да оставя така тази работа. Поне малко да се подобрят условията, докато излезете.

— Не, дъще, моля те — разтревожи се Хейсем. — Ти си беглец, нямаш нито пари, нито документи. Моля те, не прави нищо, което да ти навреди. Ще мълчиш! Навън само ще мълчиш! Моли се човекът да е свестен и повече не бери грижа. Ние ще се оправим. Ако картата не е заредена този месец, следващия ще бъде, какво толкова. Що се отнася до печката, дойде пролет и повече не е нужна. Моля те, навън повече не се меси в тези работи. Ще навредиш и на себе си, и на нас!

Най-дългата нощ в живота на семейство Номари не беше 21 декември, а преди заминаването на Сорая. Пулсът на всички в тъмната палатка под звездите биеше като кървав часовник със задавено тик-так. Сорая се задушаваше в хватката на неизвестността. Хая се люшкаше в безтегловността, а Хейсем стискаше зъби и мълчаливо се бореше с физическата болка. За да се измъкне от задушаващата хватка, в която дъх не можеше да си поеме, Сорая се опитваше да си представи как изглежда бъдещият й съпруг; може би висок, мургав и красив като Мердан. А може би приличаше на баща й — нисък и закръглен, кой знае. А що ли за място беше този град Мардин? Добре, че благодарение на уроците в лагера, от които внимаваше да не отсъства, беше понаучила турски.

Само заради това пулсът й се успокои и тя въздъхна облекчено. И на улицата да останеше, турският й стигаше да се представи. Как ли се казваше мъжът й? Сорая заспа с този последен въпрос…

Сбогуването сутринта се оказа много по-тежко, отколкото си го беше представяла. Когато се събуди, Сорая сякаш отвори очи за горчива като отрова действителност; стори й се ужасно егоистично да се раздели с майка си и да остави баща си в това състояние. До този момент сякаш имаше възможност отпътуването да се анулира, но сега вече не. Както Хейсем не можеше да приеме загубата на половината си тяло и мислеше, че един ден ще бъде отново както преди, така и Сорая вярваше, че някога ще дойде да вземе майка си и баща си и всичко ще бъде както преди.

Тя първо се приведе надолу, към седящия си с печалното изражение на малко виновно дете баща, целуна му ръка за прошка, а той я дръпна силно към себе си и когато се прегърнаха здраво, Сорая вдъхна дълбоко острия мирис на пот, познат от детството. Баща й я отблъсна леко, усещайки, че повече няма да издържи тази сцена. Сорая се изправи с мъка, като че ли краката й се бяха схванали, и без капка колебание се хвърли на врата на майка си, а тя се обви около нея с животински вопъл: „Дъще!“. Заровила глава във врата на майка си, сякаш открила най-сигурното убежище в света, пред здраво стиснатите очи на Сорая се заредиха като на филм детството, юношеството, мечтите и домът им.

Майка и дъщеря се разплакаха, вдишвайки миризмата си. В този момент Хая установи, че не е готова да се раздели с дъщеря си; едното й дете вече го нямаше, сега и другото се откъсваше. Войната ли беше виновна, или хората? Тя прошепна в косите на Сорая „Остани“, като искаше и същевременно не искаше да бъде чута. Доловила шепота на майка си, Сорая усети нож в сърцето и й се стори, че никога в живота си не е чувала толкова тежка дума: „Остани!“. Но как да го направи? Отметна глава, впи поглед в очите на майка си и зачака отново да каже: „Остани“. Но сега Хая замълча.

Няколко минути след като се откъсна от прегръдките на майка си Сорая взе платнената бохча, в която беше сложила един от изплетените пуловери и чифт дебели чорапи, и се отдалечи от палатката. Минавайки през вратата, двамата служители не я попитаха къде отива; сякаш излизането от лагера на само момиче беше ежедневие. Отвън я посрещна дебел мургав мъж с рунтави мустаци и четвъртито лице, който очевидно я очакваше. Взе бохчата от ръцете й и тръгна към колата, оставена малко по-напред, а Сорая пое след него. В този момент тя осъзна, че за първи път от месеци е навън и е свободна; само дето отиваше към друго пленничество. Качиха се в колата, мъжът каза, че името му е Халил, и й подаде ръка за здрависване, но когато стисна тази лепкава и топла ръка, Сорая се притесни.

Пътуването, което щеше да продължи два часа и половина, беше истинско мъчение за Сорая. Не можеше да се реши да зададе въпросите, които се блъскаха в главата й. Накрая, по средата на пътя, не издържа — ако зависеше от мъжа, той нямаше да проговори.

— Как се казва бъдещият ми съпруг?

— Бате Мурад. Най-доброто за момиче в твоето положение.

— Какво работи?

— Ами дълго време участваше активно в политиката в Нусайбин^[7]. Сега вече има частен бизнес. Търговия. Материалното му положение е добро. Не се бой, момиче, отиваш на много по-добро място от това. Откупът за теб дадох на Мердан, той ще го предаде на родителите ти.

— Добре.

Колкото повече питаше, толкова по-любопитна ставаше Сорая. Всяка дума, изтръгната от устата на Халил, рисуваше в съзнанието й портрета на бъдещия й съпруг, добавяйки нови и нови щрихи… Отново млъкна. Засега тази информация й стигаше. Но Халил тъкмо се беше разприказвал:

— Да, трябва да ти кажа, че той си има съпруга. Първата му жена. По тези места това е обичайно, ще свикнеш.

Сорая рязко се обърна наляво и изумена погледна мъжа, питайки се къде е попаднала. Единият й крак се протегна напред, сякаш искаше да натисне спирачката и да слезе от колата.

— Какво значи това, господин Халил, как има жена? Женен ли е?

— Женен е, разбира се, и ти ще му бъдеш жена. Не си ли чувала досега, при вас нали е същото? Тук е така, всеки взема втора, трета, дори четвърта жена. Ще свикнеш, ще се научиш.

— Колко годишен е мъжът, тоест, съпругът ми?

— На петдесет.

— Петдесет!

Сорая изпадна в шок и заповтаря „петдесет, петдесет, петдесет…“. Мъж на петдесет години! А тя беше още на 20! Точно 30 години разлика! Петдесетгодишен мъж! Как щеше да живее на съпружески начала с мъж колкото баща й! Как щеше да го докосва! Как щяха да се разбират! Сигурно всички бяха луди! И тя щеше да полудее:

— Господин Халил, петдесет ли казахте? Наистина ли? Сигурен ли сте? Какво да правя с женен мъж на петдесет години? По-добре да умра!

— Няма защо да умираш, слизай, ако искаш, и се връщай обратно. Но не забравяй да върнеш откупа. Човекът още утре ще се ожени за друга. Момичета в твоето положение с лопата да ги ринеш. Както искаш.

— Ама…

— Няма ама! Нека ти кажа, че всички, които тук вземат сирийки, са такива. Те ви правят добро, а вие сте неблагодарни, не го разбирате. Та вие сте нелегални и само неприятности носите. Какво да ви правим? Нима не съм прав?

Сорая преглъщаше действителността като камък, заседнал в гърлото й. През останалия път се гризеше отвътре и плувна в студена пот. Струваше й се, че ще откачи. Мислеше, бясно мислеше. Петдесетгодишен женен мъж! За първи път в живота си се чувстваше толкова безпомощна, не можеше да си отиде, но и къде да отиде, как да се върне в лагера? Погледна със зяпнала от изненада уста мъжа, наричащ се Халил — дали пък не се шегуваше? Не, беше забол поглед в пътя, сякаш казаното дотук нямаше ни най-малко значение за него, и вероятно мислеше за парите, които ще получи. Защо този мръсник й го казваше сега?

— Господин Халил, защо го казвате сега?

— О, я стига! Прекаляваш, момиче. Ако не искаш, казах ти да се връщаме. Какво да казвам преди това, ти не знаеше ли, че е така? Не мислиш ли, никой ли не ти каза?

След порицанието Сорая започна да се чувства виновна. Значи трябваше да приеме, че е виновна, защото ще бъде втора съпруга на петдесетгодишен женен мъж? Не, нямаше смисъл да обсъжда това с Халил. Помисли колко ще страда баща й, ако чуе това, и го съжали. „Ах, Мердан!“ — рече си и в тоя момент се ядоса най-вече на него.

През целия път продължи да мисли… Така иззад планините в съзнанието й като слънце изгря една идея: да избяга. За кратко време щеше да пази поведение и щом изведе родителите си от лагера, щеше да избяга от онзи дом на всяка цена. Временно щеше да понася онзи мъж, а после щеше някак да се отърве. От сега нататък трябваше да крои планове по тази логика. Малко се поуспокои. Вече отлично знаеше разликата между това една жена да приеме наложената й действителност и да се прави, че я приема.

— Е, какво реши, ще се връщаме ли?

— Не, няма нужда, ще се омъжа — отговори незабавно и уверено Сорая.

Докато минаваха покрай безстопанствени ниви, тя леко поотпусна прехапаните си досега устни.

Бележки

[1] Пограничен град. — Б.пр. ↑

[2] Пограничен град. — Б.пр. ↑

[3] Споразумение за временно съжителство срещу заплащане, разпространено предимно сред шиитите (ислямско религиозно течение). — Б.пр. ↑

[4] Алевитите, наричани също алнани, са ислямско религиозно течение, представено в Турция, Близкия изток (Сирия и Ирак), Балканите и малки групи в Северозападен Иран. — Б.пр. ↑

[5] Направление в исляма с най-многобройни последователи. За разлика от шиитите, сунитите не признават възможността за посредничество между Аллах и хората след смъртта на Пророка Мохамед. — Б.пр. ↑

[6] Град в Южна Турция. — Б.пр. ↑

[7] Град в област Мардин. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мелтем Йълмаз Сорая (2)

Метаданни

Данни

Сорая

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIИзселнически мъки…

Мелтем Йълмаз
Сорая (2)

II
Изселнически мъки…