Лепкавата новина, която Халил съобщи задавено, сякаш храчки бяха заседнали на гърлото му, откъсна Сорая от плановете за бягство. Бяха влезли в Мардин. Стар, на места червеникавокафяв град, разхвърлян… Сорая нямаше желание даже да погледне града, където щеше да живее.

— Още е много рано, господин Мурад не се е прибрал. Ела първо да хапнем. Ще го потърсим на свечеряване.

Сорая забеляза, че към нея се отнасят не като към съпруга, а като към сираче. Непознатият й съпруг дори не беше дошъл да я посрещне. Халил паркира колата пред някаква дървена постройка, над която с разкривени букви беше написано „Място за почивка“.

Седнаха до прозореца на мръсна маса, покрита с остатъци от магданоз и хляб, но Сорая не беше гладна. Халил обаче едва удържаше слюнката, събрала се в устата му от глад. В помещението имаше различни хора; високи, ниски, бели, мургави, с бради и без бради… Халил забеляза безразличието на Сорая и обясни, че това е тираджийски ресторант, като попита:

— Няма ли от вашите тук?

Но Сорая го гледаше като телевизионен екран; приказките му, смехът, движението на мустаците все повече се отдалечаваха от действителността и се замъгляваха. Известно време мълчаха. Кавърмата на сач, поръчана от Халил, беше така потънала в застинала мазнина, че стомахът на Сорая се разбунтува и тя леко се оригна. А Халил, без да губи време, топеше залъци и ядеше като гладен вълк…

Тя вече едва дишаше от припалваните една след друга цигари след храната, когато Халил погледна часовника на стария си телефон за кой ли път и я „уведоми“, че е време. Докато прибързано ставаха от масата и Халил проверяваше джобовете си да не забрави нещо, Сорая усети прикования в нея поглед от съседната маса.

Отвън слънцето беше залязло и времето беше захладняло. Излизайки от вратата, Сорая се разтрепери. Смрачаваше се, което беше най-омразният за нея период открай време; не й се пристъпваше ни крачка. И докато стоеше като закована на вратата, лампата над прага осветяваше лицето й. Дори Халил за първи път да беше установил колко е красива, не го показа, а я подкани:

— Хайде, Сорая, какво чакаш?

Но тя нищо не чакаше. Прииска й се да докосне изсъхналите цветя в каменната ваза до колата; твърди, обезводнени, мъртви цветя. Протегна ръка към тях, взе ги в шепа и ги стисна. Докато цветчетата излитаха във въздуха от рязкото откъсване, единственото й желание беше да побегне: да тича ли, тича в сгъстяващия се мрак, във влажния вятър, в аромата на изсъхналите цветя, да избяга от миналото и бъдещето, от себе си и всичко останало…

През целия път се чувстваше като в огнен тунел. След малко щеше да бъде жена на трийсет години по-възрастен мъж; и колкото повече си повтаряше тази фраза, толкова повече отказваше да я възприеме. Опря глава в стъклото, затвори очи и в съпровода на турската песен от касетофона си помечта да бъде турско момиче. Представи си това момиче с дом, семейство, училище, с нормален живот. Дори представата да бъде на неговото място беше прекрасна. Но тогава… Колата спря внезапно и сърцето й щеше да изхвръкне.

— Пристигнахме, ти чакай тук да се видя с него и ще дойда — каза Халил и слезе от колата, без да дочака отговор, а Сорая в паника се огледа наляво, надясно, напред и назад, опитвайки се да разбере къде се намира.

В мрака забеляза само едноетажна къща вляво от колата с малка градинка отпред. Халил притича до вратата, която се отвори още преди да я е стигнал. На процеждащата се отвътре жълтеникава светлина се открояваше силуетът на висок мъж. Сорая отвори широко черните си очи като подгонена сърна. Халил застана пред мъжа като притеснено момченце, ръкуваха се и заговориха. След няколко минути той се върна тичешком до колата и отвори вратата пред Сорая.

— Хайде, господин Мурад се е прибрал и те чака.

Сорая не отговори. Да беше се отворила земята и всичко да изчезнеше… Протегнатата й към бохчата на задната седалка ръка трепереше от нерви. Взе я и слезе от колата… Земята, по която стъпваше, сякаш я влечеше още от първата крачка. За първи път изражението на Халил, който я наблюдаваше, беше толкова сериозно:

— Хайде, Сорая, желая ти късмет! Господин Мурад е добър човек, научи се да го цениш. И да знаеш, че ако се провалиш, до теб няма да има никой, включително и аз.

Сорая вече не чуваше нищо. Вятърът я беше оглушил, мракът се беше спуснал като завеса пред очите й, а стъпките парализираха тялото й. Треперенето на ръцете обхвана цялото й същество заедно с течащата във вените й кръв, а точно насреща й, пред широко разтворената врата, я очакваше сянката на едър мъж. Тя приличаше на бито куче, скрило се в градината на джамията. Прокле се, че трябва да върви по-бързо под капките на започващия дъжд. Зад гърба й Халил запали мотора на колата. Докато тя се приближаваше към къщата, сянката на вратата тръгна към нея. Все по-стар с приближаването, все по-висок и все по-шкембест…

На няколко метра един от друг Сорая и Мурад се огледаха. Мурад я гледаше по-скоро като стока, чиято цена трябва да определи. След няколко секунди, явно доволен, каза гальовно „Добре дошла, Сорая“ и понечи да я прегърне, но тя се отдръпна назад, паникьосана като пусната отвисоко птица, която все още не можеше да лети. Мурад не се засегна и с неопределена усмивка в погледа протегна ръка към багажа й, сякаш намерението му не е било да я прегърне, а да вземе бохчата, и каза:

— Хайде, ела, става студено.

И докато вървяха заедно към къщата, единственият въпрос в ума на Сорая относно човека, чието лице не можеше да различи добре в тъмнината, беше: „Това ли е съпругът ми? Не, никога!“.

Прага прекрачи първо Мурад. След първата си стъпка вътре Сорая огледа ужасена къщата кутийка. Това беше напълно непривично място. Къща на поне 40 години. Просторен хол в средата, две стаи отдясно, две срещу вратата и още две вляво. Вратите на всички бяха плътно затворени, сякаш казваха на госта „Не си добре дошъл“.

Застанал на място, Мурад оглеждаше Сорая от горе надолу с присмехулна усмивка. Момичето изглеждаше така нещастно, та си помисли, че най-добре би било да й покаже стаите, към които гледаше уплашено. Започна да отваря вратите подред.

— Виж, Сорая, това е банята, виждаш ли? Можеш да се къпеш, когато пожелаеш. Сега си уморена, направи го. После е моята спалня.

Продължи припряно да отваря вратите. В последната стая поясни:

— Това е стаята на дъщерите ми. Малко е разхвърляно, извинявай. А ето това е дневната, нали е хубава, ако влезеш, ще обикнеш дървото, което се вижда през прозореца. Това е тоалетната — продължи наляво. — А това е кухнята, малка, но се справяме. Ето, това е всичко.

Сорая не гледаше стаите, а Мурад, питайки се как ще бъде съпруга на толкова далечен и чужд мъж. Как да стане жена на толкова възрастен човек? С какво право той беше поискал това? А той, след като набързо показа стаите като задължение, от което час по-скоро гледаше да се отърве, понесе бохчата й към „стаята на дъщерите“, явно очаквайки да го последва. Тя обаче не можеше да се откъсне от натежалата злощастна тишина и не можеше да помръдне. Щом дочу стъпките на очакващия я в малката стая Мурад, ушите й пламнаха, кръвта й забушува и главата я заболя. Колко ли щеше да остане тук?

— Хайде, Сорая, ела си подреди нещата.

Тогава тя направи малка, съвсем мъничка неспокойна крачка към стаята, в която я очакваше мъжът, и после още една, и още една… В стаята, където флуоресцентното осветление подчертаваше голите жълти стени, на единичното легло под прозореца вляво по диагонал на вратата седеше Мурад и й се усмихваше, приканвайки я с ръка. Сорая се чудеше какво да направи и впери поглед в кувертюрата на жълто-кафяви цветя:

— Къде оставихте бохчата ми?

— Зад вратата. На вие ли ще ми говориш, Сорая?

— Ще я взема.

— Остави я, ела при мен.

Докато Мурад я гледаше очаквателно, мишниците на Сорая се подмокриха като от плисналия вън дъжд и рукналата внезапно по тялото й пот я обля цялата. В този момент от безвремието, в което беше изпаднала, подобно на осъден на смърт, пожелал за последен път да види убиеца си, тя внимателно огледа Мурад. Ризата му на оранжеви и сини карета и широкият панталон правеха още по-безформено отпуснатото му тяло. Явно беше съсипан и беше напълнял изведнъж. Ясно се виждаше оплешивялото му теме, лъснало под светлината отгоре. Ръцете и обутите в чорапи крака бяха големи. Гушата и пухкавите мустаци не можеха да смекчат острите му черти. Погледът му обгръщаше всичко наоколо като юрган; очите му гледаха строго, проницателно и проникновено. Прикована от този поглед, преди да седне до него, Сорая забеляза още нещо в последния момент на безвремие: в умореното му тяло се криеше самотността на изоставена фабрика, разрушен мост или рухваща сграда, самотата на единствения виновник за положението си… А начинът, по който тупаше по леглото, подканвайки Сорая, беше някакъв фокус, с който се опитваше да приспи бдителността й, забелязала виновността му…

Тя седна до него предпазливо, като приближила се до топло мляко котка. И веднага, сякаш бягайки от вината, забоде очи в пода. Мурад се окуражи от срамежливостта й, сложи ръка върху нейната и занарежда, като да я съветваше:

— Слушай сега, докато ти не пожелаеш, не си длъжна да правиш нищо. Ти избяга от страшна война. В лагера преживя куп неприятности. Сега си на непознато място. Но не забравяй, че аз съм ти съпруг. Твоите грижи са и мои. Не очаквам веднага да изпълниш съпружеските си задължения. Всяко нещо с времето си, първо свикни с обстановката. И като начало добре дошла.

Истина ли беше, или не? Сорая не намери думи за отговор, внезапно тонове товар бяха паднали от плещите й, беше се успокоила. Като не получи отговор, Мурад, следящ поруменялото й лице за реакция, посегна да я погали по главата, но тя отскочи от протегнатата ръка. Мурад реши да намали напрежението:

— Отивам в кръчмата. Ти се разходи из къщата, разгледай, проучи я. Това е твоята стая, разопаковай си нещата и ги подреди. А, трябва да знаеш, че освен теб имам съпруга и три дъщери. Тази нощ са у вуйчо си. Ако ти потрябвам, ще ме потърсиш. Номерът ми е в дневната до телефона.

Мурад излезе и Сорая за първи път остана сама на непознатото чуждо място. Това бяха нови, взаимно допълващи се плочки от пъзела на примирението, навлизащо ежедневно в живота на Сорая.

Тя проследи с наострени като на ловно куче уши обуването на обувките от Мурад на входната врата, прибирането на ключовете, захлопването на вратата. Когато се увери, че е излязъл и е сама, се изтегна на леглото, без да вдигне крака. Беше уморена и най-вече притеснена. За момента беше убедена, че никога няма да пожелае Мурад като мъж. Никога. Той й беше само помощник, добронамерен чужденец…

Тази мисъл я смути и като се поизправи, усети невидима тежест, сякаш камион я беше прегазил. Отвори горното чекмедже на тъмнокафявия скрин до леглото. До тъмносиния анцуг, дъхащ на прах за пране с тежка миризма, имаше снежнобяла тениска и гащи. А в долното чекмедже — два розови пешкира.

В стаята, изглеждаща като разделена на две, имаше още две легла вдясно от вратата. Стана, отвори бохчата, сгъна пуловера и чорапите и ги сложи до леглото. Седна върху едно от другите легла със същата кувертюра и погледна към стената. Жълто-кафяво бюро стоеше точно срещу вратата с лице към стената. Килимите на пода явно бяха стари, но чисти. Изправи се и погледът й се плъзна по вратата с тук-там олющена боя и когато докосна с върха на пръста подалите се отдолу петна от мухъл, си спомни как се състезаваха с брат си по катерене върху врата. Доскуча й ужасно. Отново се отпусна върху определеното й легло. Протегна ръка и леко повдигна пердето с подаващи се от краищата шнурове, навън все още валеше и току пригърмяваше. Небето беше непрогледна чернилка. Промърмори „В лагера поне виждахме звездите“ и звукът на гласа й подейства добре, все още се владееше.

И изведнъж подскочи от рязкото отваряне на вратата. След няколко бързи крачки насреща й застана Мурад. Без да й даде възможност да се изправи, се опита да я прегърне, но тя изпищя от изненада и силно отблъсна мъжа с неприятно миришещо на дъжд сиво яке. Успя да се изправи и докато се бореше неуспешно и несериозно, заради усмивката му, да го отблъсне, повтаряйки „не“, той парираше усилията й с думите „само една прегръдка“. В края на тази няколкоминутна борба Сорая успя да се отърве от ръцете му и се хвърли напред, а той разтвори ръце и я освободи. Насред стаята, под светлината на голата крушка, с влачещ се по пода панталон, Мурад задъхан я загледа гузно. Същевременно успя да изстреля едно изречение, за да я успокои:

— Сорая, ти ще бъдеш последната ми жена. Последната, разбираш ли?

С едва потискано напрежение тя завъртя глава отрицателно, а Мурад се усмихна многозначително. Пожела й лека нощ и напусна стаята. Яростта на Сорая, почервеняла след излизането му, с всяка секунда прерастваше в омраза.

Тази нощ тя не можа да заспи. Наострила слух към вратата се опитваше да конкретизира плана, съставен след излизането на Мурад. Отвън дъждът не спираше, а трополенето в къщата я плашеше. Сякаш всяко тропване предвещаваше влизането на Мурад или беше точно това. Но планът й беше готов: ако той влезеше отново, щеше да скочи, да крещи колкото й глас държи, да го рита и блъска, да се бори докрай. За момент помисли дали да не вземе нож от кухнята, но се отказа. Защото щеше да се уплаши и от себе си в чуждата стая. Но можеше да вземе линийката от бюрото и да я използва, за да го обърка, което и направи. На зазоряване стисналата здраво прозрачната линийка ръка се отпусна, линийката падна безшумно на пода и Сорая за първи път от много време спа в легло.

* * *

На сутринта към спящото лице на Сорая се приближи момиченце с големи кафяви очи и я заразглежда любопитно. Когато Сорая отвори очи, слабичкото дете с лунички и гъста червеникава коса отскочи като заловено на местопрестъплението. Сорая беше изненадана, но се почувства добре, изправи се и се усмихна:

— Здравей.

Не последва реакция.

— Как се казваш?

— Айше.

Гласът й сякаш беше пресипнал. Сорая продължи:

— Много хубаво име. На колко години си?

— Шест. Да ти покажа ли нещо?

— Разбира се.

Момиченцето със сива къса пола под млечнокафяв пуловер и мръснобежови чорапи се върна няколко крачки, изпъна се като струна, заби поглед надолу, пое дълбоко дъх и като вдигна ръце, скочи напред с леко присвит крак. Изведнъж тялото му се издигна нагоре и се опря на ръце! Постоя така няколко секунди, отпусна единия крак на пода, после и другия и представлението завърши. Погледна въпросително Сорая, а тя радостно каза:

— Браво. Прекрасно.

Беше се събудила за нов ден, забравила защо е в тази къща, чия съпруга ще бъде и какво е преживяла вечерта, преди заспи. Нямаше я непоносимата тежест от събуждането в чужд дом. Поиска да го види отново:

— Айше, би ли направила пак същото?

Момиченцето тъкмо се подготвяше да повтори упражнението със сериозно и доволно изражение, когато на вратата се появи висока, облечена в черно от глава до пети жена с бяло лице.

— Айше, излез оттук! — каза строго.

Сорая се смръзна. Усмивката изчезна от лицето й, ръцете й стиснаха нервно кувертюрата. Жената я гледаше, сякаш идва да й вземе душата.

— Ти също, събирай си партакешите, не можеш да останеш тук — каза сурово. — Това е стаята на дъщерите ми. Намери си друга!

Погледът на присвитите й очи сякаш притисна Сорая в ъгъла. Веднага след това жената бързо излезе от стаята, разпръсквайки наоколо вятъра на омразата, излъчващ се от тялото й. Чудейки се какво да направи, Сорая започна да оправя леглото, за да печели време, а сърцето й биеше до пръсване. Мислеше единствено какво означава „намери си друго място“. Прегърна сгънатите до леглото пуловер и чорапи и като току-що пристигнало в зоопарка животно излезе, оглеждайки се, от стаята, а през това време от дясната стая се чуваше телевизор, а от кухнята — дрънчене на прибори за хранене. Когато стигна до миниатюрната кухня със син фаянс, където до хладилника вдясно бяха подредени бидони с туршия и бурканчета сладко, използва момента да заговори в гръб жената, която миеше чиниите.

— Ами аз… — рече с разтреперан глас. И когато не получи отговор се изкашля и продължи: — Не зная къде да отида.

Жената все така не се обърна и продължи работата си с резки движения. Сорая зачака объркана, можеше да си представи искрите на омраза по лицето й.

— Мен ли питаш, ма?! Пръждосвай се нанякъде!

— Но няма къде да отида, тук ме оставиха.

Щом жената се обърна съвсем неочаквано и гневно, Сорая отстъпи крачка от страх. Блестящите мъниста по стегнатата черна забрадка се отразяваха в бледата й кожа. Високата, възпълничка жена не вдъхваше уважение. От омерзителния й поглед се разбираше, че е съпругата на онзи Мурад. Тоест, първата му жена!

— Чувай сега, казвам ти го за последен път. За твое добро е да не ми се мяркаш повече пред очите. Всеки си има стая, за теб тук няма място. Излизай навън и който те е довел, да ти каже къде да идеш.

Сорая разбра и изпълни нареждането. Седна на плетената пейка с подаващи се телове пред вратата — сякаш сложена заради нея — и зачака. Гледайки телевизия, жената обядва сарми и таратор с момиченцето, изнесло сутрешното представление пред Сорая, а привечер все още беше там, когато пристигнаха две нейни връстнички с ученически униформи. Седеше си на пейката като привидение. Сякаш никой не я забелязваше. Накрая мръкна, всички се прибраха по стаите си и Сорая тъкмо вече да припадне от глад и очакване, когато някакъв ключ мазно се превъртя в ключалката и старата кафява врата се отвори със скърцане. Мурад не видя Сорая, седяща зад вратата, събу си обувките, после съблече якето и изглеждаше много по-уморен от снощи. Тъкмо се беше отправил към банята, когато забеляза седящата мълчаливо Сорая, изуми се и вдигна вежди:

— Ти какво правиш тук?

— Нищо, чакам.

— Какво?

— Да ме настанят някъде.

— Къде?

— Не зная.

— О, разбрах, ела.

Първо той, след него и Сорая влязоха в дневната. Вдясно от вратата до стената имаше троен диван, вдясно от него двоен, телевизор насреща, зад него печка с изправена нагоре тръба, а вляво от нея, в дъното на стаята прозорец с канапе под него… В стаята беше горещо и Мурад посочи канапето:

— Настани се там засега. Удобно е, не се безпокой. Има и някакви завивки. После ще видим.

Сорая чувстваше как цялата къща със стаен дъх чака да чуе какво ще й каже Мурад с мекия си, кадифен глас. Сви се на канапето о две, във възможно най-неудобната поза, защото не желаеше Мурад да я смята за жена. А той беше толкова уморен, че се насилваше дори да се усмихне, камо ли да се приближи до нея. Щом пожела лека нощ и напусна стаята, Сорая си помисли, че е „прескочила“ и днешния ден и независимо от глада, жаждата и умората неусетно заспа.

* * *

На сутринта се събуди от трополене и викове из къщата. Направи се, че спи и през полуотворени клепачи се опита да разбере на кого приличат влизащите и излизащи от стаята момичета. От обръщението на майката беше научила, че смятаното за по-голямо мургаво момиче с остра коса и сериозно изражение се казва Хатидже. Тя приличаше повече на Мурад. Другото момиче, ако беше разбрала правилно, беше Еслем; с бяла кожа, високо и жизнерадостно. Треската по подготовката за училище беше превърнала момичетата и майка им в пърхащи из къщата пеперудки. А най-малката, Айше, пъхнала десен показалец в устата, наблюдаваше отново и без досада сцената, която се разиграваше всяка сутрин. И докато Сорая мислеше дали да не продължи да се прави на заспала до излизането им, величествено влезе Мурад.

— Добър ден, госпожо Сорая. Хайде ставай, ставай. Отиваме в магазина ми.

Сорая беше нещастна толкова, колкото весел беше Мурад. Стана с нежелание, чудейки се какво да направи. Погледна го въпросително.

— Хайде първо си вземи душ. Ще те чакам тук. После ще закусим навън заедно, става ли? — отговори той.

— Добре — съгласи се Сорая едва чуто.

Банята, в която влезе, правейки се, че не забелязва режещия като нож поглед на жената, й се стори рай. За разлика от мръсните душове в лагера, тук имаше блестящ фаянс, светещ от чистота умивалник, ухаещи хавлии, голяма душкабина и многобройни шампоани. Сорая окачи на вратата на заключената вече врата мръсните си дрехи, принудена след банята да ги облече отново. И топлата вода от отворения докрай кран за първи път от месеци насам миеше не само тялото, но и душата й. С покрив над главата, на заключена врата в чистата баня, тя се здрависваше с водата спокойно и без да бърза.

Наведе се и взе от зелената опаковка на поставката шампоана с изобразена отгоре му усмихната червенокоса жена и под капака се вдигна малко мехурче; вдъхна дълбоко и ароматът на парфюм за миг я замая, стори й се, че чува тихо радостно възклицание. Изсипа в шепа мекия кремообразен шампоан и го втри в сплъстената си от мръсотия коса. Пяната по главата й набухваше, тя примижа от удоволствие и ъгълчетата на устните й се вдигнаха нагоре в усмивка. Прочистване, топло и ароматно… Започна да сапунисва тялото си с белия сапун. Кожата й омекваше част по част от допира му, очертавайки ивици. Сорая натриваше продължително всяко място и преди да спре водата, погледът й попадна върху решетката под душа: там се бяха смесили кир, сапунена пяна и косми, а тя се беше отървала от тях и олекнала. Вече се завиваше с хавлията, когато трепна от почукването на малка ръка и детски глас:

— Можеш ли да погледнеш, баща ми изпраща това.

Беше нежният гласец на Айше. Сорая застана зад вратата и я открехна. Проточи навън половин глава с дълги, черни и мокри коси. Айше чакаше мирно като малък войник с дрехи в ръце. Сорая протегна ръка да ги вземе и благодари с поглед на момиченцето, което първо я беше заговорило.

Облече се бързо и щом излезе от банята, се сблъска със застаналия на вратата Мурад. Излязоха вън и Сорая усети допира на хладния въздух по мократа кожа на главата си, а Мурад извади от джоба си и й подаде светлосиня забрадка. След като я повъртя с дългите си пръсти, Сорая протегна ръка да я вземе, като че мълчаливо приемаше забранен плод, който се срамуваше да си поиска. Мурад се подсмихна под мустак, сякаш прочел мислите й…

Сега тя ясно виждаше мястото, което не успя да разгледа в тъмнината и дъжда. То се състоеше от струпани безразборно на петдесет метра една от друга разкапани еднофамилни къщи със сива мазилка. Не приличаше нито на квартал, нито на селище и явно всички бяха построени набързо и незаконно. Пред всяка от тях имаше нещо подобно на малка, изоставена градинка и малко по-нататък — старите таратайки на собствениците. По пътя през един час минаваше маршрутка. Мурад й даде тази информация, смятайки я за излишна, защото Сорая можеше да му поръча по телефона всичко необходимо.

— За всеки случай го запомни — предупреди я.

Заедно се качиха в чакащото ги пред вратата такси. И докато Сорая с апетит поглъщаше до последна троха закуската в ресторанта за туристи, Мурад се задоволи да я наблюдава. Гледаше я изумено, сякаш за първи път в живота си виждаше гладен човек.

— Защо ме гледате така?

— Как?

— Като за първи път.

Мурад замълча. Отпи от чая и поиска сметката.

— Хайде, ела, да вървим на пазар. Забрави магазина, днес може и да не отвори, да се поразходим…

Сорая разбираше, че той има желание да направят нещо заедно не само за да бъде щастлива тя, а и той. Но макар той да се вълнуваше при всяко ново предложение, нейното безразличие все затормозяваше диалога. Тя непрекъснато си повтаряше: „Той се старае, за да го обикна, но това никога няма да се случи. Няма да му стана жена“. А Мурад при всяко нейно отдръпване я поглеждаше, сякаш прочел мислите й.

И сега, вървейки заедно по улиците на Мардин, Мурад разказваше историята на града, а Сорая го слушаше с половин ухо. При всяко нейно отдалечаване гальовният му, интригуващ глас отново я привличаше като магнит. Накрая стигнаха до дълга тясна чаршия на метър под земята.

Сорая си спомни, че за последен път е виждала такава в детството си, при една разходка със семейството из Дамаск. И споменът за онези години след толкова дълго време, при такъв обрат на съдбата стегна сърцето й.

Още щом преминаха през тясната врата, Сорая изведнъж дойде на себе си от гледката, очите й блеснаха, погледът й развълнувано обходи всичко наоколо — това беше много хубаво, прекрасно място. Постепенно се отпусна и лицето й светна по детски. Сякаш животът й намигна сред това историческо място. Навсякъде червени, зелени, сини, оранжеви цветове… Жени, мъже, високи и плътни гласове… Аромат на сапун, парфюм, подправки… Мургави, бели, слаби, пълни лица… Всички се сливаха и въртяха, а Сорая беше повлечена от този повей на живот и гледаше като омагьосана. Тя се въртеше и изживяваше най-потайното, най-забранено щастие сред бляскавите маратонки, шарени детски анцузи, разнообразни подправки, фалшиви дамски чанти, гъби и изтривалки за баня, контрабандни парфюми, чай и ядки. През това време Мурад я чакаше на изхода. Когато дойде при него след обиколката, продължила сякаш цял един живот, очите на Сорая изведнъж станаха пепелявосиви и ето как моментната заблуда, че това е щастието, беше отрязана като с нож.

Мурад държеше купените от пазара подаръци за Сорая. Протегна й пакета непохватно, като дете, и рече:

— Заповядай.

— Какво е това?

— Разни неща. Дрехи, храна, погледни.

— Благодаря — сконфузи се Сорая.

— Няма защо.

След като повървяха мълчаливо, Мурад подхвана темата:

— Видя дома ми. Това са съпругата и трите ми дъщери. Жена ми се казва Нур. Предполагам, че не те е посрещнала сърдечно, но не се безпокой, всичко ще се нареди. Момичетата от най-голямата към най-малката се казват Хатидже, Еслем и Айше. Не се сдобих със син, все дъщери! А може някой ден и да имам син, Сорая, как мислиш?

Сорая не прие, че това се отнася до нея, но се ядоса на открития намек.

— Аллах знае.

— Да, така е, Аллах знае. Но ние не можем да се движим така неженени, лошо е за теб. Утре у дома ще дойде ходжата и живот и здраве ще сключим брак, съгласна ли си?

Сорая се почувства като мишка в капан:

— А жена ви… От колко години сте женени?

— Знам ли, трябва да има трийсет. Защо питаш?

Сорая вдигна рамене. Наистина, защо ли попита и сама не знаеше; сигурно за да смени темата. В таксито на връщане все поглеждаше скришом седящия до нея Мурад и нещата, които забелязваше в него се променяха непрекъснато от самото начало. Обикновено го виждаше като възрастен болен мъж, обаче… За миг, макар и за кратък миг като мъж… Като едва забележима светлина в края на дълъг тъмен тунел. Тази светлина не й позволи да мигне цяла нощ, чак до сутрешната молитва.

Сутринта я събуди повтарящият името й глас на Мурад и когато с усилие отвори слепналите си клепачи, си спомни за сестрата в болницата, която се опитваше да я събуди; откъде пък накъде… Тогава и физическото, и душевното й страдание бяха толкова силни, та си мислеше, че никога няма да преминат. А сега? Мурад повиши глас:

— Госпожо Сорая, не си на гости! Май нямаш намерение да станеш. Чакай само да ми станеш жена, та да видиш ти едно излежаване…

Гълчейки я полушеговито от вратата, Мурад я гледаше с нежност. Сорая скочи и разтреби канапето, от тишината в къщата разбра, че няма никого. Докато тупаше кувертюрата, нахлуващата през отворения прозорец слънчева светлина осветяваше бавния полет на прашинките, увлечени сякаш от въздушното притегляне. Погледът на Сорая се прикова в този момент; помисли си, че всичко ще се оправи с времето… Дали беше възможно?

— Да закусим ли навън като вчера? Какво ще кажеш?

— Няма значение.

— Не говори така. Хайде, решавай!

— Както желаете.

Мурад се разсмя:

— Ах, проклетница такава, още ми говори на вие. Ще те плесна, момиче!

На Сорая й стана смешно и извърна глава.

— Хайде тогава, обличай се, да излезем по-рано. После ще дойде ходжата.

Сорая се намръщи. Ще дойде ходжата и Мурад ще й стане съпруг пред Бога. И после? Не разбра нито от храната, нито от разходката и когато се прибраха вкъщи, на устата й беше все същата молитва, повтаряна през целия път: „Господи, попречи на този брак!“. Но още преди обяд на вратата леко се почука и отвън стояха имамът с двама непознати свидетели.

Сорая беше облякла купените от пазара нови дрехи, сложила синята забрадка и седнала до „съпруга“ си срещу ходжата. И двамата свидетели отстрани… А устните на ходжата, единственото движещо се място на безцветното му лице, сякаш я хипнотизираха. И докато той мрънкаше наизустените молитви, Сорая си припомни нощта на бягството от Площада на силата: сякаш всеки звук, излизащ от гърлото му, беше стъпка в бягството й. Звуците и стъпките се вплетоха, кръвното на Сорая падна, главата й се завъртя, пулсът се забави, кръвта й се сгъсти. С последни сили потърси опора с ръка в пода, където седеше… Всички погледи бяха насочени към нея и ходжата повтори въпроса, който беше задал, но Сорая не беше чула: „Приемаш ли?“. Сорая се почувства смазана от погледите на ходжата, свидетелите и Мурад: „Приемам“. После ходжата попита Мурад: „Вземаш ли я?“. Отговорът изобщо не закъсня: „Вземам я“.

Вече не я държаха ни ръце, ни крака, ни глава… Когато Мурад се върна в стаята, след като изпрати ходжата и свидетелите, лицето й беше бяло като платно.

— Сорая, не се измъчвай толкова. Нали ти казах, че ще чакам, докато бъдеш готова. Колкото е необходимо, нали така? Настоях за този брак заради хората, а не за да те насилвам за нещо. Хайде, аз отивам на работа, а ти си почини. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се, става ли?

Сорая кимна, а Мурад се вгледа в очите й, целуна й ръка и излезе. Тази целувка не я ядоса. Напротив. Но останала насаме със себе си, започна да се ругае, защото й беше харесала.

* * *

В последвалите бракосъчетанието дни Мурад продължи да не иска нищо от Сорая, както и преди. Сутрин ставаше рано, приготвяше се и излизаше, вечер се прибираше към седем часа, вечеряше и се оттегляше в спалнята си. Не се промени само ежедневната неловка усмивка, с която на връщане вкъщи поднасяше на Сорая дребни подаръчета заедно с написано от него кратко стихче.

Така един ден вратата както обикновено отвори едно от момичетата, а Мурад едва си пое дъх в кухнята. Този път беше купил за Сорая парфюм с дъх на портокал. А тя се притесняваше, защото за първи път трябваше да му поиска нещо. И сега беше моментът да го направи:

— Благодаря за подаръците, но бих искала нещо друго.

— И какво е то?

— Мама и татко. Знаете, че останаха в лагера. Кога ще ги видя, все там ли ще си стоят?

Мурад се смути, не очакваше подобно нещо. Всъщност още от първия ден смяташе Сорая за сирак и поверена нему. И то не защото му харесваше, а понеже тя имаше вид на изоставена.

— Добре, ще отидем да видим майка ти и баща ти. Но не веднага… Не след дълго, имам страшно много работа една-две седмици. Не се безпокой, имам познати, влизането в лагера няма да е проблем.

На Сорая й се дощя да скочи и да му се хвърли на врата. Всъщност му беше благодарна за непрестанната добронамереност. И отлично знаеше, че ако той не пожелае, нямаше да разреши не само да види родителите си, но дори да зачекне тази тема. В края на краищата беше дал пари и я беше купил.

— Благодаря. Би било прекрасно. Знаете, че баща ми е парализиран.

— Зная, Сорая. Ще му занесем лекарства. И каквото още е нужно. Ти направи списък. Засега ще ги посещаваме в лагера. А по-нататък, дай боже, ще намерим възможност да ги изведем оттам.

Сорая не я сдържаше на едно място от вълнение. Докато Мурад говореше, тя инстинктивно пристъпваше и отстъпваше от него. А той за пръв път я виждаше така ентусиазирана. И не пропусна момента:

— Няма ли да получа целувка по бузата?

Сорая изведнъж стихна като спукан балон. Чувствайки се задължена да се отплати за добрината, се протегна на пръсти и леко го целуна по бузата, но съвсем неочаквано меката му хладна кожа и усещането за състрадание, идващо някъде от дълбоко, я накараха да се почувства добре. Мурад не се възползва от състоянието й, обърна се и на излизане от стаята добави:

— А, тъкмо се сетих, кухнята явно много ти хареса. Ако искаш, да идем в края на седмицата да купим нови пердета и нещо друго да я подновим. И недей да переш на ръка, ще купим пералня. А и аз ще искам нещо от теб. Изплети ми пуловер. Да видим дали ще можеш и за мен да го изплетеш така хубаво като твоя, да ми топли през зимата…

Сорая не чуваше нищо, преживяваше единствено огромната радост от възможността да види родителите си. На следващия ден Мурад се прибра с две кутии с мобилни телефони и тя преля от щастие:

— Единият е за теб, другият — за майка ти. Не забравяй да го вземеш, като отидем в лагера, та когато пожелаеш, да й звъниш.

Сорая се ококори, смаяна от такава неочаквана загриженост. И наистина Мурад се грижеше за нея, дори мислеше за онова, за което тя не беше се сетила. Досега не беше срещала такъв човек, никой мъж не беше като Мурад — нито баща й, нито Емир, нито останалите.

* * *

След известно време, без да го признае дори пред себе си, Сорая започна да очаква прибирането на Мурад. Беше станало традиция още щом се върне, да влезе в кухнята; погледът му, гласът и миризмата постепенно ставаха близки на Сорая. Щом го погледнеше, каменното й изражение от първата вечер в къщата се превръщаше в плъзваща по лицето й срамежлива усмивка. До него се чувстваше спокойна и на сигурно място. А и Мурад не позволяваше на Нур, която можеше жива да я изяде, или на дъщерите си да я мачкат. Веднъж на вечеря Хатидже каза на Сорая да й подаде солта, но Мурад се намеси:

— Не се казва подай ми, дъще, а моля те.

Хатидже и Нур се вкамениха от гняв. Хатидже обаче нямаше намерение да се предаде:

— Каква разлика има, татко?

— Не е важно има или няма. Аз така казвам. Не желая да чуя и най-малкото оплакване от Сорая. Щом аз се държа човешки с вас, вие също ще се държите човешки помежду си. Ясно ли е?

Този разговор на масата за всички, освен за Сорая, беше като издърпване на ушите от невидима ръка до зачервяване. Сорая повече не избягваше погледа на Мурад при хранене, даже напротив, усетеше ли, че я гледа, отвътре я обливаше топлина и й ставаше приятно. Но все пак въпреки всичко благодареше за края на вечерта, когато Мурад си лягаше при Нур. Колкото и да зачестяваха среднощните изблици на буйство като при тежка болест с плача на Нур и тръшване на вратата от Мурад, Сорая оставаше напълно чужда на тези отношения. Понякога слагаше възглавницата върху главата си и не чуваше нервните кризи и скандалите. Мурад й беше казал „когато си готова“, но на нея й се струваше, че дори никога да не се почувства готова, той няма да се разсърди. За първи път в живота си се чувстваше обичана от мъж.

По време на пика на скандалите между Мурад и Нур Сорая намери случай да наблюдава момичетата отблизо…

Очевидно най-близка с майка си беше голямата дъщеря Хатидже. Тя беше враг номер едно на Сорая от идването й в къщата — ако не броим Нур. Всъщност Сорая я разбираше, защото искрено съжаляваше майка си заради несправедливото отношение на баща си. Дори една съботна сутрин, докато миеше съдовете в кухнята, Сорая дочу разговора между Хатидже и Нур относно намерението на момичето да учи право. Когато Сорая влезе в дневната с пяна по ръцете, за да вземе последната чиния от масата, Хатидже обясняваше на майка си, че иска да стане адвокат само за да защитава правата на жените. Сорая погледна Нур, любопитна как ще реагира, и забеляза, че очите й като черни стъклени топчета, обърнати към дъжда зад прозореца, са пълни със сълзи.

Хатидже беше станала най-добрата ученичка в класа, успявайки да запази идеалите си; дори тази година беше избрана за ръководител на класа и Сорая чу, когато го казваше на баща си. И учителката й много я обичала. Докато съучениците й правели само бели, Хатидже дори в свободните часове седяла на първия чин, заровила глава в учебниците, и точно на това се възхищавала учителката. Това разказваше момичето на баща си.

Две години по-малката от нея Еслем според Сорая беше точно противоположен характер. Сорая се чудеше как е възможно деца от една майка и баща да са толкова различни. Макар да не го показваше никому, беше започнала да се чувства част от семейството. Изпитваше огромно удоволствие да ги наблюдава сутрин как се разхвърчават като пеперуди из къщата и после се хапят като оси при най-малкия проблем.

Еслем беше бяла, висока, жизнерадостна, усмихната, лукава, лекомислена и разглезена, което даваше надежда на Сорая, че един ден ще я приеме в този дом. Понякога, докато я гледаше, си мечтаеше как се сприятеляват, пият заедно кафе и си гледат, ходят по пазар. Колкото Хатидже помагаше на майка си в къщната работа, толкова Еслем бягаше от нея. Сорая беше разбрала, че учението й куца от унизителното отношение на Хатидже към нея: „Тъпачка такава! Ако имаше ум в главата, щеше да се справиш“. Явно и Нур не възлагаше надежди за ученето на Еслем; веднъж по време на кавга беше изкрещяла „Ти ще се омъжиш, преди да завършиш гимназия, то е ясно!“ и беше тръшнала вратата, излизайки от стаята.

Най-сериозният повод за скандали между момичетата, прибиращи се от училище два часа по-рано от баща си, беше силата на музиката. A Нур я болеше главата най-много от тези разправии. Едва прибрала се вкъщи, Еслем така надуваше музиката от слушалките на телефона си, че както казваше Хатидже, шумът й отвличаше вниманието и не можеше да учи. И все пак, слава богу, въпреки вятърничавостта си Еслем беше много привързана към баща си. Всички знаеха, че тя го обича повече от всичко друго.

А най-малката, Айше, беше тиха и безразлична… Заради създалото се след идването на Сорая напрежение беше започнала да заеква, което не убягна от вниманието на майка й. А и преди появата на Сорая много често беше слушала ококорено плача на майка си и крясъците на баща си при скандалите. После се затвори в свой собствен свят и въпреки че още не ходеше на училище, измоли от баща си да й купи ученическа пола; сутрин по тъмно навиваше около слабите си крачета два номера по-голямата пола и по цял ден тичаше наоколо с нея, правейки се, че не забелязва Сорая. Айше беше дете, което ядеше малко, говореше малко и не приличаше нито на майка си, нито на баща си.

Макар Сорая да опознаваше все повече и повече обитателите на дома, никой, освен Мурад не й говореше и за тях тя просто не съществуваше. Рано сутрин Мурад отиваше на работа, а двете момичета — на училище, и Сорая оставаше сама с Нур и Айше. Седеше си незабелязана от никого в кухнята или в крайчеца на канапето. Можеше да закусва и вечеря заедно със семейството, понеже и Мурад беше там, но обядваше тихо като мишка, сама в кухнята. Докато в началото миеше чинии от време на време, то след първия месец задълженията й драстично се увеличиха. Една сутрин след излизането на Мурад Айше й подаде списъка с покупки, направен от Нур, и каза:

— Мама каза да се напазарува.

Този ден Сорая се качи за първи път в маршрутката, отиде до супермаркета, напазарува и когато се прибра жива и здрава, се почувства едно стъпало по-нагоре. Така се започна от храната, после дойде чистенето и след известно време цялата къща легна на ръцете на Сорая.

Въпреки насочената към нея омраза започна да се чувства част от дома, в който живееше. Мурад беше сменил пердетата в кухнята, купил пералня и осигурил заниманията й в свободното време чрез различни прежди. Освен това по цял ден й пращаше съобщения на мобилния и често й звънеше. Тоест, колкото и да отсъстваше от къщи, се стремеше Сорая да не усети липсата му. Обикновено не говореше нищо съществено по телефона: как си, какво правиш, искаш ли нещо довечера; не, благодаря. Това беше целият разговор, но постоянното усещане за присъствието на Мурад не я караше да се чувства самотна. Понякога пращаше смешни съобщения и клипове; тогава Сорая забравяше войната, лагера, семейството си и настоящите условия и се кикотеше, гледайки дисплея. Но въпреки това не отговаряше на съобщенията. Смяташе, че ако го направи, би се разбрало погрешно.

Най-сетне, както беше обещал, Мурад даде знак, че ще я заведе в лагера. Същата нощ Сорая изживя такива смесени чувства на щастие, носталгия, тъга и предчувствие за срещата, че те просто преляха. И за първи път от много време се събуди с надежда.

Рано сутринта се отправиха към лагера с шофирана от приятел на Мурад бяла кола, седнали един до друг на задната седалка и потънали в мислите си. Времето в началото на април се беше затоплило и ставаше все по-горещо с всеки изминат километър. Всичко, което Сорая носеше в чантата си — телефонът за майка й, лекарствата за баща й, дрехи, бельо и малко пари — естествено беше набавено от Мурад. Също както и тревогата й, като блъскаща се в стената врана, докато подреждаше чантата, беше потушена от Мурад:

— Успокой се, има време. И да забравиш нещо, не е страшно, ще го занесем следващия път.

И тя се отпускаше, докато го слушаше…

Показала върха на носа си през прозореца на колата, Сорая отъждествяваше самотата и сиротността на пожълтялата трева с подтика си да се махне, да се откъсне от корените си и да бъде свободна; през това време станцията на радиото се загуби и шофьорът го спря. Сякаш чакал тишината, Мурад се обърна към нея:

— Преди да видиш семейството си, ще отидем до Хатай^[1], където ще останем една нощ. Ти имаш лоши спомени оттам и познаваш единствено лагера. Ще поправим това, ще те накарам да обикнеш тази страна и този живот. После ще отидем в Урфа^[2]:

Сорая замълча, всяка дума, излизаща сега от устата на Мурад, се плъзгаше в задушаващата я празнота като разточено тесто. Казаното подпали кожата й, ръката й затрепери от нерви, устните й се стиснаха. Дотук беше. Дотук беше даденият от Мурад срок. Една нощ в Хатай означаваше една нощ заедно; тя много добре схващаше смисъла: значеше да стане жена на Мурад.

Сорая не мразеше Мурад, нямаше и помен от изпитаните първия ден чувства, дори можеше да се каже, че го обича. Но това изобщо не беше любовта на жена към мъж. Това беше обич, уважение, доверие, благодарност и донякъде навик. Да, понякога, макар и много рядко, усещаше Мурад като мъж, а себе си като жена, улавяше отправените към нея сигнали на желание. И въпреки това липсата на настоятелност от негова страна до днес за каквото и да било — особено на тази тема — я беше освободила от страховете й. Но все пак знаеше, че няма да му стане жена в истинския смисъл, не можеше да направи това. Всъщност тя не можеше да прекрачи границата на онова, което изпитваше към Мурад — чувството на благодарност заради закрилата, грижата и сигурността.

Когато стигнаха Хатай и колата премина указателната табела за провинцията, Мурад спеше. „Дано не се събуди, дано шофьорът тръгне направо за Урфа“, помисли си Сорая. Но когато колата спря на огромния паркинг на предварително резервирания хотел, Мурад отвори очи. Целият хотел светеше. Мурад взе ключа от рецепцията и го подаде на Сорая:

— Качи се в стаята да се измиеш. Ще те чакам тук да се поразходим.

Сорая обиколи втория етаж и намери стая 205, отключи полека, отвътре я лъхна хлад. Няколко минути поседя на крайчеца на двойното легло, оглеждайки се с празен поглед: тъмночервен килим и кремави пердета, телевизор с голям екран и баня с позлатени кранове… Беше прекрасно място, на Сорая й се дощя да заспи и повече да не се събуди. Да умре в тази стая сама и на спокойствие… Нареди вещите си в гардероба и слезе долу.

Мурад и Сорая по улиците на тъмносивия, стар град… Още при първите стъпки Мурад я хвана за ръка и тя потрепери като от токов удар, но не отдръпна ръката си. Сякаш плътно обвилата я, но без натиск ръка и меката й топлина бяха онова, от което отдавна имаше нужда. Спря спокойно и се вслуша в себе си, докато възприеме присъствието на тази ръка, обвила нейната. В този момент, вървяща из непознатия град като някакво „нищо“ сред непознати хора, без семейство, пари и самоличност, Сорая се почувства сигурна в присъствието на мъжа, хванал ръката й. И когато този ден завършеше, щеше да се роди една нова Сорая, която да изживее дълъг като живота и нежен като измислица сън…

Първо влязоха в единствената католическа църква в града, на чиято врата пишеше „Отворено 10:00-12:00 и 15:00-17:00 през зимата“. На входа и двамата не забелязаха, че слънцето в желязната решетка на прозореца очертава сянката й върху сградата. Едно дърво в зеления двор на църквата, за което Сорая се питаше дали не е символ на безсмъртието, така впечатли Мурад, че му се прииска да си открадне портокал от него. В този момент от скривалището си изхвърча облечен в бяло служител и предупреди:

— Моля, не късайте!

На Мурад му приседна от вълнение като на малко дете, дръпна се от дървото и наведе глава. Отказаният на Мурад портокал предизвика състраданието на Сорая. Може би заради това за първи път поиска да го зарадва и му предложи да се снимат заедно, преди да тръгнат. Той прие смаяно предложението и когато служителят щракна бутона, птиците в двора се разлетяха и един портокал падна на земята. Излизайки, на Сорая й хрумна, че Мурад всъщност се възторгва от всяко дърво и от всеки портокал…

Оттам отидоха в едно арменско село в полите на Планината на Мойсей^[3], където вдигнаха глава и смаяно се загледаха в друго стогодишно дърво, а Мурад леко стисна ръката на Сорая и прошепна в ухото й:

— Дано и нашата любов пусне такива корени, Сорая. Винаги ще те обичам, ще те закрилям и ще бъда до теб. Искам да бъда за теб баща, батко, приятел, любим, съпруг; искам да бъда всичко за теб.

Сорая не отговори, но думите паднаха като балсам в наранената й душа. Можеше ли този мъж да има такова златно сърце? Оттам се спуснаха по пътеката към селото, а от вратата на една отдалечена къща някаква луда жена с ръце на кръста се втренчи в Сорая. Когато приближиха, жената изсъска с омраза:

— Ще ти избода очите, пръждосвай се оттук!

Мурад се усмихна и каза:

— Виж, дори лудата е забелязала красивите ти очи.

Сорая внезапно поиска лудата да я нападне, а Мурад да я защити. Но нищо такова не се случи, върнаха се обратно, преди да стигнат края на пътеката.

Оттам отидоха до древния град Селевкия^[4] при Тунела на Тит^[5], защитаващ града от планинските порои. Преминаха през него от край до край, сякаш отново го прекопаваха. Сорая се усмихна вътрешно, представяйки си хилядите римски работници наоколо. Мурад се заинтересува повече от друг случай, от друга мъка в другия край на света, за които се чувстваше отговорен:

— Какво правят сега започналите войната, донесла такова нещастие на теб и семейството ти? Как може някой да не се чувства виновен за страданията! Трябва да спасим семейството ти, Сорая, не ние започнахме войната, но трябва да се направи всичко възможно за спасението поне на един живот.

Сорая не отговори, но думите му отразяваха моралните й ценности, душата й се устреми към него и й се прииска да го прегърне силно. Излязоха от тунела и тръгнаха по друга пътека. Сорая откъсна цвете от пътя и го пъхна в джоба си, никога нямаше да забрави този ден.

Оттам се отправиха към гробницата на Хъзър^[6]. Докато Сорая се молеше вътре, Мурад отвън разговаряше по телефона. Тя излезе и колкото повече се приближаваше към него, толкова повече се понижаваше гласът му. Тогава Сорая за първи път, като отхапала отровен плод, усети, че го ревнува; с кого ли говореше? Присви очи, сърцето й заблъска от подозрение, кръвта й закипя коварно. Влязоха в един магазин и докато Мурад й търсеше копринен шал, тя искаше да подпали всичко. Даже целия свят. Но все пак леко се усмихна, когато Мурад й подари виолетовия шал. Главата й се пръскаше от неочаквана болка; всъщност ядосано се питаше: „Що за ревност е това?“.

Оттам отидоха на водопада Харбийе. Полюбуваха се на свадата между гъските и патиците, после Мурад, без да я пита, й донесе приготвения вътре сандвич и чай. Помълчаха известно време и точно когато ставаха, Мурад срамежливо попита:

— Щастлива ли си?

Сорая погледна първо отражението му във водата, после него самия. Досега не беше се влюбвала; любов ли беше това?

— Много.

Това беше любов от последен поглед…

* * *

Когато привечер в адската жега влязоха в прохладната хотелска стая, първа върху белите чаршафи се отпусна Сорая. Мисълта, че след малко ще стане съпруга на Мурад, прободе като ток слабините й, после се разпростря из цялото й тяло и накрая упои ума й. Мурад легна до нея и известно време говореха само очите им; погледът му галеше душата на Сорая. Внезапно се завъртя като изгубена в леглото, опря гръб в Мурад като в райските врати и усети как диханието му обхожда темето й като нож. Когато той докосна косите й и събуди душата й, навън се свечеряваше и бездомните псета лаеха. Сорая се обърна и се сгуши в едрото му тяло като в божество. Не се целуваха, а се преливаха от уста в уста и водата, течаща под моста до тях, наподобяваше реката в устите им.

Сорая обви ръце около врата на Мурад и в този момент прозорецът рязко се отвори и навлезлият вятър разлюля пердетата. Тежестта на Мурад върху Сорая сякаш беше очаквана от костите й цял живот. Таванът, стените, лампата и огледалата ги наблюдаваха едновременно и безмълвно. Тиктакането на часовника в стаята галеше душите им. Сорая виждаше в края на тунела в очите на Мурад отгоре й човека, който щеше да я обича цял живот, онзи, истинския. В този миг невидима клечка драсна кибрит и пламна огън; Сорая нарече Мурад „съпруже“. В нея едно подир друго като цветя разцъфнаха обич, упование и вяра… Притихна и му се отдаде.

Докато Мурад разчупваше черупката й постепенно, вечният повик на вселената бумтеше в ушите й. Двете голи тела бяха като силно преплетени сетива. Когато Мурад целуна гърдите й, сякаш пусна славеи от клетка, а лилиите в душата на Сорая затрептяха радостно като от летен дъжд. Мъжествеността на Мурад потегли към женствеността на Сорая и за нея настъпи най-прекрасното Пришествие сред разноцветни писъци. Не я заболя. И докато Мурад влизаше и излизаше от света на Сорая, впитите им едни в други очи водеха сякаш безкрайна война; погледите се удължаваха ли, удължаваха и потъваха, сякаш циганско момиче застилаше с кървавочервени рози най-прекрасния площад в света.

Бяха като две изгладнели животни, за които не се знаеше кой пръв ще изостави другия, за да се нахрани. В миговете, когато времето се точеше като дъвка, душата на Сорая пляскаше с криле, излиташе и кръжеше над двама им като перка. Тя вече желаеше всичко в Мурад; тялото, ума, душата и всичко заедно, всичко на момента и изцяло в нея! Сякаш ги свързваше невидимо въже и всеки дъх го стягаше и вплиташе един в друг все повече като дълга, усукана змия без начало и без край. Неразделни като ловец и плячка, като тяло и сянка, като творец и рушител… Мурад забълнува името й като молитва; настоятелно, все по-бързо и по-силно… Светът беше това легло, човечеството бяха само те двамата, Сорая стенеше, обляна в кръв и сълзи, сякаш отново се раждаше, и се роди…

Тя затвори очи, реейки се в безкрайността, борбата й затихваше. Тихият дъжд, ромолящ в нея, я допълваше с Мурад. А той като дете, жадуващо майчина ласка, положи глава на гърдите й. Тя жадно вдъхна мириса му, целуна го по челото и заспа…

Разговорът на семейството в съседната стая нашепваше приспивна песен…

* * *

На сутринта промяната в душевното състояние на Сорая непохватно рефлектира в движенията й; каквото и да пипнеше, го изпускаше, удряше, чупеше и се ядосваше на себе си. Щеше да й липсва леглото, което погледна за последен път, напускайки стаята, защото снощи беше изживяла божествено усещане, което не беше я спохождало досега и знаеше, че повече няма да я споходи. Но цветовете на дъгата, появила се снощи по лицето на Мурад, започваха да избледняват. Откакто се събудиха погледът му към нея, тонът и стойката бяха както по-чужди, така и по-близки. Сякаш от тази сутрин съпружеството му беше вече задължение. А Сорая се чувстваше като неопитомено куче, което Мурад държеше на невидим синджир; привързано до смърт към господаря си, но стремящо се да го убие.

Върху преживяното беше спусната завеса. Когато след няколко часа прекрачиха входа на лагера в Урфа, приличаха на туристи, разглеждащи непозната страна. Сорая се спусна към палатката на семейството си, а Мурад любопитно се оглеждаше наоколо. Хая и Хейсем се бяха изсипали под слънцето пред палатката неподвижни, като пържени яйца в тиган. Щом Сорая видя родителите си, не се удържа и завика; наблюдаващите от съседните палатки подскачането на майка й и развълнуваните движения напред-назад на баща й започнаха да се кикотят и подиграват. Сорая установи, че в погледите им все още присъстваше същата неприязън, низвергване и отхвърляне. Явно тук нищо не се беше променило за семейството й…

Сорая, прегърнала с копнеж първо майка си, после баща си и вадеща задъхано и мълчаливо от чантата си лекарствата, дрехите, храната и парите, приличаше на начинаещ илюзионист. В този момент Хая забеляза наблизо висок мъж, който ги наблюдаваше; от вълнение Сорая беше забравила за Мурад и след знака на майка си го повика с ръка. Но колкото повече се приближаваше, толкова повече Хая и Хейсем се начумерваха: истината, че дъщеря им е била продадена на техен връстник се изправи като планина насреща им. След кратко и бездушно запознанство Мурад огорчен се заоглежда къде да седне или да застане и когато никой, освен Сорая не се поинтересува от него, се притесни, каза, че ще се поразходи и се отдалечи от семейство Номари. Тогава Хейсем пропадна в чувството за вина като в пропаст: дъщеря му се беше омъжила за човек на тази възраст заради него. С тъжно изражение попита:

— Дъще, на колко години е този мъж?

— На петдесет, татко.

— Ах, Мердан! Аллах да го накаже! Те също напуснаха лагера веднага след теб. Хвърлихме те в огъня със собствените си ръце, нали?

— Не, татко…

— Какво не, дъще. Как да му бъдеш съпруга на този човек. Младо момиче. Не е ли жалко за теб? Проклятие! Не можах да бъда баща. Аллах да ме накаже!

— Татко, повярвай, че съм щастлива — прегърна го Сорая.

Досега сдържалата се Хая не устиска повече:

— Не лъжи, Сорая. Как може да си щастлива? Ето до какво доведе многознайщината на баща ти. Браво на вас, опълчихте се срещу целия лагер и ето какво стана…

Как можеше Сорая да им обясни, че обича Мурад, че снощи е била най-щастливата жена в света? Каквото и да кажеше, те щяха все така да вярват в каквото искат, в каквото бяха свикнали да вярват. Според тях, щом едно младо момиче е съгласно да живее с толкова по-възрастен мъж, то е поради една или друга принуда. Любов, обич? Не, в това никой не би повярвал…

— Мамо, вземи този мобилен телефон. Вече ще говорим по него. Ще се опитам да се свържа с лелите и чичовците ми. В най-скоро време пак ще дойда в лагера, а Мурад обеща, че скоро ще ви изведе. Но все още е рано.

Сорая се задъхваше да разкаже колкото е възможно по-подробно и за по-кратко време живота в Мардин от най-добрата му страна на гледащите я със съжаление родители. Защото Мурад я беше предупредил, че е изкопчил разрешение за час от управляващите. Вече трябваше да тръгва. А и макар да не си го признаваше, вече се чувстваше част от Мурад и искаше да си върви…

Напускайки палатката под съпровождащите я омерзителни погледи, се насилваше да разкъса невидимата мъглява завеса. Когато най-сетне стигна до изхода, където предполагаше, че я чака Мурад, зад една палатка забеляза обърнат гърбом негов двойник, жестикулиращ срещу енергична жена. Приближавайки, въпреки малкото разстояние между жената и мъжа, чието лице все още не се виждаше, дори вероятността това да е Мурад да намаляваше — всъщност той не познаваше никого в лагера — тялото и главата му все повече заприличваха на Мурад. Сорая усети плъзващ по тялото й огън, сякаш във вените й протече натрошено стъкло. Като че сърцето, мозъкът и клетките й внезапно се бяха изострили като връх на нож и се забождаха в нея. Когато приближи достатъчно до обърнатия гърбом мъж, гласът му я увери, че това е Мурад. Съществото й искаше да се хвърли между тях и да прекъсне разговора.

— Мурад?

Той се обърна към гласа, но усмивката отпреди малко още не беше изчезнала от лицето му, а въпросителният блясък в зениците му още беше там. Сорая разпозна изражението от разговора с момичето, то беше същото, което беше наблюдавала у него до тази сутрин и изчезнало след това. А момичето беше приятелката й от лагера Саире.

Познатата й стойка и широката усмивка накараха Сорая да се смръзне от гняв: за какво ли говореха тези двамата толкова близо един до друг зад някаква палатка? И тъй като Сорая не желаеше да удължи момента, в който се почувства като глупачка, се отдръпна мълчаливо. Докато чакаше Мурад в колата, гладният гризач в нея поглъщаше душата й. Когато Мурад дойде след няколко минути, изглеждаше така безразличен, че Сорая не издържа и попита:

— Познаваш ли Саире?

— Не, откъде да я познавам?

— Знам ли, така задушевно си приказвахте…

— Ами имала проблеми и ги сподели.

— Какви проблеми?

— Какви проблеми в лагера ли, Сорая? Като че ли не си живяла там!

Сърцето й изпомпваше кръвта толкова бързо и гневно, че сякаш напълно беше превзело цялото й тяло. След известно мълчание Мурад, усещайки натежаващата атмосфера в колата, смекчи тона като предишния ден:

— Скъпа Сорая, няма как да не изслушаш хората, съгласна ли си? Момичето разбра, че не съм тамошен и като попита какво търся в лагера, разказах й за теб. Тя била там отдавна, имала проблеми, искала да се измъкне, ето това ми разказа. И аз й обещах при следващото ни посещение да донеса някои неща, дори може и нея да изведем, какво ще кажеш?

Сорая едва се въздържа да не изкаже напиращия по устните й въпрос „Като съпруга ли?“. Пое дълбоко въздух и макар вътрешният глас да я убеждаваше, че Мурад е прав в желанието си да помогне някому в затруднение, не можеше да отпъди току-що видяното. Приемаше, че съпругът й е жалостив, но колкото и да осъзнаваше логиката, гризящата я ревност предизвика силно главоболие като от слънчев удар.

Настъпи нощ. Колата напредваше, поглъщайки белите маркировки по шосето. С приближаването до дома Сорая се отърсваше от случилото се в лагера, но се изпречваше пред друга действителност: Нур. Досега Сорая не само не ревнуваше, но беше и доволна, че Мурад спи в една стая с нея. А сега отлично знаеше, че излязлата от къщата предишния ден Сорая няма нищо общо с влизащата в момента там Сорая. Въпросите, които никога не би задала на Мурад, се въртяха в ума й като брашно в сито: дали Мурад все още смяташе Нур за съпруга? Докосваше ли я нощем? Обичаше ли я още? Когато пристигнаха с тези въпроси в ума си, Сорая усети върху себе си желязната ризница на истината: не беше възможно повече да дели Мурад с която и да е, дори със съпругата му.

Тази нощ Мурад за първи път легна на канапето до нея. Успокоена като от падането на тежък товар, тя опря гръб в него, леко дръпна пердето и оприличи чертите по пълната луна с тези на мъжа си. Когато Мурад заспа с глава в прохладата на гърдите й, в спалнята заискриха забодените в тавана черни очи на Нур и в ушите им отекна прошумоляването на отвратителна жълта змия.

* * *

След като Сорая стана съпруга на Мурад в истинския смисъл на думата, той повече не отиде в леглото на Нур. И най-вече заради това всички в дома знаеха, че той се е превърнал в бойно поле. Но Сорая беше толкова щастлива, че не обръщаше внимание на вкаменените погледи, влошеното отношение и отровните думи. Изпитваше щастие дори в отсъствието на Мурад и само мисълта за съпруга й стигаше да й се подкосят краката денем. А нощем, на канапето, където вече спяха двама, Сорая беше научила най-важното в живота — да слуша единствено обичта и предаността, идващи от дълбините на човешкото сърце.

Вече гледаха да са възможно по-далеч от този дом. Особено през уикендите никой не им пречеше; заспиваха в края на нощта прегърнати под небето на друг град. Бяха си създали свят за двама далеч от този дом, в хотелските стаи. Мурад беше действен, енергичен, борещ се с живота мъж. А Сорая — намерила любовта след голямо нещастие, емоционална, но и безпокояща се жена…

През един уикенд, докато Мурад пиеше втората си двойна ракия в някакъв ресторант — а обикновено пиеше три двойни за половин час — Сорая попита за Нур.

— Сорая, когато се оженихме с Нур, бяхме още деца. Още не може да се каже, че е свършило. Тук, ако някой изостави жена си, няма и да го погледнат. Не е прилично. Но ти защо си блъскаш главата с това, не ти ли стигам?

— Не, обичам те. Не бих искала никого другиго.

— Обичаш ме и аз те обичам, нали? Май не го разбираш. С никого другиго досега не съм обикалял градовете и не съм се старал да го направя щастлив.

Това, че й показваше, макар и косвено, колко е специална, накара краката й в черни ниски обувки под масата да се подкосят. Искаше й се винаги да чува колко я обича и цени, но се питаше защо никога не го казва направо. И защо той обръщаше всеки разговор в шега, защо никога не говореха сериозно…

— Искаш да кажеш, че ме обичаш?

— Слава богу, понякога схващаш — рече нежно Мурад.

— Тогава защо не си винаги с мен? Защо не се пренесем другаде?

— Сорая, не мога да се разкъсвам. Не мога да обичам две наведнъж. За мен вече Нур е само приятел, да прекратим темата.

Сорая наблюдаваше изражението му, докато говореше. Нито в погледа, нито в гласа, нито в поведението му имаше признак на лъжа. И в продължение на година след това продължи да си припомня това изражение винаги, когато го видеше. Всъщност тя преживя в една година най-хубавите мигове от живота си. За нея той вече беше като изчистен силует, като бавно потапяне на веслата. Колко много само виждаше по дъното на водите, които прекосяваше… Когато с гордост си спомнеше съпруга си, нощите и лицето му, усещаше приятен трепет. Откакто забеляза, че в порив на страст левият му клепач започва да играе, разбра, че трябва да гледа там като в огледало.

Когато Мурад й целуваше ръка, пеперудите в нея трепваха възторжено като от летен дъжд. Преди да заспи, се настаняваше доверчиво в прегръдките му като дете в майка си. Когато посред нощ се събудеше и го прегърнеше, се чувстваше като вървяща уверено през мрачна гора. Понякога, докато се целуваха в леглото, говореха съвсем незначителни неща, смееха се и след това сънят ги обръщаше. Докато галеше лицето на съпруга си, ранената от войната душа на Сорая се лекуваше.

* * *

Веднъж месечно Сорая навестяваше родителите си с наета кола, дори без Мурад, и винаги им вдъхваше увереността, че нещата скоро ще се оправят. Макар да виждаше, че състоянието на баща й се влошава, вече гледаше с оптимизъм на живота и както нейните лоши дни бяха свършили, така щяха да свършат и за родителите й. Когато не можеше да отиде до лагера, често говореше с майка си и вземаше поръчките й. Веднъж при разговора с майка си дочу от дневната името на Мурад от разговора на Нур със съседката и се притесни. Затвори телефона и се приближи на пръсти. Говореше съседката:

— Май не си говорите много с бате Мурад?

— Ами за какво да си говорим, госпожо Елиф. Добре дошъл, добре заварил. Какво повече да се говори тук?

— Знам ли, всичко това много те огорчи…

— Момичето ли?

— Не, имам предвид предишната. Точно тя те съсипа, нали?

— Май напразно съм се ядосвала. Ти сега да видиш. За първи път води някоя вкъщи и аз много се ядосах. Да не би да не знаех за предишните!

— Сега нищо не можеш да направиш с това сирийско момиче. Откъде ни дойдоха на главата тия.

— Ще видим дали може, или не може да се направи нещо, не бъди толкова сигурна.

Застанала на пръсти пред вратата, стаила дъх, Сорая слушаше разговора. За кого, за кое момиче, за кой случай говореха тези жени?

През този ден времето едва се точеше. Сорая несъзнателно вземаше нещо от някаква стая, носеше го в друга, там го забравяше, търсеше, намираше, отново губеше, не можеше да открие и се ядосваше на себе си; накрая седна и се опита да се успокои. Единственото й желание беше Мурад да се прибере час по-скоро. Когато вечерта на вратата се почука, първо Сорая изхвърча от кухнята и отключи. Всички в къщата разбраха, че това е признак за нещо необичайно, а Нур от една година насам за първи път доволно се облегна.

Мурад изненадано се вгледа в Сорая, зачервена от гняв, пръхтяща през нос и с треперещи ръце. На нея не й пукаше, достатъчно се беше борила със себе си, докато го чакаше, и в момента желаеше да научи цялата истина:

— Днес дочух разговора със съседката. За кое момиче преди мен говореше? Или момичета?

Мурад се слиса, за първи път я виждаше толкова ядосана.

— Момиче преди теб ли? Така ли казаха?

Сорая разбра, че Мурад отново говори със заобикалки и дори беше сигурна, че след малко ще го обърне на майтап. Ако не беше достатъчно решителна…

— Мурад, сериозно говоря. Кое е момичето преди мен, което е съсипало нервите на Нур?

— Кое момиче, какво е съсипало?

— Достатъчно!

— Ами имаше едно момиче, баща й застрелял майка й, тя умряла, а той влязъл в затвора. Момичето остана сирак. Доведох го тук.

— Доведе я? Просто така, без да я докоснеш?

— Стига глупости, Сорая!

— Ако са глупости, се заклевам, че никога повече няма да проговоря!

— Добре де, ти си знаеш, не ми говори…

Спокойствието му изненада Сорая, дали пък изобщо не го познаваше? Но не беше време за сръдни, трябваше да научи всичко:

— Моля те, искам просто да знам.

— Какво повече да ти кажа, това е. Да, доведох момичето вкъщи. Сключихме брак, защо да си кривя душата, но то не беше заради мен, а заради нея. Не познаваш тукашните, Сорая, не дай боже да излезе име на някоя. Никога никому не бих го причинил.

— И после?

— После какво, непрестанни скандали вкъщи, неприятности. А момичето не беше като теб, не си мълчеше. Ръчкаше огъня с ръжен. Накрая й казах да се маха.

— Изхвърли я на улицата значи…

— Моля те. Имаше брат. Предадох я на него. Уредих му работа, помогнах да се установи в Истанбул. А момичето се омъжи там и сега е щастливо.

Прозрачната завеса пред очите й беше отражение на жизнения за нея въпрос: беше ли Мурад човекът, за когото го мислеше? В този момент тя прозря, че Мурад я е заключил в една стая от живота си и не само не я пуска в останалите, но и не иска да научи за тях. Този мъж имаше и щеше да има много животи. А тя беше изцяло изключена от неговия живот.

През цялата нощ Сорая мислеше за „онова момиче“. Ами ако не беше подслушала разговора? Трябваше ли да узнае истината за Мурад? Вероятно нищо нямаше да спечели, дори определено щеше да загуби, но не можеше да се овладее. Беше беглец от войната, уморена и беззащитна, втората жена в дома, но не беше от онези момичета, които не се интересуват от нищо. Фанатичният й стремеж към истината, откакто се помнеше, беше причина за сегашното й състояние. Така беше в училището в Сирия, така беше с приятелите и в дома й. Докрай се бореше да научи истината.

Всъщност проблемът на Сорая не беше предишният живот на Мурад. Проблемът й беше в желанието да познава него, когото обичаше, доверяваше му се и го беше превърнала в център на живота си. Кой беше Мурад, що за човек беше — онзи, за когото се представяше пред нея, или съвсем различен? Дали утре и нея нямаше да остави насред път? Тя искаше да знае в чии ръце е поверила живота и бъдещето си. Мурад можеше да бъде както безмилостен убиец, така и отявлен мошеник; тя искаше само да знае и пак да го обича, тоест, да го обича, познавайки го. А и онези жени така говореха, сякаш и Сорая като другите беше бездомно коте. Откакто чу този разговор, Сорая се чувстваше не като част от двустранната връзка с Мурад, а като вещ, за която е платено. И все пак не се боеше нито да остане на улицата, нито от смъртта, защото човек, преживял войната, не можеше да се плаши от това. Единственото, от което се плашеше, беше лъжата…

Тази нощ докосването на Мурад я бодеше като игла. Несъзнателно се отдръпваше от него, когато пожелаеше да я целуне, не можеше дъх да си поеме при опита му да я прегърне, сякаш тонове се стоварваха върху й. Беше неспокойна, като че изтъкан от лъжи кошмар се стоварваше върху нея. Сърцето й прекъсваше, въртеше се на канапето и все не успяваше да се успокои. Мурад забеляза нервността й, потърпя известно време, но на зазоряване стана и отиде в креслото:

— Сорая, какво ти става?

— Не зная, не ми е добре.

— Има ли причина?

Мурад отново се изтегна до нея и както всяка нощ, преди да заспи, продължително се вгледа в лицето й. Усмихна се.

— Не ми ли вярваш? Твой съм, какво повече искаш? Преживяла си голямо нещастие и лесно се впечатляваш. Да не би да искаш да си вървиш, кажи ми истината!

— Не, защо да искам?

* * *

С времето Сорая придоби още едно око, за чието съществуване не предполагаше: око за истината… Наблюдаваше Мурад, излязла крачка навън от цветната градина, която поддържаше вече година. Вече виждаше бродещите по лицето му непознати сенки; долавяше непознати оттенъци в тона му… Искрицата фалш в усмивката му, измамната енергичност на ръцете му, показната обич към нея на прибиране… Сорая тепърва установяваше, че Мурад е ненаситен и не би могла да има общ живот с него. Никога не беше й се отдавал; всъщност за него обичта и верността бяха затвор без право на избор.

Връщайки се година назад, си припомни колко безразличен беше към нея, когато си идваше късно и как дори въпросът „къде си“, отронил се от вонящите му на алкохол устни, звучеше като заплаха. Сега вече разбираше смисъла на всичко това. Дори в началото Мурад да се беше старал да докаже обратното, с времето, както непрочул се художник приема съдбата си, така и Сорая прие истината, че вече го вижда.

Когато моментите на мълчание помежду им започнаха да се множат като просещите из почти всички улици на града нещастни деца, двамата постепенно се отдръпнаха един от друг. Той вече не й звънеше по телефона, прибираше се късно всяка вечер и през уикендите излизаше сам. Дори някоя нощ, без да го признае, да не се беше върнал в предишната си спалня, при Нур, и двамата знаеха, че повече нищо няма да бъде както преди.

Може ли да се обърне процесът на гниене на ябълката? Колкото и Сорая да се опитваше да отпъди бродещите като призраци в главата й тъжни мисли, не успяваше. Всеки следващ ден беше по-лош от предишния. Вече нямаха съпружески отношения, като бял ден беше ясно, че Нур и момичетата не я искат вкъщи, и изхвърлянето й оттук на улицата беше въпрос на време. Дали Мурад щеше да го позволи? А защо не, помисли си, нали нямаше нищо общо между мъжа, който едно време твърдеше, че умира за нея, и онзи, у когото нямаше и искрица обич?

Най-накрая на една вечеря Мурад съобщи очакваната от Сорая новина: имаше друга. Когато заяви, че ще настани момичето в дома — естествено като съпруга, Сорая наистина се отврати от него. Вече не го чуваше какво говори, хвана само последното изречение и научи, че няма нужда да напуска къщата. Преди да стане от масата, Мурад добави:

— Пристигането на съпругата ми засега няма да промени нищо. Всеки може да остане тук.

Нур промърмори:

— И туй ли ще ни висне на главата…

Сорая се направи, че не я чува. Без друго напоследък бяха зачестили нападенията срещу сирийци и това я плашеше. Преди няколко дни в новините съобщиха, че в Антеп^[7] вероятно наемателите сирийци са убили хазяина си, което доведе до масови нападения срещу сирийците в квартала. Подобни новини зачестяваха от ден на ден. Макар Сорая да беше в безопасност „засега“, както каза Мурад, не се знаеше какво ще стане по-нататък. И какво ще донесе в живота й новата му „съпруга“…

Главата й се замая от мислене. Без да разтреби масата, излезе на чист въздух пред вратата, седна на студения бетон и опря гръб в стената. В този момент всичко хубаво, останало от Мурад, започна да се превръща в мъртви змии и като помислеше за новата му съпруга, душата й се гърчеше в родилни мъки. Сякаш години бяха минали, откакто той съобщи за нея преди малко; Сорая усещаше косите си окапали, очите хлътнали и лицето пожълтяло. Бяха минали векове, но нищо не се беше променило, не беше се разбила в земята след блъскането в пропастта, а продължаваше да пада, усещайки ръката, която я блъскаше. Запуши с ръце ушите си за виковете на гонещите се пред насрещната къща момиченца, от седенето клекнала кракът й изтръпна; изпускаща облаци газове маршрутка се показа в началото на улицата. Сорая вече беше убедена, че не може да има нормален живот след войната, досега само се беше залъгвала. Всъщност Мурад никога не беше я обичал, той приличаше на вампир, който има нужда от все повече кръв, за да оцелее, и нуждата му от жени беше болестно състояние. Трескаво търсене, което никога нямаше да спре… Онова, което Сорая беше помислила за любов у него, беше грозна маска, целяща да скрие нагона, който непрекъснато го теглеше в пустотата си…

* * *

След полунощ палатката на Хая и Хейсем беше нападната с камъни от неизвестни лица. Управата на лагера разбра, че нещата не вървят на добре, и реши да ги премести в друг лагер. Няколко дни след това Хая се обади на Сорая, за да й съобщи, че са останали без пари, и е принудена да продаде телефона. Положението на Хейсем също се влошило и лекарствата вече не помагали. И Сорая отново се сблъска с войната, лагера, глада, болестите и смъртта, от които се беше отдалечила в този дом:

— Мамо, не продавай телефона. Ще дойда възможно най-скоро, трябва да говоря с Мурад.

— Дъще, парите са ни нужни сега. Като дойдеш, ще купиш нов. Чакай да говориш с баща си.

— Дъще!

— Как си, татко?

— Ами имам рани. И ме болят. Не съм много добре. А ти как си? Щели да ни местят другаде.

— Зная, татко, щом научите къде ще ви местят, веднага ще ми се обадите, нали?

— Добре, дъще.

Това беше последната новина от семейството й.

* * *

Точно седмица преди заплануваното пристигане на третата съпруга вкъщи Мурад се събуди със силна треска и болки, но животът извън стаята му отдавна кипеше. Всички прозорци бяха отворени за проветряване, Сорая току-що се беше върнала с покупки, а Нур чистеше големия шарен килим в дневната. Докато изпразваше пакетите, първа Сорая чу охкането от спалнята. Веднага изтича да предупреди Нур, която миеше килима в дневната и с едно око гледаше сутрешния блок. Тя веднага спря звука с дистанционното и се ослуша. Да, някакви стенания се чуваха от Мурад. Веднага отри ръце в полата си, хукна и отвори вратата. Свит на две, Мурад трепереше като лист.

— Какво ти е, Мурад?

— Умирам.

Когато Мурад обърна лице към нея, Нур забеляза, че е бял като платно, а тялото му се гърчи мъчително като при отравяне. Паникьосана, повика Сорая и веднага съжали за това. Докато Сорая набираше от домашния телефон номера на спешното, Нур беше загърбила състоянието на Мурад и си мислеше каква голяма грешка е направила, искайки помощ от момичето в критичен за съпруга й момент. Сякаш събрала смелост от този зов за помощ, Сорая влезе в стаята:

— Повиках линейка, идва.

— Добре, сега излез и си върши работата.

През целия път в линейката Нур гледаше Мурад, чиято треска и болки не само не спираха, но и нарастваха. Гледаше го не като съпруг, а като чужд човек. Това безразличие се пораждаше от факта, че за първи път го вижда толкова безпомощен. Първият санитар, влязъл в линейката няколко секунди след рязкото спиране, изнесе Мурад навън с носилка. И докато вкарваха полуприпадналия Мурад в болницата, Нур едва ги догонваше. Когато след спешното отделение го внесоха скоропостижно през двукрилата врата на операционната, тя се зачуди какво да прави. Седна в градинката отвън. Какво му беше на Мурад, защо решиха да го оперират и колко щеше да продължи? В този момент на безпомощност се сети само за дъщерите си; какво щяха да правят, ако баща им умреше?

Помисли за Хатидже, какво странно момиче беше. Тя беше първата добра новина за нея след повече от десет години брак с Мурад. Хатидже, дошла на бял свят с писък, я беше направила майка точно когато напълно беше загубила надежда. Още от бебешките си години детето правеше впечатление със зрялото си изражение. Сладката глезла Еслем след две години… И най-малката в дома, горкото безразлично и мълчаливо момиченце Айше…

Нур отчаяно размишляваше как ще се справят с живота тези момичета, ако с баща им се случи нещо. Да пази Господ, но след липсата на апетит напоследък у Мурад, стомашните болки и пристъпи на повръщане, случилото се сутринта изобщо не вещаеше добро. Стресна се от звъна на мобилния телефон, беше Шенол, племенникът на Мурад:

— В болницата съм, лельо. Докторът те вика.

— Ида.

Усилието на скочилата от пейката Нур да бърза с големите си бедра се понрави на санитаря, пушещ на вратата. Когато влязоха с Шенол при доктора, от проучващия му поглед Нур разбра, че положението е сериозно.

— Заповядайте, вие ли сте съпругата му?

— Да, аз съм.

— Как се казвате?

— Нур.

Младият лекар с безизразен поглед хвърли нещо като аспирин в чашата пред себе си на бюрото, на което нямаше нищо друго, освен компютър и две рамкирани снимки, и докато водата се пенеше, Нур стисна ръце от притеснение. И макар двамата насреща му да очакваха думите му, той явно не бързаше. По пронизителния звук на клавиша, който натисна, Нур разбра, че включва компютъра. Той вдигна вежди и се втренчи в монитора, сякаш забелязал нещо интересно, а Нур заразглежда металния шкаф от лявата му страна. Мислеше си колко често се срещаха едно време тези сиви бездушни шкафове. Спомни си как обичаше да рови из малкото останали снимки вкъщи и обичаше да събира вехтории, при което сърцето й се сви. Сега миналото беше отрова за езика и съжаление в душата.

Докато докторът пиеше разтворения аспирин с очи към тавана, ръцете на Нур почервеняха от стискане, а Шенол беше забил поглед в пода, зает с безбройните си мисли. Накрая лекарят проговори:

— Първо да ви ободря, госпожо Нур. Много труден случай. Чака Ви тежък период, но Господ да ви даде търпение. Сега ме изслушайте спокойно, всичко е за човека, нали така?

— Кажете докторе, какво му е на Мурад?

— Има рак на стомаха. За съжаление в четвърти стадий, както установихме. Има метастази, тоест, разраснал се е. Затова не оперирахме. Много вероятно се е разпрострял и в стомаха. Сега започва нов период. Първо ще проведем химиотерапия, после ще изрежем една част, голяма част, от стомаха.

— Химиотерапия?

— Да, на рака. Не искам да ви давам големи надежди, госпожо Нур, но нека не бъдем песимисти. При тези болести най-важното са грижите и душевното равновесие. Трябва да знаете още, че при такава болест продължителността на живота не е голяма. И все пак, Господ знае. Най-важното в този случай е да преживее остатъка от живота си по най-добрия начин.

— Колко му давате?

— Както казах, това е Божа работа, но от опита си до днес знаем, че не са повече от шест месеца до година.

От тази неочаквана новина умът на Нур се парализира. Сякаш не Мурад, а тя имаше рак. Знаеше, че не може да се отпуска, но като от невидима ръка беше потопена в море от неизвестност. Усети, че й прилошава, но докторът продължи:

— Както вече казах, трябва незабавно да започнем химиотерапия. После ще се наложи стомашна операция и ще трябва да изрежем голяма част от стомаха, може би и целия. През това време трябва да се спазва определен хранителен режим и с това ще се заемете вие, госпожо Нур. Сестрата ще Ви даде списък на продуктите. Нека веднага започнем химиотерапията, без да губим време, а?

Шенол разбра по липсата на кимане и неподвижните устни на леля си, че тя повече не може да схване казаното от доктора и поемайки отговорността, му зададе необходимите според него въпроси. Дали трябваше да вземат болния и да го отведат вкъщи? Кога щеше да започне химиотерапията? И кога щеше да се направи операцията? Болният само вкъщи ли щеше да се гледа? Докторът търпеливо отговори на всичките му въпроси. Свърши и отвори прозореца зад гърба си. Нур вдъхна дълбоко свежия въздух отново, и отново…

* * *

Същата нощ Сорая толкова се бори да потисне напиращите в ума й въпроси, заравяйки пръсти, миришещи на палените една след друга от намерените в чекмеджето цигари в струящите си от пот коси, че дори звукът на сутрешната молитва от минарето не я успокои. Можеше да мисли единствено за случилото се с Мурад. Нещо лошо ли имаше, след като не се прибраха цяла нощ? Два часа след като заспа около седем сутринта, се събуди от тропане по вратата. Беше Мурад — едва се държеше на краката си. С помощта на Нур влезе без нито дума в спалнята. Шенол й съобщи шокиращата новина:

— Батко Мурад има рак, Сорая. При това доста напреднал. Лекарят каза да го гледаме добре.

Нур усети, че силите й са на привършване, и се опря на печката. Шенол продължи:

— Докторът каза, че при добри грижи болните могат да оцелеят около шест месеца. Много е напреднала болестта на бате Мурад, Сорая, да го бяхме открили по-рано, рече докторът. Ами каквото е рекъл Господ. Ракът е в последен стадий, има метастази в черния дроб и стомаха. Сестрата ни даде списък какво да яде, ето ти го.

Сорая прочете списъка, разпечатан от компютър на смачкан лист, който Шенол извади от джоба си, разграфен по дни. И след като проучи написаното, приличащо на програмите по четене и писане в лагера, каза:

— Ами тук има само супи!

— Да, оттук нататък само течна храна — поясни като познавач Шенол, който ги беше прочел предварително. — Малко и начесто, по пет-седем хранения дневно. Можеш да прибавиш хляб в супата. И понеже е супа, можеш да добавиш яйца и зеленчуци. Има нужда от много кисело мляко. Никаква захар. Защото ракът е изял стомаха му. Има нужда и от витамини. Но първо химиотерапията. Докторът каза да не губим време. Започват в понеделник. Знаеш ли какво е химиотерапия?

— Не зная.

— Това е лечение на рака. Ще му дават лекарства венозно. Лекарят предупреди, че болният отпада от това лечение. Световъртеж, повръщане, понякога диария. Същите храни се дават и по време на химиотерапията, само зеленчуци да не липсват. Никакви цигари и алкохол. Също и чай. Ако си спомня още нещо, ще ти съобщя.

— Добре.

Шенол попита Нур, полагаща Мурад в леглото, дали се нуждае от още нещо и си тръгна, а Сорая се втренчи в списъка. От всичко казано от Шенол в ума й се забиха само „шест месеца“, тоест на Мурад му оставаха още шест месеца? Сякаш ставаше дума за някой друг. Как можеше това да се случи на такъв едър и силен мъж…

* * *

Когато момичетата се прибраха с обичайната шумотевица, Мурад спеше сякаш вечен сън. Нур, все още неотърсила се от преживения шок, каза на дъщерите си, които разпитваха за баща си, да потърпят до вечеря. И тогава, напрегната и уморена, като по задължение им разказа всичко:

— Хатидже, Еслем, Айше, искам да ме слушате внимателно.

Хатидже веднага я послуша, вдигна поглед от храната и впери очи в майка си. Еслем мушна под бедрата си телефона, по който скришом пращаше съобщения. Айше едва откъсна поглед от телевизора.

— Баща ви е тежко болен. Има рак. Трябва много да се грижим за него. Положението му не е розово. Вече не можете по детски да се гоните и да вдигате шум, нито да се карате. Докторът поръча да поддържаме духа му. Престанете със съобщенията и се загрижете за баща си. С две дума, зле е.

Еслем се ококори и зяпна, задавайки въпроса, който майка й обясняваше индиректно:

— Ще умре ли татко?

— Господ знае. Но докторът каза да сме готови на всичко.

Хатидже остави вилицата и хляба, загледа се в чинията си и съжали майка си. А Айше продължи да следи телевизионното състезание дали поради възрастта си, или защото не схващаше неизбежното съществуване на смъртта. Еслем не помръдваше, дали защото не й пукаше, или горчиво съжаляваше, но зяпаше майка си с полуотворена уста и празен поглед. Нур усети, че повече не може да издържа, и стана от масата. Наля си чай и се загледа през прозореца.

* * *

През последвалата неприятна и безмълвна седмица всички в къщата сякаш се бяха договорили негласно и не коментираха проблема. Рано в мразовитата утрин, когато Мурад и Нур тръгнаха към болницата за химиотерапия, Сорая с косите, лицето, стойката си и всичко останало приличаше на току-що завърнала се от война. Дали трябваше да съжалява, че Мурад ще умре? Не, не можеше да съжалява, но се ядосваше, защото той първо я беше уверил, че си има друга, а сега умираше и я изоставяше сам-сама в рухналия й свят! Сорая все си повтаряше „Никога, никога няма да ти простя!“, но сега към този израз на отчаяние бяха добавени още три думи: „Никога няма да ти простя, дори да умреш!“. Но не разбираше защо мисълта, че повече няма да види майка си и болния си баща, не й причиняваше такава болка като тази за Мурад. И то след всичко преживяно. Добре, Мурад не беше лош, никога не е бил. Не е лишавал дома си от нищо, никога не си е правил оглушки за исканията на жените и децата си. Дори понякога да е бил груб с Нур, то беше незначително, привързан беше и към дъщерите си. А със Сорая връзката му беше по-специална, поне допреди известно време. Всички бяха наясно с това, та нали заради това Нур я мразеше до смърт? Мурад беше научил Сорая първо да бъде обичана, после да обича и да се люби. И го беше направил толкова добре, че тя дори не забеляза как се е озовала в задънена улица…

* * *

В деня, когато Мурад след месеци на химиотерапия и безбройни операции отново влезе в болница за кой ли път, изправянето срещу обратната страна на медала — срещу мисълта, че момичетата ще живеят без баща си, а Нур — без стълба на къщата — беше много по-трудно от предполагаемото. Дори да го очакваха от известно време, никой все още не вярваше, че наистина ще се случи. Единственият успяващ да запази самообладание след всичко, беше Мурад. Страдаше безмълвно като куче, затворило се в себе си, в очакване на смъртта и избавлението от нетърпимите, най-вече нощем болки. В такива случаи се завиваше през глава, стискаше очи, заел позата на зародиш в утробата, и не желаеше да разговаря с никого. От поставянето на диагнозата окончателно се беше върнал на предишното си място, в спалнята.

Но в този ден Нур, водеща Мурад до тоалетната със ситни стъпки като бебе, забеляза подутия му като балон пред спукване корем, и разбра, че трябва да се направи нещо повече от източване на вода. Тихо промърмори:

— Май коремът ти никога не е бил такъв.

Но Мурад сърдито й обясни, че не иска да я слуша и че се ядосва, задето по никакъв начин не може да отиде по малка нужда. Тя веднага се впрегна, каза му да се напъне още малко и докато се мъчеше да го подпира в гръб, за да не падне, се погледна в малкото, мръсно и накриво закачено над умивалника огледало зад него; ужаси се и се втренчи в отражението си като в непознат образ, чудейки се какво да мисли. Големите й черни очи, които винаги беше смятала за красиви, сега бяха заобиколени от огромни черни кръгове и приличаха на кални локви, загубили блясъка си. Ами устата и брадичката й? В сянката на провисналите бузи изглеждаха като изоставен строеж. Лицето й, което на младини впечатляваше всички с белотата си, беше на петна, сбръчкано и безцветно. А косите — невчесани, разрошени, безформени и посивели. Нур не понесе повече гледката в огледалото и потърси спасение в избледнелите сини плочки, но не го намери, сетне отново погледна пениса на Мурад. Той все още не успяваше да се изпишка; Нур прецени, че няма смисъл да го мъчи повече, вдигна гащите и пижамата му, обърна го към вратата и пак със ситни крачки го поведе към спалнята.

Нур разбра, че в корема на Мурад се заражда нещо зловещо. Не можеше да го остави да умре на леглото пред очите й, трябваше да го заведе в болницата. И тогава реши още нещо: ако той умреше, тя категорично щеше да изхвърли Сорая. Усети обзелото я от това внезапно решение облекчение и започна подготовката.

Отвори вратата на тъмнокафявия шкаф за дрехи, без да мисли дали скърцането пречи на Мурад, и извади отдолу скъсан отстрани сак.

Почисти скъсаното място с намерените на нощното си шкафче мокри кърпички, прилежно сгъна и подреди в сака най-необходимите за Мурад и за себе си дрехи (усещаше, че този път престоят в болницата ще е по-дълъг), като с едно око, както обикновено, наблюдаваше мъжа си.

Защото понякога той не можеше да си поеме дъх и ето че сега отново се случи. Нур захвърли подхванатия керемиденочервен пуловер в края на леглото, наклони глава към Мурад и се заслуша в дишането му. И тъкмо за първи път в живота си да го съжали, когато един спомен веднага пресече това чувство. Държейки ръка пред сухите му ноздри, слушайки вековното тиктакане на стария часовник в топлата, задушна привечер, Нур си припомни видяното през онази нощ и кръвта й пак се смръзна.

Бяха минали почти шест месеца от идването на Сорая в къщата. Всички мълчаливо бяха приключили вечерята, която отдавна беше загубила смисъла си за Нур, а Мурад, след като изпи кафето си пред телевизора, заяви, че е уморен и Нур трябва да си ляга. Сорая беше раздигнала масата, загасила осветлението и както винаги беше легнала на канапето си. Нур вече тъкмо заспиваше, уморена от натрупалата се домашна работа, когато в най-неподходящото време през нощта се стресна от силен напън на пикочния мехур. Трудно отвори очи, понеже дълго време не успяваше да заспи. Накрая дойде на себе си, сякаш излизаше от тресавище, и размърда студените си дори под завивката крака в ледената нощ. На мястото до нея Мурад пак го нямаше.

Отново се сблъска с чудовищната действителност, от която се отвращаваше всяка нощ — празната възглавница и празното място под завивката от дясната й страна. Тя стана, шепнейки „Аллах да ви накаже“, обу си пантофите и наметна вълнения елек до прозореца върху широката си бяла нощница. Докато вървеше към тоалетната, накуцвайки неизвестно защо, с мисълта, че и сега, както всяка нощ, когато Мурад отиваше при Сорая, вратата на дневната ще бъде затворена, премина като призрак в бяло покрай нея, без дори да пожелае да погледне, но червеният отблясък на пращящите в печката дърва освети две преплетени тела и това я удари като гръм.

Мурад беше върху Сорая, чиито дълги черни коси бяха пуснали корени от канапето до всяко кътче на стаята; голямата му ръка притискаше лявото й бедро. Момичето жадно целуваше шията му и стенеше задъхано като от болка. А Мурад отговаряше с болезнени притрепервания на вълните от тъмна страст, разливащи се по лицето й. Щом дъхът й секнеше, Мурад още по-силно вдъхваше аромата й. В този миг никой друг, освен Нур не си даваше сметка, че Мурад и Сорая изглеждат като двама луди, провиснали от края на пропастта. И всичко стана по-ритмично, стонове се разнесоха от двете тела, люшкащи се като в развълнувано море в черната нощ…

Ръцете им бяха вкопчени в косите; опитвайки да се привлекат все по-силно, любещи и унищожаващи се с обич и страст. Докато Сорая смучеше устните му до откъсване, Мурад беше стиснал очи и с всеки дъх шепнеше името й. Внезапно започнаха да се блъскат все по-силно, сякаш искрите от телата им щяха да подпалят света. Телата им се обожаваха и се стремяха едно към друго.

Забелязала, че отдавна стои като вкаменена пред гледката от прага, Нур се уплаши да не се чуят бесните удари на сърцето й и го затисна с ръка, опря се на стената, отстъпи крачка, после още една, и още една… Заряза пантофите на пода и боса побягна към спалнята. Вече нито й се пишкаше, нито нищо; в ушите й кънтеше единствено ужасен стон, съпровождащ видяното. Никога през живота си Нур не бе била така с Мурад и никой не би могъл да бъде. Тя видя там не само любещи се хора, а за пръв път разбра какво значи секс. Онемяла, с премръзнали крайници, покрила лицето си с ръце в леглото, почувствала се изхвърлена от живота, тя се изгуби за часове в безкрайността…

— Хайде, Мурад, отиваме в болницата.

Мурад едва отвори очи и срещна неразбираемия поглед на Нур. Приличаше на нетърпимите вече прободни болки, концентриращи се точно върху стомаха му, след като обиколяха всяка точка на тялото му. Нур излезе без дума повече, върна се с одеяло, внимателно повдигна Мурад и го уви в него. С изражение на войник, гордо носещ ранен във войната другар, поведе с една ръка мъжа си и в другата сака към болницата.

На вратата Нур погледна накриво Сорая в кухнята. Гласът й преливаше от омраза:

— Отивам в болницата и не зная кога ще се върна. Ти оставаш тук. Грижи се за момичетата. Да не им липсва нищо в мое отсъствие, разбра ли?

— Да.

— И да не ти хрумне да дойдеш в болницата. Нямаш работа там. И тук нямаш работа, но ще говорим по-нататък. Докато се разбере какво ще става с мъжа ми.

— Добре.

— Знаеш кога се връщат момичетата от училище, гледай всичко да е наред. Обясни им внимателно, че баща им е в болницата за изтегляне на вода. Не се знае колко ще останем там, после ще им обясня.

Мурад вече беше настанен в болницата, когато вечерта Сорая поднесе вечерята на момичетата. След интервенцията, довела до незначително спадане на подутия корем, благодарение на молбите и плача на Нур Мурад беше настанен на леглото на починал пациент.

* * *

В продължение на 15 дни Нур не се отдели нито за миг от леглото, в което Мурад легна за последен път. Първата й работа, като се събудеше сутрин в болничната стая, студена като морга заради климатика в жаркото лято, беше да накара Мурад да преглътне нещо. И понеже беше твърде настоятелна, Мурад веднага се изморяваше, тя му даваше около половин час почивка, след което сменяше бельото му. Това занимание обаче, с което при нормални условия всеки би се справил, защото не изискваше много усилия, с Мурад вече беше почти невъзможно; той не можеше нито да преглъща, нито да се движи.

Поради това, щом се умореше, Нур сядаше на стола до леглото и четеше корана. При посещенията на близки даваше обстойна информация, кимаше утвърдително за едновременното четене на молитви и пригласяше. Дъщерите идваха всеки ден след училище, съпроводени от Шенол, и оставаха при баща си до късно вечер. През дните на престоя си в болницата Нур беше свикнала най-вече с тишината и най-малкият спор между тях я изваждаше от равновесие. Затова обикновено първите й думи при влизането им бяха: „Не вдигайте шум, не виждате ли, че пречите на баща си!“.

А на Мурад никак не му се нравеше да се предаде така безропотно на тази избеляла като изпрана с белина жена, въртяща се около него с огромното си туловище. Това искаше да й каже с погледа си така, както всичко обясняваше с очи. Сорая би го разбрала.

Всеки ден в болницата повтаряше предишния, Мурад беше пленник на дните, но на осмия се случи нещо, което наруши рутинния цикъл. През този ден Нур, както обикновено в стаята, до леглото му, се беше съсредоточила, мърдайки устни в молитвите, когато чу леко потропване по вратата. Изправи се, за да разбере какво става, понеже тоалетната беше между леглото и вратата, и видя на прага съседката им госпожа Фатма, срамежлива жена, с виновно наведена глава.

— Ела, госпожо Фатма, защо стоиш там?

— Не знам удобно ли е.

— Разбира се, заповядай.

Нисичката жена с дълга пола и блуза с дълъг ръкав, закрила уста с шамията, за да не се усети лошия й дъх, влезе плахо и се загледа с празни очи, без да продума, като хипнотизирана в изпружения на леглото пребледнял, останал кожа и кости, но с подут като тъпан корем Мурад. После се обърна към Нур:

— Дано се оправи.

— Благодаря, госпожо Фатма.

Нур й поднесе стола си, но тя се поколеба, чудейки се дали да седне и дали изобщо да остане в стаята. Обилното изпотяване под мишниците й не се дължеше само на жегата вън. Подаде на Нур съда с направената сутринта погача. Ръцете им се докоснаха и Фатма бързо дръпна своята като ударена от ток.

— Госпожо Нур, може би не е уместно, но трябва да поговорим. Трябва да го научиш, докато господин Мурад е още жив.

— Кажи, госпожо Фатма.

— Какво казват за него докторите?

— Все едно какво казват, божа работа. Но не е добре. И все пак не губим надежда. Винаги се уповаваме на Бога.

— Госпожо Нур, първо да кажа за момичето у вас, Сорая.

Нур забеляза скъсаните кални обувки на горката жена и веднага отмести очи. Каза, че отива за друг стол и излезе от стаята. Докато Фатма гледаше смъртника Мурад, тя донесе стола и настани Фатма насреща си. Тя започна веднага:

— Преди известно време имаше кражба в магазина на мъжа ми. Полицията прегледа записите от охранителните камери, виновни били сирийците, влизали същия ден. Тръгнахме по следите им, но те се местели от град на град, за да крадат. Е, всеки ще си получи заслуженото. Но напоследък много се говори за поразиите, които правят. Аз ги съжалявам, но не всички са като мен. Те крадат, просят, мърсят, казват, че работели на безценица, та да вземат работата на мъжете ни.

Нур беше доволна от темата на разговора, но се въздържаше, понеже не знаеше накъде ще тръгне:

— Така е, прави са, госпожо Фатма.

— Вчера проведохме събрание в квартала. Взехме решение, тук повече не искаме сирийци.

— Добре де, аз какво да направя?

— Ами господин Мурад даде лош пример, като доведе у вас това момиче, казват съкварталците, госпожо Нур.

— Да, но не мога да се меся в това, госпожо Фатма. Това си е решение на господин Мурад. Какво да кажа? А и кой има право да отнема съпругата на женен мъж?

— Не, не.

Фатма още не беше навлязла в същината на проблема. Погледна изпънатото тяло на Мурад върху леглото и съмненията и омразата й нараснаха. Опита се да продължи, но думите заседнаха в гърлото й. Гневът, обхванал очите и ушите прекъсна гласа й, сякаш го отдръпна навътре. Стисна здраво края на мръсната широка пола, която метеше пода и се опита да събере сили, за да продължи. Докато обмисляше думите си, започна да й се повдига от слабия полъх на мръсно, разнасящ се от тоалетната встрани. Забелязала внезапните промени в нея, Нур беше обзета от неясен страх:

— Да, госпожо Фатма… Има ли още нещо?

— Аз съм пратеник. Не ми се сърди. Има и още нещо, най-важното.

— Какво?

— Дъщерята на Юнус и Сакине, Есра, била бременна.

Нур се изненада както от новината, така и от това, че я съобщават на нея.

— Дано е на добре. Но как се е случило? Ти имаш ли представа.

— Не!

Атмосферата в стаята се нажежаваше все повече и за двете. Въпреки че лежеше близо до тях, Мурад беше далеч от всичко. Нур усети внезапно изпотяване от приближаващата менопауза, свали елека си и го остави на леглото. Не можеше да проумее защо тази жена й разказваше всичко това, все пак си имаше граници. Двете жени се спогледаха, очаквайки едната да започне първа; Нур се хвана за челото от внезапно проболата я кънтяща болка. Уплашена от потискащата тишина, стана да налее чай и без да мисли какво прави, като леко замаяна наля чая и го подаде на Фатма.

— Заповядай.

— Благодаря ти.

Фатма знаеше, че вече е време да каже всичко:

— Госпожо Нур… Есра е бременна от три месеца. Майка й се усъмнила от повръщането и я завела на лекар. Каза, че всъщност от известно време момичето се държало някак особено. Била все заедно с братовчедите си, но никому не казала нищо конкретно. Но когато майка й я притиснала здраво да си каже кой го е направил…

— И какво?

— Като излезли от лекарския кабинет… Затворили се вкъщи. Не можели да кажат на баща й, щял да ги убие и двете. Кажи ми, дъще, помолила я майка й. Накрая момичето се разплакало и изпаднало в нервна криза.

— Е?

— Госпожо Нур, момичето и тогава не признало нищо, но… С майка й разпитахме братовчедите, няколко пъти са я видели да слиза от колата на господин Мурад.

Нур изнервено се опитваше да сглоби мозайката: четиринайсетгодишната Есра беше бременна и беше забелязана да слиза от колата на Мурад, така ли? Тоест тази жена искаше да каже, че момичето е забременяло от мъжа й, така ли? Момичето не е споменало името му, но някой я видял да слиза от колата му, така ли? Нур помисли, че ще полудее, и едва се удържа да не зашлеви през лицето Фатма заради невероятната клевета. Скочи на крака и сбърчи вежди:

— Госпожо Фатма, чуваш ли се какво говориш? Съпругът ми умира, какви ги приказваш!

— Чувам се, чувам се, много мислих, преди да дойда. Но ако е вярно, не е ли жалко за онези хорица; те също имат право да узнаят, да научат истината, преди мъжът ти да е умрял.

Перде падна пред очите на Нур. Пристъпи още крачка към Фатма:

— Махай се, госпожо Фатма, не ме карай да си цапам ръцете!

— Ще се махна, но няма да оставя това току-така!

— Защо си дошла ти, а не родителите на момичето, щом е така…

— Майка й е превъртяла, едва я удържах да не дойде. Ако кажем на баща й, кръв ще се лее.

— Прави каквото щеш, жено! Мъжът ми умира, а ти си дошла да го обвиняваш заради някакво глупаво момиче. Никак ли не ни влизаш в положението… Нека роди момичето, направете й тест да разберете кой е бил. Повече да не си се мярнала с такива клевети!

— Няма да роди, махнаха го.

— Да не бяха го направили, да бяха си го изкарали някому… Изчезвай, марш оттук!

Всяка дума на Нур падаше като камък по сърцето на Фатма, горкичката се опита да стане, смилайки в душата си несправедливото отношение към нея, и усети, че краката не я държат. Когато с последни сили напусна стаята, опитвайки се да преглътне горчилката от унижението, Нур тичешком отвори прозорците в желанието си напълно да заличи проведения разговор, оправи завивката на Мурад и отиде до тоалетната да наплиска лицето си с вода. Тази клевета беше проста и мръсна лъжа, в която дори не биваше да се съмнява. Какво общо имаше Мурад с онова момиче? Кръстосваше стаята, потънала в размисъл, и й идеше да убие Фатма. С какво право тази жена клеветеше човек на смъртния му одър! Добре, че след няколко часа Нур схвана нелогичността на обвинението. Реши да не мисли повече и да припише всичко на лудостта на момичето и простотията на жената. А Мурад, чужд на всичко, спеше от часове.

* * *

Сорая не беше оставала насаме с Мурад нито след връщането му от химиотерапия и затварянето в спалнята, нито след операциите, нито сега при приемането му отново в болница. Не беше го и искала. Помръкналият му поглед, загубилите смисъл изречения, обидчивият израз на лицето ведно със смаляващото му се тяло дори преди влизането в болница показваха, че Мурад ще напусне първо Сорая, после и този свят. Но когато се събуди днес, вдъхвайки клисавата атмосфера, разбра, че иска да види Мурад за последен път. Облече се набързо и излезе.

Още на вратата на болницата си припомни Сирия. Тогава отиваше да види баща си, а сега — съпруга си. Нищо в живота й ли нямаше да се промени, да се подобри? Опитвайки се да не поглежда никого, Сорая се качи на втория етаж по най-близката до стената страна на стълбите. Пълзеше почти като котка и когато отвори вратата на болничната стая, неочаквана тревога сви сърцето й. Слънчевите лъчи, забили се като стъкълца в очите й, осветяваха вдървеното тяло на изпънатия й като привидение в леглото съпруг. Дишането му наподобяваше скърцане на машина и изпълваше оглушителната тишина в стаята. Миризмата на дезинфектанти, бореща се с прогресиращата болест, внезапно изостри сетивата на Сорая. Мурад беше сам в стаята.

Виждайки в това състояние мъжа, който едно време я беше въздигнал до небесата, а сетне запратил в пропастта, Сорая не знаеше какво да мисли. Пристъпи с плахи, ситни крачки за последен път към леглото му, точно както бе пристъпила към леглото в хотелската стая онази нощ, в която му стана съпруга. Сега изживяваше усещането не да е заедно, а без него. Погледа го с отвращение около минута, без да й трепне окото, и рече:

— Как си?

Мурад обаче, останал за пръв път наистина сам в сиротното си легло в болничната стая, побрала в паметта си тежки страдания, нямаше сили да й отговори. Клепачите едва покриваха очите му като тежка завеса в края на трагична пиеса. Очите все повече се открояваха върху лицето му като две дълбоки пропасти. Устните му бяха изтънели, безцветни и сухи; безпомощни да изрекат каквито и да било лъжи повече. Беше много отслабнал, бузите му бяха хлътнали, лицето бледо като вар, а миглите и веждите му бяха изпадали. Кислородната маска не можеше да скрие истинския Мурад. Не помръдваше. Тялото му беше изпружено в леглото като в гроб.

Макар и болката му да я прониза до мозъка на костите, Сорая не изпита никакво съжаление към него. Полека приседна на стола за придружител до леглото; след секундно колебание докосна изтънялата му костелива ръка, която от огромна и топла беше станала студена, набраздена с вени, безчувствена и неподвижна. Сорая впи поглед в лицето му и от устата й се зарониха непредвидени слова:

— Сега умираш, но не мога да преодолея ненавистта си към теб. А още от първата любовна нощ бях решила да умра с теб. Когато се опомних, бях беглец от собствената си страна, разделено от семейството си и загубило всякаква вяра момиче. Умът ми страдаше, душата ми беше наранена, страхувах се. Исках единствено да избягам от теб. Но нямаше къде. Не можех да избягам.

Умът ми се луташе между две възможности: да си отида или да остана. Тогава не осъзнах, че си ме обградил с невидим защитен кръг. Топъл кръг сред ледените мисли. Затова се чувствах все по-добре. По-добре, по-спокойна, по-уверена.

Ти ме наблюдава известно време. Бях много объркана и не ме докосна. А после… Полека се приближи до мен и ми прошепна, че животът е хубав. Погледнах те гневно и отблъскващо с уплашените си очи; как можеше животът да е хубав, ако това не беше лъжа, какво беше тогава!?

Ти замълча. Отдръпна се. Изчака. Тогава каза, че ще бъда щастлива с теб и никога няма да ме нараниш. Естествено, не повярвах, но си замълчах. Продължих да се гърча в собствената си действителност. А когато каза, че ме обичаш и че аз ще те обикна, ми идеше да умра. Този миг да умра. Без да знам причината.

И онази нощ, в която ти станах жена, ти стана моят свят. Превърнах се в твое допълнение.

Когато започна да охладняваш към мен като към още една жена в живота си, аз започнах да горя. Като пеперуда, кръжаща около свещта. Но твоите очи вече търсеха други пожари. Вече не те интересуваше дали ще си отида и дали ще съм щастлива. А аз вярвах не в доброто, а в това как да се науча да живея с раните си. Повярвах, че ще ме излекуваш, без да зная, че това ще бъде най-голямата ми рана. С времето престанах да бъда нещо специално за теб. Искаше ме не заради мен самата, а защото бях халка от веригата. Това не беше любов, разбрах го…

Знаеш ли, че онова, което ми причини, беше хиляди пъти по-лошо от войната?

Сорая вече не беше предишната; съзнанието, че човекът, комуто беше отдала сърцето си след огромната трагедия, не е онзи, за когото го е мислила, беше преобърнало света й. Погледна костеливите крака на Мурад, подаващи се от чаршафа — едно време, когато спяха заедно, той винаги изваждаше навън топлите си крака. Тогава на Сорая все й се искаше да ги завие; както и гърба, и ръцете му… Мурад, който тогава беше за нея дете, съпруг, целият свят и всичко в него, сега, очакващ смъртта в това легло, не беше нищо.

Открехна леко прозореца, подаде глава навън и запали извадената от чантата цигара. Зазоряването на хоризонта беше приключващият за Мурад живот и неизживеният за Сорая. Дали наистина за жената разочарованието от любимия беше по-страшно от войната? Нищо не беше пречупило Сорая така, както Мурад — нито войната, нито лагерът. До този ден вярата й в живота въпреки всичко беше угаснала и отлетяла с лъжите на Мурад.

Вратата се отвори. Влязоха Нур и Шенол, Хатидже и Еслем. Разбрала, че времето за свиждане е изтекло, Сорая хвърли цигарата през прозореца и без да погледне Мурад, макар да знаеше, че го вижда за последен път, без дори да пожелае да го погледне, излезе от стаята.

По пътя към къщи за първи път в живота си усети какво точно значи да си сам. Самотата първо се заби като шиш в мозъка й, после се превърна във въпроси, подскачащи като маймуна от клон на клон. Докато вървеше, потните корени на косите, почервенялото лице и цялото й тяло бяха залети от вълна на тревога: ами ако изскочи полицай и поиска документи за самоличност? Или ако някой я заплашеше „Идвай с мен, иначе ще те предам на полицията!“. Сорая се огледа разтревожено и затърси място да се скрие. Вече го нямаше Мурад; ако я заловят, какво щеше да прави? Някога, в прегръдките на съпруга си, беше щастлива. Всичко останало беше въпрос на време. Угриженото й лице и трепкащото й като неспокоен кон тяло още отдалеч издаваха наличието на проблем. Внезапно, като обидено на живота дете, без дори да погледне назад, се затича към къщи, без да осъзнава, че така повече привлича вниманието.

* * *

Както обикновено при влизане в стаята и днес Нур се почувства истинска съпруга: действителната съпруга, останала при мъжа си до последния момент! В този момент влезе сестрата:

— Госпожо Нур, днес съпругът ви имаше температура, можете от време на време да му слагате студени компреси.

— Добре, сестро.

Докато мажеше лицето на Мурад с охлаждащ гел, си спомни запознанството им. Тя беше още на 16… Четири години по-големият от нея Мурад я бе зърнал на сватбата на роднини. Беше я харесал и дошъл след няколко дни със семейството си да поиска ръката й. Още тогава той й се видя исполин. Висок, изправен, със строг поглед и плътен глас, уверен в себе си… По време на сватосването лицето на Нур пламтеше; беше неуверена като ранена птица, ръцете и краката й трепереха. Спомни си как едва не припадна, докато сервираше кафето, и се чудеше как при толкова вълнение не се е строполила на земята. Макар и уплашена от изречения като упрек въпрос на баща си в дневната, където след излизането на гостите все още витаеше тежка атмосфера: „Искаш ли да се омъжиш за този момък“, отговори възможно най-кротко: „Искам“, но не избегна удара. „Все още не знаем какво работи, момиче, луда ли си?!“ — викнал бе татко й.

След предупреждението на баща си на Нур кой знае защо й се прииска да се разсмее, вместо да се разплаче; гръмко и от сърце. В действителност да се омъжи за някого, без да знае нищо, освен името му, за нея вече беше въпрос на живот и смърт.

Какво беше загубила Нур през изминалите 30 години с Мурад? Тя се обърна към него и погледна покритото от маската лице и след извиращите в ума й въпроси си припомни всекидневните му упреци: „Ти тъпа ли си, ма, не разбираш ли, не виждаш ли?!“.

И въпреки това Нур от началото на брака ставаше рано всяка сутрин, приготвяше закуската на Мурад, през деня вършеше къщната работа, а вечер приготвяше любимите ястия на мъжа си, чистеше му панталона, гладеше ризите и успяваше да свърши всичко навреме. Сиреч, като домакиня беше безупречна, дори съвършена в някои отношения. Мурад обаче загуби настроение, когато възникна проблема с раждането. Връщаше поднесената храна, като все намираше недостатъци, и започваше нескончаемо да мърмори.

Нур, въпреки че Мурад никога не си призна и винаги отричаше, знаеше къде се корени недоволството, което не приключи след раждането на първото дете: и второто, и третото им дете бяха все момичета. Като вчера помнеше как Мурад каза при първите две бременности: „Да е живо и здраво, останалото е без значение“, но при третото момиче надеждата му угасна, за да не се върне никога повече. Най-голямата — Хатидже — разказа на майка си какво е забелязала след раждането на третата дъщеря: стояла на прозореца да чака завръщането на майка си от болницата. Видяла как колата спира пред вратата с пищене на спирачки. Първи слязъл баща й и нахълтал разярен вкъщи, сумтейки под нос с еднодневното новородено на ръце, без да дочака майка й. Още на влизане така метнал връхната си дреха на пода, че Хатидже била принудена да отстъпи няколко крачки. И беше предала на майка си произнесените в този момент от разгневения й баща думи: „Оная мръсна пу…ка напълни къщата с женски!“.

После срещнал погледа на застаналата на кухненската врата Хатидже, рекъл: „Проклети да сте!“ и ядно подминал опитващата се да влезе в къщата родилка. След като Хатидже й разказа това, Нур разбра, че в това семейство никога няма да бъде както преди, но каква полза; какво да направи човек, като Господ не дава? Случи се, както и предполагаше — Мурад с всеки изминал ден ставаше все по-начумерен, все по-безразличен не само към нея, но и към дъщерите си, и все по-непоносим.

Сексът между Нур и Мурад, който до раждането на Айше съществуваше единствено за възпроизвеждане, след раждането й прекъсна изведнъж като отрязана пъпна връв. Не минаха няколко месеца и Мурад започна да се оглежда навън. Първият удар за Нур дойде изневиделица, когато научи, че Мурад има връзка с момиче от съседен квартал. После още едно и още едно, и още едно, сетне първото доведено вкъщи момиче и следващото, а сега и Сорая… Нур гледаше злочестия Мурад в леглото и скърцаше със зъби. Страдаше, защото заради него никога не беше усетила женствеността си.

Вечерта, когато момичетата отказаха да се приберат вкъщи, температурата на Мурад скочи, дишането му почти спря, а стоновете му станаха непоносими. Шенол, Нур и дъщерите се въртяха из стаята като понесли товар към гнездото мравки, чудейки се какво да направят. Често викани сестри, молби към преминаващия по коридора лекар да се отбие за последен път, прехвърчащи между отчаянието и надеждата слова… Мурад се мъчеше да отпие глътка от подаваната от Нур вода, когато тресна силен гръм. И докато дишането му се затрудняваше все повече, като под тежък товар навън рукна пороен дъжд. Нур се уплаши, че Мурад губи съзнание и го замоли да вдигне ръка, но дали той само помръдна пръст, или така й се стори? Устата му, отваряща се все повече за всеки изнурителен дъх, бавно потъмняваше като безкраен тунел. От време на време едва потрепваше — като дете, сънуващо кошмар, сякаш безпомощно се съпротивляваше на повика на смъртта.

Мурад изпусна последния си дъх принудително, като леко изхъркване, за да не го поеме повече, в най-неподходящото време на нощта, когато всички бяха задрямали по столовете…

Първа Нур усети сбогуващото се с живота леко жужене на апарата, прикачен към Мурад. Скочи от мястото си, събудена за жестоката действителност, започна да се удря и оплаква, а момичетата изскочиха от стаята с викове „Баща ни умря“. Хладнокръвен както винаги, Шенол се надигна сънено, провери пулса на Мурад и обобщи с три думи:

— Батко Мурад почина.

Стаята се изпълни от семейството, сестри, санитарки, един през друг, пълен хаос… Докато изкарваха бързо Мурад на носилка от стаята, тичащата отзад Нур се просна на пода, а момичетата и Шенол завикаха за помощ вече отсъстващите сестри.

В този момент Сорая, заслушана в потропването на токчетата на единствената жена, носеща такива обувки в миришещия нощем на отходни води квартал, заспиваше с горчив привкус в устата.

* * *

Сорая се събуди в полунощ, знаейки какво ще чуе по телефона, който звънеше като злобно настъпено по опашката животно. Откакто се помнеше, никога не е била така хладнокръвна. Обади се Шенол:

— Сорая?

— Да.

— Сорая, батко Мурад си отиде, вие да сте живи.

Тя затвори, без да отговори. Знаеше, че ще чуе това, дори знаеше, че ще е днес, но защо тогава се разтресе като от юмрук в гърдите, защо съществото й се разтрепери като ударено от градушка? Дали пък не е вярвала, че Мурад наистина ще умре? След като затвори телефона, застана до канапето и потъна в мрака на нищото; съзнанието й, сякаш искаше да се убеди в правдивостта им, завъртя две изречения: Мурад умря. Мурад вече го няма.

Всяко повторение на изреченията все повече успокояваше мислите й и внезапно една гигантска вълна от дълбините я разтърси и свести. Прииска й се да запрати към стената и да счупи всичко, което й попаднеше под ръка. Години потисканата индивидуалност напираше да изскочи без повече задръжки. Сега Сорая се отвращаваше от Мурад хиляди и милиони пъти повече, отколкото преди. Мурад беше напуснал Сорая, отровена от любовта му и унизена от лъжите му, без никакви обяснения, оставяйки я сам-сама в живота. Тя не разбираше как е възможно човек да стори толкова злини, да бъде толкова лош! Беше на прага на лудостта. Обикаляйки безцелно от стая в стая накрая се вмъкна като злощастно привидение в спалнята на Нур и Мурад и се тръшна върху неговата част от леглото.

Тогава неудържим писък се изтръгна от гърдите й към тъмнината. Стенейки с непознат дори за нея глас мирисът на Мурад от твърдата му възглавница проникна до дъното на душата й. Този мирис, този мирис… В ума й заприиждаха нощите, когато двамата бяха светът. И полека-лека… Топла тръпка полази през тялото й, обзе я влажно желание. Едновременно страдаше и желаеше Мурад. Първо усети леко отпускане. Спокойствие, на което не можеше да се противопостави, се разля на вълни по тялото й. Затвори очи, а събудената й женственост задиша. Дясната й ръка се плъзна надолу, мина през тунела на плътта, продължи да се спуска и започна леко да гали топлотата.

Във въображението си видя първо силуета на Мурад пред вратата както всяка нощ, преди да легне до нея. Учестеното му дишане, докато преминаваше през мрака, веднага възбуждаше Сорая. Спомни си надигащата се у двамата страст, когато той легнеше до нея. Усети целувката му и похотливия й мирис, допира на телата им, докато се целуваха, и изгарящия ток, протичащ през телата им. Спомни си как докато я целуваше страстно по устните и шията, Мурад плъзгаше ръце под бялата й сатенена нощница и галеше тялото й. Как я събличаше, без да бърза, шепнейки в ухото й първо името, после любовта си. Как в този момент каза: „Ти отново ме направи мъж“.

Във въображението на тихо стенещата Сорая Мурад продължаваше да гали с големите си мургави ръце всяка точка на голото й тяло и да целува страстно устните й. Припомни си широките му като плодородна равнина длани. Стисна очи, представяйки си как се настанява в тази равнина и се плъзга през нея с влагата си. Спомни си как Мурад леко захапваше със зъби зърната й, после я хващаше за косата, обръщаше я и целувайки тила й, обхождаше хълбоците й с мъжествеността си… В такъв момент тя губеше разума си, мъжът зад нея я владееше. Нетърпеливо обръщаше лице отново към него, за да се впие пак в устните му.

Тогава Мурад, обхванал гърдите й с ръка, казваше „Ти си моята съпруга“, после я обръщаше върху себе си и докато тя се движеше върху му, повтаряше името й с неудържима страст. Докато Сорая беше върху Мурад, усещаше, че това е връхната точка на любовта, и искаше тези движения да нямат край, докато капките безкрайно удоволствие протичаха от женствеността й върху слабините на Мурад, а стаята притъмняваше и дишането на единия догонваше това на другия.

Сорая лудешки желаеше мъжа, когото мразеше. Ръката върху женствеността й ускоряваше темпо като завързването на Мурад в нея. Сега отчетливо си представяше чертите на лицето му, захласнатата му уста, произнасяща името й, разсъбличащия му поглед, здраво стисналите кръста й ръце… Ударите на сърцето й зачестиха, дишането й се накъса. И внезапно пръстите й вече не бяха нейните, а самият Мурад. Колкото повече се забързваше, сякаш тичаше към Мурад през празно пространство, викайки името му, тялото й се разполовяваше: сърцето отгоре щеше да изхвръкне от мястото си, а отдолу шумно прииждаше пълноводна река. И ескалираща лудост: „Мурад, Мурад, Мурад!“. Изведнъж… Дива експлозия!

Потрепери от минути продължилите остатъчни тръпки. Беше задъхана, не усещаше бедрата си, тялото й беше обляно в пот. Крайниците й отказаха и се отпусна в леглото. Докато тялото й опитваше да се нормализира, идващ от дълбините предателски стон взриви все още жизнените му точки. Вдъхвайки дълбоко мириса на възглавницата, сърцето й потръпна, но продължи да упорства като дете: „Мразя те!!!“. Мразеше го, защото искаше да наранява и да бъде наранена, но онзи, когото искаше да нарани, беше мъртъв!

Плачейки, се мъчеше да отхвърли насладата и болката. В здраво стиснатите й очи се забиваха ножове, кръвта се оттегляше от тялото й, мирисът на Мурад я обезсилваше. Болката й се подклаждаше от прелитащите през съзнанието й стари, красиви, нови, отвратителни, грозни, смислени и безсмислени спомени. Всеки от тях късаше част от нея, пълното вцепенение и умората подсилваха желанието никога повече да не се събуди.

И все пак тежестта от живота, обзела съществото й, за няколко минути взе да преминава, сълзите пресъхнаха и умът престана да тормози сърцето й. Тогава самозародилото се спокойствие разчисти всичко и бавно я накара да осмисли истината: тя обичаше не Мурад, а представата за онова, което искаше да види в него. Беше пожелала да го обикне и го беше направила, след което изстрада наказанието за това. Бягайки от войната, беше покорена от любовта, без да знае, че тя е по-смъртоносна…

И сега, докато се унасяше в сладък сън, Мурад като Господ протягаше от тъмнината голямата си нежна ръка и сякаш галеше косите й…

* * *

Прибралите се вкъщи на сутринта момичета продължиха да плачат в стаите си, а Нур беше изпаднала в тихо примиренчество след нощната врява. Мурад беше мъртъв, това се очакваше, смъртта беше сложила край на мъките му. Странното беше, че макар да не го признаваше пред никого, Нур се чувстваше спокойна. Не страдаше, не мразеше Мурад като Сорая, усещаше само тегобата на останалата сама жена. Естествено, справянето със семейството щеше да бъде много трудно. Три момичета, двете от които в пубертета. Вече и в квартала не можеше да се държи свободно както преди. И Шенол да дойдеше, щяха да плъзнат клюки. Колкото повече мислеше, толкова повече и най-дребните неща й се виждаха непосилни. Примерно, трябваше да се смени ученическата престилка на Еслем, но плащането на сметките — дори да пратеше Сорая — и всичко останало лежеше на гърба й. Усещаше, че няма сили за всичко това. Беше уморена. Трудно й беше дори да разговаря с дошлите да изкажат съболезнования.

— Моите съболезнования, сестро. Сигурно нощес е отишъл при Всевишния…

— Вие да сте живи и здрави. Да, нощес към три…

От друго място се дочуваше друг глас:

— Значи ракът на стомаха бил толкова скоротечен, да му се не види, моите съболезнования.

— Вие да сте живи и здрави. Така е, ние също не го знаехме.

В деня, когато Мурад се пресели в отвъдното, Нур видя в очите на идващите да поднесат съболезнования отражението от спомена за най-щастливата вечер в живота си. И тогава бяха същите хора. Докато ги гледаше в очите, съживи запазената в паметта си картина. Малко, крехко, весело, пълно с очаквания и желания влюбено момиче, облечено в бяло… Наследство от майка й беше снежнобялата булчинска рокля, половин номер по-голяма, с дълги дантелени ръкави и отворено около гердана деколте.

Насреща й Мурад с тъмен като кожата си костюм, беше олицетворение на мъжа мечта… По време на сватбеното тържество всички гости в хладната майска вечер, насядали по пластмасовите столове до дългата бяла маса в градината на Мурадови, въодушевено размахваха ръце в ритъма на музиката от стар магнетофон, като ту се появяваха, ту изчезваха сред редиците разноцветни балони, а на Нур й беше смешно. Сърдечните усмивки на поканените около сервираните на масата торти с тежък пълнеж, чай и напитки, прерастваха в задоволство, а веселите крясъци на тичащите наоколо деца дразнеха слуха на бащите им. Някои стреляха, пленени от неповторимия ход на живота, други ги мъмреха, а Нур не се свърташе на място от кеф, наблюдавайки възторжено танца на Мурад.

Шепнейки помежду си, жените със стеснителни усмивки гледаха Нур, а тя се чудеше какво ли се прави през така наречената първа брачна нощ и гризеше нокти, а отблясъкът от начервените й устни пълзеше по страните й. През това време момиченце, облегнато на топола с развявани от вятъра клони, се молеше час по-скоро да се омъжи. Мурад тръгна към определеното за младоженците място. Сърцето на Нур щеше да изскочи и си помисли дали Мурад го забелязва. На булчинската маса с облечени в бяло столове Нур смяташе, че безмълвно се разбират с очи, но дойде на себе си от нареждането на Мурад: „Я ми подай водата!“.

Почувства се щастлива до мозъка на костите си от възможността да услужи на съпруга си. Смеховете, хората, виковете, редуването на питиетата изобщо нямаха край; докато времето за Мурад следваше обичайния си ход, за Нур то се превръщаше в нещо лепкаво, куцо и разтегливо. С влажната къна^[8] по дланите си, златната халка на лявата си ръка и червения пояс на кръста Нур вече беше съпруга на Мурад. Когато най-сетне призори изпратиха гостите и влязоха в спалнята, Нур се почувства като новородено. Събуждайки се сутринта под палещото слънце, тя изпита невероятно удовлетворение.

Дойде на себе си от гласа на Шенол:

— Хайде, лельо, погребението започва.

И по пътя в погребалната кола, и при спускането на Мурад в гроба, и докато ходжата измолваше опрощение, и на връщане към къщи Нур сякаш се люшкаше между два свята. Всичко и всички й се струваха като смесица между сън и реалност. Когато най-сетне се свечери и всички се разотидоха, тя се обърна към излизащия Шенол с попритворени очи, съсипана от умора:

— Шенол, искам още утре да махнеш това момиче.

Той като че ли го очакваше:

— Добре, лельо, ще видя кой я е довел и ще решим проблема. Хайде лека нощ.

Сорая също очакваше тези думи, дочути от кухнята. Ето как от смъртта на Мурад веднага започваше един безкраен и неясен ад.

* * *

Приведеният мъж, чакащ след неколкократно почукване пред вратата, се оглеждаше наоколо неспокойно заради предстоящата му задача. Беше същият онзи Халил, довел Сорая от лагера. Още на прага беше събул обувките си в очакване да влезе веднага. А Нур, докато бързаше от спалнята към вратата, с пълен глас, та да чуят всички вкъщи и най-вече Сорая, благодареше на Аллах, че дотук нямаше никакви спънки.

Тя рядко се беше усмихвала през живота си, но когато отвори вратата, се усмихна накриво на грозния мъж. Без да продума, го покани вътре с кимване и му подаде износените пантофи на домакина на сиви квадрати, с висящи от всички страни конци. Проницателният Халил сякаш познаваше къщата, макар никога преди това да не беше стъпвал. Попита Нур как се чувства, отправи се директно към кухнята и завари Сорая свита на канапето в ъгъла като безпризорно дете, очакващо приемното си семейство.

Халил остана изненадан от огромната разлика между взетото преди две години от лагера момиче и облеченото в избелял от пране анцуг и два номера по-голяма кафява жилетка. Не можеше да прецени пораснала ли е, или се е смалила, защото макар и по-голяма на възраст, изглеждаше така смазана, че приличаше на малко момиче. И въпреки това Халил инстинктивно долови, че в стаята няма нищо блестящо, освен небрежно прибраните й дълги черни коси, които вбесяваха Нур. А Сорая, прибрала крака под себе си в желанието да заеме колкото може по-малко място, щом срещна погледа на човека, отървал я от ужаса в лагера, като я доведе тук, се зачуди какво да каже. Добро ли й беше направил, или не?

— Здравейте…

— Здравей, Сорая…

Когато видя Халил, Сорая беше разтърсена като блъснала се в стената кола, забелязвайки как всичко се е променило за две години. Не беше ли тя същата, която повярва и я накараха да повярва, че я чака по-добър живот след напускането на лагера, чието ежедневие бяха насилието, изнасилването и тормозът? И сега, тръгвайки си оттук, някой щеше да й каже, че всичко ще се оправи, но щеше да се промени само мястото. Условията, хората, събитията — нищо не вървеше на добре и кой знае, можеше да тръгне и по-зле…

„Когато в родината ми започна война, сметнах, че е по-добре да избягам в Турция. След всички събития в лагера помислих, че е по-добре да ме омъжат за някого. А сега мисля, че е по-добре да си тръгна оттук.“

Тези фрази стъкмяваше наум Сорая в продължение на няколко минути, след като видя Халил. Затварянето на очите пред вътрешната драма беше както спасение, така и гибел за човека; но Сорая не можеше да направи нищо друго, освен да затвори очи.

Потривайки ръце, Халил знаеше, че това неочаквано положение, тоест работата със Сорая, струва към 500 кинта. Все още не беше решил какво да направи с тези пари, но щяха да му дойдат добре. Станеше ли дума за пари, Халил винаги си спомняше за сина от първата си жена. Сега пак си го спомни и си рече: „Храних го, поих го, отгледах го, отиде в Истанбул да работи и оттогава ни вест, ни кост от копелето“. И както винаги, щом се сетеше за сина си, присви очи и се огледа за нещо непознато, което да прогони черните мисли, но когато въпреки усилията не го намери, подвикна към Нур в кухнята:

— Лелче, донеси две филии хляб, гладен съм.

Нур днес беше готова да направи всичко за всекиго, само да я отърве от това момиче; дори за този напълно непознат натрапник… Всъщност отдавна вече приготвяше закуската.

— Закуската ще е готова до десет минути, потърпи малко!

Наблюдавайки скришом Сорая, Халил усещаше, че с нея става нещо необичайно. Както външният й вид, така и погледът й издаваше умора и безразличие. Не я съжали, само се изненада. Помисли си: „Да му се не види, колко се е променила тая. Войната не я съсипа, но май тази къща успя“.

Пак се спогледа с нея като хванат на местопрестъплението. Сорая веднага отмести поглед към преплетените шарки на килима, които винаги я пренасяха в друг свят.

— Колко стаи има тази къща?

Въпросът на Халил я накара да подскочи. Никак не харесваше гласа му. Беше гаден като мръсните му жълти нокти.

— Две. Три с тази стая.

— Ти къде спеше?

— Тук, на канапето.

Макар и доволен от правилното си предположение, Халил се чудеше какво можеше да се е случило, та така набързо да изхвърлят момичето. Явно беше нещо значително и семейството не беше споделило с когото и да било. Дали нямаше да го научи от момичето?

— Мъчно ли ти е, че си тръгваш?

Сорая не знаеше какво да отговори. Какво всъщност можеше да каже на този човек; да кажеше истината — проблем, да не я кажеше — пак проблем. Най-добре беше да не отговаря. Но Халил нямаше намерение да изтърве нишката и повтори въпроса, този път по-силно:

— Сестричке Сорая, май се отнесе, питам, ще ти е мъчно ли, че си тръгваш?

— Не, аз все съм си отнесена.

— Какво се е случило, нещастна ли беше тук?

— Не, благодаря богу, нямах сериозни проблеми.

— Защо си тръгваш тогава, защо не останеш?

— Тук няма място.

Сорая дъх не можеше да си поеме от настоятелността му; усещаше как някаква ръка я стиска за гърлото, натиска я към канапето и се мъчи да я задуши. Какъв нетактичен човек, щом толкова се интересува, да попита Нур.

В този момент влезе Нур с ниска дървена софра в ръце и я постави между канапето и печката както хиляди пъти досега. Сорая беше като вкаменена, не можеше да помръдне, сякаш нещо я беше приковало на мястото й. Нур застла софрата с донесената под мишница карирана найлонова покривка, отиде до кухнята и пак се върна: върху меден поднос бяха наредени сирене, маслини, домати, варени яйца, мед, кисело мляко и прясно опечена питка. Халил не можеше да скрие възторга си, седна по турски с гръб към печката и веднага отчупи от питката. С огромния залък в уста погледна към Сорая и рече шеговито:

— Хайде, момиче, идвай да ядеш и ти.

Но на Сорая не й се ядеше. Останалото как да е, но тази софра нямаше да забрави цял живот. Нямаше да забрави и миризмата на непроветрено в къщата, нито полепналите по леденостудената тоалетна чиния изпражнения, които чистеше всяка сутрин, нито неизличимата мръсотия по прозореца, на който облягаше глава да поплаче, нито безразборно натрупаните като планина мръсни чинии, нито гледащите след нея момичета, когато отиваше да изхвърли боклука, нито — и най-вече — очакващите пране струпани на куп сутрин чаршафи, останали след Нур и съпруга й, който след първата година повече не се върна при нея, нито пълните с омраза погледи…

В този момент я обзе дълбока, сковаваща омраза. Защото беше наясно, че Мурад я беше използвал егоистично, без никога да я обикне. Дори на смъртния си одър той не беше помислил какво ще стане с нея. Така ли постъпваше влюбен мъж? Оставяше любимата жена в ръцете на недоброжелатели? Не. Сорая знаеше, че ако Мурад я беше обичал, щеше поне да намери родителите й, преди да умре, и нямаше да я остави сам-самичка на света.

Когато Нур влезе с чая, Халил отдавна беше преполовил закуската. Едва разбираемо, заради поглъщаните един след друг залъци, без да си поеме дъх, изфъфли:

— Хайде, лелче, ти поне седни.

Не забеляза, че и двете жени го гледат накриво. Когато Нур си събу пантофите, погледът му се стрелна към белите й пети.

— Хвала ти, лелче — обади се пак, — трапезата беше царска.

— Да ти е сладко.

Нур не само не покани Сорая на закуска, но дори не я погледна. „Добре, че до днес не ми е била на ръцете“, помисли си. Отпи от чая и изведнъж се сепна: ами ако дойдеше някой, какво ли щеше да си помисли — две жени в стаята с чужд мъж! Час по-скоро трябваше да приключва и да се отърве от тия двамата.

— Халил, нали още сега ще вземеш момичето?

— О, да. Ще изготвя план, докато си пия кафето.

— Добре, но не се бави много… Някой може да види или да чуе, опазил ни бог.

— Не се притеснявай. Щом се нахраня, веднага ще го направя.

— Добре тогава…

Както при идването на Сорая я беше гледала с омраза, така и при тръгването й Нур усещаше същото до мозъка на костите си. В течение на две години нощ след нощ беше кроила планове да я убие и осъмвала с утрешната молитва. Никому не беше разказала как веднъж в полусън беше отишла в кухнята и грабнала най-острия нож, тръгнала към канапето на Сорая и дошла на себе си едва няколко крачки пред леглото, покрито с косите на момичето. Ако я беше убила тогава, какво щеше да последва? Може би цялото семейство щяха да скрият трупа, а може би щеше да отиде в полицията и да си признае. Но в интерес на истината, когато сън не я ловеше, все за това се сещаше: как се е приближила до Сорая… Без да го показва нито пред съседите, нито пред Мурад или момичетата, Нур мразеше Сорая до смърт; при безсъние винаги си представяше едно и също:

Със здраво хванатия нож внезапно сяда на гърдите на заспалата Сорая и притиска китките й с колене. Събудилата се от рязкото движение Сорая изписква леко. Нур се усмихва все по-широко, докато притиска здраво опитващата се да се освободи Сорая. Протяга доволно ръка към кротко чакащия до канапето блестящ остър нож, взема го внимателно и го показва на Сорая както се показва кукла на малко момиче. При вида му Сорая престава да рита. Гърлото й се схваща, не може да извика, не може и звук да издаде. Тогава Нур поглежда отражението на лунната светлина върху ножа, тази нощ всички ангели танцуват наоколо им. От уплашените очи на Сорая бликват сълзи. Нур естествено не се размеква, хваща здраво косите й с лявата ръка, изтегля ножа и го опира в гърлото й. После с извираща от сърцето молитва решително започва да реже, все едно разполовява твърдо месо в кухнята.

Първо се пръска аортата, буйно избликналата наоколо и по лицето на Нур топличка кръв причинява забавяне на пулса в едната и ускоряване в другата. Ножът вече се движи по гърлото по-рязко, по-силно и по-ритмично! С отпускащо се тяло Сорая безпомощно се опитва да се задържи за живота. От дъното на прерязаната дихателна тръба се опитва да си поеме дъх като ръмжене на бясно куче, плашещо само себе си и след две-три минути прекратява изглеждащата вече смешна на Нур борба. Сорая е победена от Нур. Да беше го направила, та сега да развее оная проклета, отделена от тялото глава като знаме на пълководец, спечелил битката. Да я беше окачила на вратата за урок на всички! Ето такива мисли потапяха бавно Нур в съня…

Нур се протегна към сиренето в другия край на дървената масичка, навеждайки се към Халил, и прошепна с отвращение:

— Виж я сега — не яде, та да я съжалим…

— Стига, лелче, прости й, така или иначе няма да се видите повече.

— Да върви по дяволите!

Всяка дума на Нур шибаше Сорая като камшик. Та през двете години тези хора — донякъде — бяха станали семейството й. Не го ли разбираше Нур? Накрая, нахранил се до насита, Халил запали цигара, а Нур започна да разтребва масата. Сорая забеляза как Халил гледа Нур като див звяр и й се доповръща.

След малко Нур донесе едно кафе. Час по-скоро да пие тоя каквото ще, но да се маха с момичето. Нур повече не можеше да мисли за нищо друго. Внезапно се сети и изтича да пусне телевизора, та ако някой мине наблизо да не чуе разговора. След като отпи от кафето каймаклия, сърбайки отвратително с ненаситен апетит, Халил се обърна сериозно към Сорая и започна да обяснява какво ще правят оттук нататък:

— Сега ме слушай внимателно, Сорая. Оттук нататък е много важно, въпросът е на живот и смърт, запомни го. След малко излизаме, първо аз, после ти. Ще спра пред кафенето. Ти ще тръгнеш насреща ми и ще чакаш пред бакалията. Първо да те видя. Дотук ясно ли е?

— Да.

— После ще ти направя знак да тръгваш и ти ще отидеш на автогарата, разбра ли?

— Разбрах.

— Там ще се срещнем. Има автобус за Антеп. Ще ти дам билета и ще се качиш. Слизаш в Антеп.

— Добре.

— На сто метра от автогарата има бюфет. Един мъж ще те чака там. Облечен в черно. Той ще те познае.

— Добре.

— Ако възникне проблем, имаш телефон. Запиши си номера ми да се обадиш.

— Добре.

Сорая разбра, но Нур се обърка. Момичето временно ли щеше да остане в Антеп; ами ако й се случи нещо и се върне или някой я доведе? Не се сдържа и попита:

— А какво ще прави тя в Антеп?

— Ще работи, лелче…

Сорая не можеше повече да мълчи:

— Къде и какво ще работя?

— Ще говорим по пътя. Временно ще работиш в един бар. Нямаш документи, нито пари или дом, в лагера повече няма да те приемат. Ако те спре полиция, ще загазиш. Затова си трай. За известно време ще посъбереш пари да се върнеш в родината си.

— Какво ще работя в бара?

— Там ще разбереш, аз откъде да знам.

— Как да намеря семейството си?

Халил се отегчи от въпросите. Реши да сложи точка със стържещия си глас:

— Нищо не знам за семейството ти. Мердан също не знае. Ако науча нещо, ще ти кажа. Зная къде ще бъдеш, имаме си телефоните, не отиваш на смърт, я. Хайде вече да тръгвам. Тоест, да тръгваме. Ставай. Ще излезеш няколко минути след мен. Върви бавно, не бързай.

Халил се изправи, Нур също и го изпрати до вратата. От вечерта беше сложила няколко неща на Сорая в плик и го беше оставила пред вратата на тоалетната, без дори да погледне вътре от нерви. Вдигна плика с отвращение, сякаш беше труп на животно. „Курва — помисли си. — Сега ще видиш ти какво е курвалък.“ Върна се в дневната и го тикна в лицето на Сорая като шамар.

— Вземи.

Докато Сорая стискаше ръце да не заплаче, из къщата на талази се разнесе глас на зрител, свързал се с телевизионното предаване по телефона:

— Учителю, не показах детето си на свекърва ми, обидена е. Какво е божието наказание за това?

Сорая погледна в найлоновата торба. Вътре бяха кафявата пола, която съпругът й купи на идване тук, черната блуза и синия шал. Нур ги беше наблъскала надве-натри, нехайно, като отмъщение. Сорая едва се изправи и пристъпи към застаналата с омраза пред нея жена. Нур гневно се обърна и отдалечи с пребледняло каменно лице, хвърлящи искри очи и сковано тяло, а Сорая остана да гледа след нея. Идеше й да се строполи, да припадне, не искаше да тръгва, не желаеше да поверява съдбата си в ръце на хора като Халил! Такава неправда, такова безсърдечие, такова използвачество… Искаше й се да нареже всички на парчета с първия попаднал й нож. Душата й копнееше за отмъщение, отвращаваше се от всички мъже начело с Мурад, от Халил и Мердан. Усещаше как всичко добро и красиво у нея едно по едно се превръща в зло заради тези мъже.

Но щеше да си отиде мирно и кротко, без да направи нищо. Колко пъти в живота си човек прави нещо по принуда? От войната насам, а може би и след това животът на Сорая щеше да бъде „по принуда“, по-скоро живееше, защото беше принудена да живее. Въздъхна дълбоко, тръгна към вратата и си спомни погледа на съпруга си в дните, когато я пращаха на пазар, а той й отваряше вратата и казваше с очи добре дошла. Тишината вкъщи, докато връзваше обувките си, приличаше на онази между първите две бомби в Сирия; бременна със страх от неизвестността… След още една крачка се озова на улицата.

* * *

Изправеният пред кафенето Халил стискаше цигара и изглеждаше потънал в мислите си. В същото време не изпускаше от поглед плячката от полезрението си и плашеше Сорая с мургавия си тен, дебели мустаци, четвъртито лице и набито тяло. В стръвния му поглед нямаше и грам обич, единствено алчност и враждебност. Беше нащрек дори отпивайки от чая на перваза на прозореца и недоверчиво следеше всяко движение на Сорая. Обаче не знаеше, че Сорая няма друг изход, нито възможност, освен да бъде там и с него…

Слуховете около Халил, по-скоро подозренията, започнаха преди десет години из улиците на Нусайбин с раздиращите нощта викове на едно момиче. Това беше тринадесетгодишната дъщеря на Халил, изскочила боса от дома си, сякаш бягаше от пожар. Бягаше от къщи, обърнала очи към пълната луна, като че ако тичаше по-бързо, щеше да я достигне, и викаше „Няа д’го напрая, няа д’го напрая!“. При всяко „Няа“ в някоя къща светваше, а шепотът „Пази боже“ прескачаше первазите на прозорците и витаеше из въздуха.

Халил беше излязъл уверено от дома си и тръгна бавно и спокойно след дъщеря си, която след около час намери да плаче отчаяно на счупена пейка в градината на болницата. Поведе я към къщи без нито дума упрек. Докато момичето в синьо-бяла нощница влачеше крака по пътя подсмърчайки, любопитните очи иззад пердетата усещаха, че има нещо гнило, тъй като малко или много познаваха Халил. И тъкмо инцидентът, станал материал за клюки в продължение на три дни да се забрави, новината за самоубийството на момичето избухна като бомба насред квартала. Тук момичетата често се самоубиваха, всички го знаеха; дори беше идвал чуждестранен журналист да разследва случаите, но се видя принуден да се върне, понеже всички врати се затръшнаха под носа му. Поради това никой не обърна внимание на това самоубийство и делото не след дълго потъна в прашните архиви на съда.

Само че около година по-късно се разбра, че майката на момичето — първата жена на Халил — е болна от рак. На смъртно легло жената облекчи съвестта си и сподели със съседката ужасяващата истина: Халил изнасилвал дъщеря си още като дете. Майката знаела, но си мълчала, защото ужасно се страхувала да не се разчуе. Дотолкова, че дори не разговаряла с дъщеря си и всячески я избягвала. И не само това, тя разказала, че момичето не се е самоубило, а рано сутринта след опита за бягство Халил влязъл в стаята му и го удушил.

Съседката, единственият чужд човек, нагърбен с тежестта на истината, изгледала продължително съпругата на Халил след разказа й, помълчала и се замислила. Но противно на очакванията нито коментирала, нито разказала някому. Така фактът, че съмненията около Халил могат да бъдат потвърдени от един-единствен човек, потънал в бездънен кладенец.

След смъртта на дъщеря му нищо в живота на Халил не се промени, той си остана същият потаен човек. Когато на дневен ред излезе сирийският проблем, той дори не помисли, че може да се възползва от него с „посредничество“. Първоначално настъпи оживление от сраженията, дочу се, че от другата страна на границата се бият силите на Асад и опозиционните младежи. После сраженията се разраснаха и се превърнаха в кървава гражданска война. Халил известно време следеше, чоплейки семки, събитията по телевизията, за да види какво ще стане по-нататък, след което научи от един потаен като него приятел, че от тази работа може да се припечели.

* * *

Дръпвайки с наслада от цигарата за последен път, Халил направи знак на Сорая да тръгва, всичко вървеше по план. Без да има избор, Сорая кимна и се отдалечи. Когато Халил отвори вратата на кафенето, където щеше да чака, го лъхна тежък спарен въздух. Светлозелените стени бяха набъбнали и олющени от влагата и заведението, в което тегнеше миризмата на запарен контрабанден чай, също като квартала, се беше превърнало в място, където различните възгледи бяха нежелани и недопустими.

Всички вътре говореха, че скоро сирийските събития, основна тема през последните дни, ще прескочат границата, а Халил с безразличен поглед зае обичайното си място и се съсредоточи в броеницата си, като че искаше да прехвърли нещо невидимо за околните. На масата в ъгъла Куция Али не млъкваше; обясняваше как кметът на един окръг в провинция Хатай, където бил по работа, му споделил тайната за преминаването на бойците на ИДИЛ в арменското село на границата:

— Сутринта се събудихме от страшна гюрултия — разказа кметът. — Викове, шум от коли. Всички се втурнахме към прозорците и какво да видим. Напълно непознати досега мъже с огромни джипове пътуваха към границата. Тогава не познавахме емблемата на знамената, сега научихме, че е на ИДИЛ. Цялото село любопитно и донякъде със страх наблюдавахме случващото се. Войниците приближиха конвоя. От първия джип слезе някакъв мъж; мургав, с брада, противен тип. Заговори се с войниците, беше напълно спокоен. Каза нещо по телефона и го подаде на войника. Той с уважение изслуша отсрещния и затвори телефона, върна го на брадатия и нареди да отворят границата.

По думите на Куция Али разказът на кмета не свършил дотук. Рекъл:

— Отсрещното село, на чиято сватбарска музика играехме, както и те на нашата, се превърна в кланица след преминаването на онзи мъж през границата! Конвоят на брадатия стигна до арменското село. Дочуха се викове, женски писъци и мъжки свади. Ставаше нещо лошо. Касапницата започна от животните. Ревът им режеше слуха ни като кървави стрели. Полудяхме от страх. После започна избиването на хората от съседното село… И не само това, след няколко дни онези мъже се върнаха. Показаха и в нашето, и в съседните села снимки на убийствата. Отсечени глави, разрязани на парчета тела… „Гледайте — казаха — така свършват противниците ни“…

Куция Али препредаде разказа на кмета в кафенето, без да пропусне нито една подробност. Всички го изслушаха сериозно. Когато свърши, някои започнаха да се подхилват, други да се подиграват. Можеше ли Куция Али да бъде толкова непросветен! Той и открай време си беше чалнат. Такива ги разправяше, че сякаш ИДИЛ са дошли от космоса, да не говорим колко много синове се бяха присъединили към джихадистите^[9] само от това село! Халил се отегчи от разговора за Сирия, отново запали цигара и излезе навън, днес не го свърташе на едно място. Нощес беше сънувал, че го хваща полицията, от това го побиваха тръпки. Първият досег с времето навън му подейства потискащо, а разговорът вътре протичаше между звуците от разбъркване на чая и новините по телевизията. Когато възгласите на възторжена възхвала към премиера се разнесоха и навън, Халил промърмори:

— Да ви сера в устата макар!

Огледа се за Сорая, но нея отдавна я нямаше.

Тогава се сети за втората си жена, която взе години след смъртта на първата. Издуха дима от цигарата и затърси с клечка забилото се между два зъба парченце месо, прошепвайки:

— Тъпа женска!

Халил най-много мразеше у нея вечно наведената й глава. Тя не я вдигаше да погледне съпруга си нито като се прибереше, нито като излизаше от къщи, по никакъв повод. Да, изпълняваше домакинските си задължения, готвеше и чистеше добре, но после отиваше да си легне. Целият й живот преминаваше в леглото. Ядосаше ли се, Халил винаги й натякваше това.

Веднъж по време на храна Халил беше предложил да пийнат по чашка, а тя с изражение на най-дълбока обида скочи гневно от софрата и побягна към стаята си. Халил все повече скучаеше с нея. След вечеря изхвърчаше на улицата под предлог да смели храната, отиваше до болницата, където онази нощ беше намерил дъщеря си да плаче и се връщаше обратно вкъщи. Правеше го с надеждата да му се доспи, защото бездруго денем не мореше нито ума, нито тялото си. Вечно чуваше някакъв шум в главата, не точно мисли, а неприятен бумтеж. Когато се прибереше, жена му отдавна беше заспала и той осъмваше, гледайки спорта по телевизията, играейки игри на телефона и какво ли още не. Понякога изобщо не успяваше да заспи, без да знае защо…

Потънал в мислите си, Халил се опомни от избухналия пред отсрещната бакалия скандал. Съседът Исмаил крещеше и размахваше ръце срещу някакъв непознат, а бакалинът се мъчеше да ги разтърве. Халил неволно пристъпи крачка напред, но веднага спря, защото внезапно си спомни как видя Исмаил преди известно време, докато изхвърляше боклука, той не беше казал „Добър вечер“, а когато Халил го попита как е, се обърна и си тръгна. Всъщност Халил беше наясно с причината — тия сирийски жени създаваха напрежение в квартала. Хората постепенно се настроиха срещу Халил, сякаш продаваше техните жени и дъщери. „Да не би да сте по-различни, да ви го туря на всичките — помисли си. — Познавам ви душичките, ако се наложи и гъзовете си ще продадете.“

Затова Халил се задоволи да наблюдава скандала отдалеч, с удоволствие при това. Можеше да се проточи, дали да не запалеше още една цигара, но ако свършеше скоро, щеше да похаби цигарата. Втренчил се както обикновено като лешояд в спорещите, запрехвърля в ръка единствената останала цигара и изведнъж я захапа и щракна запалката. Напрежението между двамината отсреща ту се покачваше, ту спадаше, Халил незабелязано се приближи с няколко крачки, за да разбере причината.

Мъжът срещу Исмаил току повтаряше „дълг“. Халил наостри уши:

— Ще имам дълг, рекох, баща ти се съгласи. Все ме притискахте, траех си. Тогава защо се съгласи баща ти.

— Съгласихме се, де, грешка ли направихме. Добре, рекохме, и чакахме, бе! И ние имаме семейства, гърла храним. Ти като си зле, ние да не сме добре?! Щом не можеш да се издължиш, махай се, ще дадем къщата другиму.

— Аллах да ви накаже всичките!

Мъжът срещу Исмаил се изплю и тръгна, вдигайки крак във въздуха. При това движение сякаш целият прах по улицата изведнъж полетя във въздуха. Сивата котка с отрязана опашка на ъгъла тръгна към прашния облак. Докато я гледаше, бакалинът си помисли за отражението на скандала върху живота му. Безизходността на мъжа, не успял да плати наема, утре можеше да застигне всекиго. Откакто бяха дошли тия сирийци, никой не можеше да си намери свястна работа. Исмаил не беше лош и разбира се, имаше право, защото наемът зависеше от заплатата…

Халил вдъхна мръсната улична миризма и настроението му малко се повиши. Ето какво правят хората за пари. Добре де, той посредничеше на сирийките, но по-добър ли беше скандалът за пари между Исмаил и онзи мъж или да оставиш многобройно семейство през зимата без подслон? „Да разкажа това вътре, та да видят нещастниците кой всъщност е безчовечен“, помисли си и като захвърли наполовина изпушената цигара, влезе в кафенето.

Столът още пазеше топлината му. Този път седна с голямо удоволствие и изръмжа:

— Хайде тогава да започваме! — Сочеше на съседа дъската и плочките с числата от популярната игра. Всички на масата го погледнаха с отвращение и неприязън. — Ооо, не сте наясно. Преди малко отвън имаше скандал. Съседът Исмаил. Хазяинът му го изхвърли.

Но никой не прояви интерес към казаното и всички отново се съсредоточиха в телевизора.

Ако го попитаха, Халил определяше работата си, макар и неточно, като „посредничество“, да, точно с това се занимаваше. Пристигналите от Сирия момичета вземаше от лагера или от родителите им и обикновено ги предаваше на желаещите брак. Естествено, не го правеше сам, имаше сигурен човек, свързан с управляващите лагера, който издирваше, убеждаваше и извеждаше момичетата от лагера. Останалото вършеше Халил — вземаше момичетата от определено място и ги предаваше на желаещите в посочен момент и начин… Всъщност знаеше твърде много, но не говореше. Ставаше дума както за извежданите от лагера за ден момичета на дванадесет-тринадесет години, така и за подлъгваните с обещания за женитба и продавани по вили и хотели… Но нещата невинаги ставаха доброволно. Случаят със Сорая беше неочаквано попадение, малка печалба от лотарията. Но докато всички очакваха тя вечно да остане в дома на Мурад, ненадейно беше изхвърлена оттам след две години.

* * *

Сорая тръгна към автогарата след знака на пушещия цигарата си пред кафенето Халил, там се постара да не привлича вниманието и зачака. Халил донесе билета за автобуса и за последен път я предупреди:

— Внимавай да не те хване полицията. Свършено е с теб. Най-лошото е да попаднеш в ръцете им. Сега поне отиваш на място, където можеш малко да припечелиш и да се махнеш.

— Вие ме докарахте до това положение — избухна Сорая. — Сега бягам и от вас!

— Какво искаш да кажеш?

— Нали вие ме изведохте от лагера? И ме продадохте на онзи мъж?

— Какви ги говориш, момиче? Нали всичко стана с твоето съгласие, защо ме обвиняваш?

— Преживях ада в онази къща. Сега ме тикаш към друг ад и ми говориш за залавяне. Ако ме заловят, изгарям не само аз, но и ти!

Халил едва се удържа да не я хване за косите и да я повлече:

— Виж какво, кучко! Ако щеш, върви в полицията, ако щеш — в публичен дом. Но запомни, че в посредничеството няма нищо незаконно. Сама го пожела и аз ти направих добро. Полицията няма да те прати на по-хубаво място от мен, в най-добрия случай ще те прати на улицата. И тогава какво — като нямаш никакви документи, може утре да намерят трупа ти, това е. Аз поне ще знам къде си. Останалото зависи от теб, хайде чао!

Сорая се зачуди доколко е доволен от съдбата си всеки там, където отиваше, за да не се върне повече. Всички бяха нещастни, но никой не роптаеше. Примирението, поне по тези земи, беше нещо вродено. Особено що се отнасяше до жените. След началото на войната Сорая също беше забравила що е то свобода; едно след друго бягство, лагерът и положението на втора жена — ако това не беше робство, то какво беше? И най-лошото, Сорая толкова се беше отчуждила от живота навън, че беше съгласна веднага да се върне в робството. Защото не знаеше нито къде отива, нито дали там ще бъде по-добре, отколкото тук. Какво ли правеха родителите й? Сорая се опитваше колкото е възможно по-малко да мисли за тях, но същевременно адски се боеше: ами ако не ги видеше никога повече? В този момент внезапно в паметта й изникна един ден с батко й. Откъде би могла да знае, че този най-обикновен, с нищо неотличаващ се ден ще бъде един от най-щастливите в живота й?

В края на лятото Сорая, тогава на 15 години, и брат й разговаряха около четириместната пластмасова масичка, Хейсем четеше вестник, а Хая безцелно оглеждаше дрехите на минувачите. Лек повей допря до лицето на Сорая няколко косъма, изскочили от забрадката. Хоризонтът вече червенееше от залеза, а батко й търсеше отговор на въпроса „Кой е най-любимият ти чуждестранен певец“ в гонещите се като вълни по небето облаци.

Признанието, че харесва чуждестранен изпълнител, беше имагинерно, напудрено и преходно усещане. Тя отговори: „Мадона“. Брат й не одобри отговора, намръщи се и рече: „Мадона не става. Тя е безбожница. Избери си друг“. Сорая обичаше брат си и знаеше, че реакцията му цели да я предпази. „Добре, докато реша, кажи ти“, отвърна. Тогава батко й присви очи, като че претегляше изключително важни за света въпроси, и запремята наум имена: всъщност още от детските им години така задълбочено обмисляше всеки въпрос.

Тогава Сорая погледна баща си — само колко сериозно четеше вестника. Това беше единственият мъж, когото Сорая познаваше; нисък, с останали няколко косъма по плешивата глава, с широк нос и с уста като затворена кутия, чийто мирис на смесица от пот и одеколон знаеше наизуст. Тя се стресна от вика на брат си „Сетих се: Питбул!“ и си спомни, че темата на разговора бяха любимите певци. Изведнъж избухна в смях, а баща им ги изгледа смръщено над вестника, сякаш казваше „Дръжте се възпитано“; майка им погледна въпросително Сорая.

Чак сега, в този раздрънкан автобус, в изморителния път към неизвестността, Сорая разбираше, че онзи толкова обикновен ден е бил най-щастливият в живота й. „Щастието — помисли си — вероятно означава да застинеш в обикновения, прост, незначителен ход на времето…“ Сега й беше хубаво дори само да помисли за този ден, но спомените постепенно избледняваха. Взривените по границата бомби, сирените на линейките, болките в болничното легло, нападенията, терорът и изнасилванията в лагера, Мурад, Нур и дъщерите им — всичко се превръщаше в плътна завеса и бързо закриваше онзи ден.

* * *

След няколко часа жената, откъснала от стъклото омазнената си, мръсна глава при съобщението за пристигане на автогарата в Антеп, беше изтормозена, безлична, със зачервено чело и помътнял поглед; в непозната страна, сам-самичка и безпомощна, готова на всичко, което й кажат. Когато слезе от автобуса и се отправи към тоалетните, погледът й се спря върху седнала на земята просякиня с момиченце като кукла на ръце. Детето изглеждаше като излязло от приказките с къдравите си коси, големи кафяви очи, розови устни и мъничко носле. Хората, на които се налагаше да просят, бяха сирийци и Сорая най-добре разбираше, че нямат друг изход. И докато майката, седнала на цимента, гледаше умоляващо всеки преминаващ, Сорая проумя, че ако не изпълни буквално каквото й е наредено, в най-добрия случай ще се наложи да проси като нея. Майката и дъщерята вероятно имаха голямо семейство и все пак пребиваването на улицата беше обща съдба за сирийските бежанци в Турция. Сега Сорая с очите си се убеждаваше, че ако не отиде на посочения адрес, в най-добрия случай ще се наложи да проси.

След началото на гражданската война Република Турция беше обявила, че отваря обятия за сирийците и така започна масовото преселение. Повечето бежанци първоначално бяха настанени в лагери като Сорая и родителите й. Приятелите и роднините им отидоха при тях, а някои пробваха късмета си в големите градове. Само че турските власти не бяха регистрирали мнозинството от преминалите границата; регистрацията всъщност означаваше поемане на отговорност от държавата. Защото всички бяха наясно, че загубилите се един ден, отвлечени, изнасилени, тласнати към проституиране или убити ще бъдат сирийци; но тъй като не бяха регистрирани, държавата нямаше да носи отговорност поради липса на законово основание — пфуу! Убит сириец не струваше повече от праха по земята!

Сорая внимателно огледа просякинята, смръщените й черни вежди издаваха гнева от войната. Какво можеше да очаква от пребиваването си в Турция, от живота и бъдещето тази седнала по турски на цимента жена, освен ден да мине и да нахрани семейството си? Тя спря за малко да почине, обърна се настрани, взе паничката и на око прецени печалбата, после я остави обратно на земята и пусна изнервеното дете да се поразходи. Опита се да стане бавно, държейки кръста си с една ръка, но се затрудни; „Сигурно се е схванала от седене“, помисли си Сорая. Слънцето ярко открояваше мръсотията и запуснатостта й и когато най-сетне успя да се изправи, погледът й срещна този на Сорая; тя поздрави жената с кимване, отвърна й леко, с поглед… И щом отново прегърна детето и се отдалечи, Сорая си помисли, че макар да проси, жената е щастлива, защото има дом и семейство…

Бележки

[1] Град в Южна Турция, на границата със Сирия. — Б.пр. ↑

[2] Град в Югоизточна Турция. — Б.пр. ↑

[3] Планина в провинция Хатай. — Б.пр. ↑

[4] Древен град в Памфилия, днес в Турция. — Б.пр. ↑

[5] Тит Флавий Веспасиан е император на Римската империя от 79 г. до 81 година. — Б.пр. ↑

[6] Безсмъртен герой от турските предания, почитан от алианите като светец. — Б.пр. ↑

[7] Газиантеп, или само Антеп (както е старото име на града, все още често използвано), е град в южната централна част на Турция. — Б.пр. ↑

[8] Обичай с къносване на ръцете на булката. — Б.пр. ↑

[9] Джихад — свещена война. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мелтем Йълмаз Сорая (3)

Метаданни

Данни

Сорая

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIIПлахо открехната врата към любовта…

Мелтем Йълмаз
Сорая (3)

III
Плахо открехната врата към любовта…