Енчо Мутафов
С погледа на героите от съпротивата

И в този случай може да кажем, че най-после едно от известните имена на световната литература е достояние на българския читател. Елио Виторини не беше превеждан у нас, като изключим един разказ в сборника „Съвременни италиански разкази“. По-усърдният читател го познава от руските преводи на „Човеци и нечовеци“ и „Ерика“, както и от няколко разказа. След като се запознахме с Алберто Моравия, Чезаре Павезе, Итало Калвино, Томази ди Лампедуза, Васко Проталини и др., представянето на Виторини бе належаща задача, на която отговаря издаването на една от най-хубавите му работи. Виторини не е от плодовитите италиански писатели, но появяването на негова книга е било събитие в италианския литературен живот. Освен романа „Човеци и нечовеци“, излязъл през 1945 г., широко известни са: „Разговори в Сицилия“ (1941 г.), повестта „Ерика и нейните братя“, издадена в 1956 г., а написана през тридесетте години, „Жени от Месина“, „Червеният карамфил“, „Дребна буржоазия“ — първата му книга, излязла през 1931 г., и др.

Интересите му са разнопосочни. Първата му книга показва остро политико-сатирическо мислене. „Разговор в Сицилия“ и „Ерика“ — ярък социален критицизъм и хуманистичен патос; доста от творбите му са посветени на антифашистката тема, повечето, ако не всички, се отличават с много тънък усет за неуловими психологически състояния у човека.

Причисляват го към неореализма в италианското изкуство. Повод за това дава може би ярката социална ангажираност на творбите, честното и безкомпромисно мислене на комуниста Виторини. Но поводът е твърде общ, за да „осигури“ онези типологически белези, които така открояваха неореализма в италианското изкуство: социалност и колоритност на емоционалното отношение към света, драматично сгъстени, а може би поогрубени откъси от действителността, непосредственост на отражението, граничещо с фактографска достоверност. При Виторини, както ще се убедим, подобно нещо няма. Дори и в чувствителността на неговите герои има нещо не съвсем италианско. Реалните „късове“ от живота са доста „преработени“ в творческата лаборатория на писателя не с цел да се изопачат или да се заличи социално-гражданския им смисъл, а да се изтръгнат такива реалности, за които читателят може би не подозира. Може да се спори за някои от тях, но не можем да отречем честната му позиция спрямо света, разголването на ред социални язви на съвременната му (предвоенна и следвоенна) Италия и хуманистичния му патос.

„Човеци и нечовеци“ е доброто доказателство на тази мисъл. В много отношения романът е автобиографичен. Неговата антифашистка тема не е плод само на наблюдение, но и на лично изживяване: Виторини е бил борец против тази цинична нечовешка доктрина. Романът е издаден непосредствено след рухването на фашизма, но няма автентично-документален характер, какъвто бихме могли да очакваме от подобна творба. Писателят си е поставил по-сложни задачи и ги е защитил успешно. Вълнува го смисълът на борбата и участието на човека в нея със сложните подтици и последствия на това участие. Обстоятелствеността е сведена до минимум, тя играе незначителна роля в композицията. По-голяма е ролята на мисловноемоционалния свят на героите, техните съкровени реакции към света, социално обусловения психологизъм на постъпката. В романа всъщност стават много малко неща, разказват се малко събития: една акция на патриотите срещу фашисткото командуване и саможертвата на главния герой след тази акция. На този „тесен“ фабулен терен писателят е разгърнал доста комплицирани човешки подбуди, един съкровен вътрешен свят, с което цели да ни доближи плътно до философските си идеи. На едно място авторът казва: „Той и сега разговаряше така, както разговаря човек с човек или пък си говори сам за неща, които знае, но на които търси нов отговор, необичаен отговор, при който разместването на думите, така или иначе, насочва нашето съзнание по друг път.“ Виторини иска не само да узнае нещата, за които пише, и да ги покаже на читателя, но и да даде нов отговор — по собственото му признание дори и необичаен. Разкривайки сложния душевен свят на героите от съпротивата, той се докосва и до проблема за самотата, и до спонтанната и трагична нужда от саможертва. Ен-2, главният герой, спокойно би могъл накрая да избяга от Милано и да се скрие от търсещите го фашисти. Той е предупреден и от самата фашистка преса, където се обявява търсенето и обещаната награда за предателя; предупреден е от своите другари. Но някаква трагична необходимост го задържа в квартирата му: там неминуемо ще дойдат фашистките хайки, които все повече стягат обръча в квартала. Какво заставя Ен-2 да остане — любовта към Берта; любовта като спасение от отчаянието от видяната смърт, от мъртвите трупове, от тежките размисли за същността на човека? Трудно е с една формула да се отговори; Виторини избягва еднозначния отговор. В този отговор ще бъде и великият смисъл на борбата срещу реакционния режим, и пожертвователността, и вътрешната безкомпромисност, но ще бъде и човешката самота, може би и трагичната безизходица на човека в това кризисно състояние на човечеството.

Романът е написан във форма на диалози и вътрешни монолози, с редки описателни моменти. Повествователят се чувствува рядко. Пряко Виторини се намесва само два-три пъти, но е трудно да се каже, че това е негова пряка намеса: и в тези обобщения сякаш се разкрива вътрешният взор на главния герой. В размислите и в диалозите героите мъчително търсят отговор на много въпроси. Ако и да няма винаги отговор, поради тяхната мъчителност, поне въпрос се поставя, а това е завидно качество на литературата. Неспокойната философска мисъл на автора трябва да се предаде и на нас; и у нас трябва да зазвучи тревожният му въпрос: „Ние искаме да узнаем друго нещо. Не дали кучият вой е присъщ на човека и как се обяснява това, а дали е човешка черта това, което те (фашистите — б.м.) вършат, когато мъчат и обиждат човека.“ И у нас трябва да затрепти неспокойствието на Ен-2: човешкото у човека е понятно, но нечовешкото откъде идва?

Виторини постига едно завидно качество — всеки герой ни пленява със своето философско откровение. Не му е нужен дълъг път, за да стигне до него, както би сторил това един аналитичен автор, демонстриращ пренагиздено личността си в това, което създава. Тръгвайки от конкретен повод, Виторини умее да ни доведе лесно до откровението на героя. В един случай то е директно, в други — символно. Постъпките и диалозите са почти винаги с двойствено значение: за конкретния повод и за една повече или по-малко далечна асоциация. В такива случаи театроведите говорят за „двойно дъно“ на пиесата (романът звучи и като пиеса не само поради диалогичността). Хемингуей даде добри теоретически и практически определения на понятието подтекст. У Виторини той е същина. Дистанцирал се от документално-достоверната стихия на случките, погледнал света с вътрешния взор на героите си, той неизбежно търси съчетанието на конкретното, на онова, което става пред очите ни и на неконкретното, онова, което става в ума и сетивата на героя. Абстрактното не идва по пътя на пространни и аналитични намеси на писателя, а чрез тази многозначност на детайла, на репликата, на ситуацията. Благодарение на това, изглежда, творбата се отличава с това великолепно съчетание на подчертана психологичност и социална ангажираност. Когато Берта разговаря със стареца — това е конкретен човек от времето на Съпротивата, грохнал в тези ужасни за човечеството дни, но това е и някакъв символ на предците, продължен после с образа на мъртвия старец. Така е с репликите на героите, които ще участвуват в акцията, така е и с кучетата на немците и много други епизоди, някъде по-тънко, другаде по-пряко прокарано.

Могат да се набележат прекрасни контрасти вътре в нещата. Това е очевиден отглас на хемингуеевски подход към света. Виторини е един от ревностните преводачи на двамата колоси на днешната американска литература — Фокнър и Хемингуей. Влияят му не само те, и това е творческо влияние. Известно е колко е работил писателят над езика и композицията на своите творби, за да се почувствува неговото схващане за творчеството като отражение на онова, което обикновеното логическо мислене не може да изрази.