Елио Виторини
Човеци и нечовеци (98)

XCVIII.

Барка Тартаро си отиде, когато вече бе започнало да се мръква, и Ен-2 остана пак сам в стаята си, която потъваше в здрач, нахлуващ от двата прозореца с неспуснати щори.

Над града падаше нощта, прилична на гибелта, надвиснала над хората. Угасила зарите на деня, глуха и коварна, тя таеше закана. Ен-2 знаеше, че тя му оставя само избора да се сражава или да чака и да се остави да го отведат. Другарите му по борба искаха да дойдат да го видят, но кои щяха да дойдат? Син божи и Барка Тартаро, Орацио и Метастазио — тия, с които той не се чувствуваше много близък. А най-добрите му приятели бяха сред избитите — Фопа, Кориолан, Сципион, Мамбрино и другите, незнайни мъртъвци по тротоарите, захвърлени в нощта без светлини. Те не можеха да дойдат.

Не можеха ли?

Той не бе успял да направи нищо за тях, да предотврати смъртта им, да им помогне. И ето че те също не можеха да направят нищо за него. А той имаше желанието да бъде с тях, да загине заедно с тях; имаше желание да сложи край на всичко, имаше желание за нещо по-просто, много по-просто, отколкото му налагаше нуждата да се сражава и да чака. Не можеше ли сега да получи от тях сили и утеха? Защо тъкмо сега те не можеха да дойдат при него? Или не искаха?

А може би не идваха, защото не бяха прочели още вестника.

Същото беше и с Берта. Уж не беше като тях, уж можеше да даде спокойствие, а също като тях не можеше да дойде. Наистина ли не можеше? Или като тях тя също не бе прочела вестника?

Да, ако бе го прочела, щеше да изтича; дори я виждаше как тичешком чете и бърза да дойде при него, да остане завинаги при него, да се махнат заедно от Милано.

Да, това беше най-простото нещо, което можеше да се случи, но не се случваше.